лева, но не минаваше година без една или две.
Консулов все още не бе виждал в натура Петров и сега можеше да му се полюбува на снимката, залепена на служебния формуляр. Сериозен, приветлив, умен, би могло да се каже и благороден човек го гледаше от фотографията. Със скромно сведен поглед на човек, крайно благовъзпитан, готов да услужи не само на всеки непознат, но и на мравката път да стори. А автобиографията му беше съвсем обикновена. Роден в Провадия на 4 март 1930 г. от баща занаятчия (дърводелец) и майка домакиня. Имал брат и сестра, и двамата починали като малки. Родителите му също умрели. Първо се учил в родния си град, след това завършил техникума в Русе. Щом изкарал войниклъка, започнал да работи като електротехник в Лом, преместил се вън Видин. Там се оженил за Пенка Сербезова, продавачка в колониал. Деца нямали. През 1972 г. жена му умира от рак на черния дроб. Много тежко посрещнал смъртта й. Мислил дори за самоубийство. Така поне той пишеше в автобиографията си. И решил да напусне и дом, и град, всичко, което му напомняло за любимата съпруга. И без това останал съвсем сам. Продал всичко, което притежавал, и заминал за София. През това време се специализирал по фина механика, станал отличен, високо ценен майстор.
В София благодарение на отличната (би могло да се каже възторжена) атестация от видинското предприятие и главно защото специалистите по ремонт на научна апаратура (колкото сложна, толкова и разнообразна, нестандартна) са дефицитни, бил веднага назначен. И не сбъркали, попаднали, както се казва, на изключителна комбинация на златни ръце с умна глава. Цехът, който преди него много бил затруднен с ремонта на научната апаратура (а за изпълнението на плана той е особено изгоден!), сега си отдъхнал. Нямало уред, който да му се опре. И завалели повишения, премиални, награди. Редовно го избирали за член на ръководството на профдружеството — ту касиер, ту по културно-масовата работа. Макар и безпартиен, смятали да го предлагат за председател на профдружеството.
Тези подробности Консулов узна по-късно, вече от партийния секретар на клона. Опитът го беше научил да не се доверява сляпо на никого, та бил той и секретар на първична партийна организация. И те са хора, всякакви се случват — и кариеристи, и бърборковци. Едва ли можеше да се изведе правилото „каквато партийната организация, такъв и секретарят й“, но предпазливостта винаги бе уместна. За камуфлаж Консулов бе прегледал още няколко дела и основната тежест на разговора им мина „на празен ход“, около лицата, които не го интересуваха. И едва когато секретарят спечели доверието му той се реши да подхвърли и за Петров. Секретарят беше от старата гвардия, от активните борци, и сигурно разбираше от фина механика много по-малко, отколкото от човешки характери. Един такъв навъсен, неприветлив, пестелив на думи. Можеше да му се вярва, че с никого няма да сподели съдържанието на разговора им.
— Това е най-добрият специалист и най-добрият човек в нашето предприятие — каза в заключение секретарят и добави: — И то по всички параметри.
Не по-малко склопен да го хвали бе и милиционерският квартален отговорник. Той възхваляваше и тихия му нрав, и необикновената му отзивчивост и доброта, и че едва ли не единствен той дава безропотно и винаги нощните наряди по охраната. Като слушаше хвалебствията на капитана, Консулов имаше чувството, че са му дали да изяде буркан, пълен с конфитюр.
За жена му отзивите не бяха чак толкова суперлативни. Според кварталния отговорник, тя била много свита и мълчалива жена, гледала накриво хората, чуждеела се от съседките и особено след смъртта на първия си съпруг почти престанала да разговаря с всички. И на отечественофронтовските събрания не ходела, за разлика от Петров. Но главното, което очевидно настройваше капитана против кака Ева, беше нейната религиозност — била фанатична протестантка от сектата на адвентистите, от тия, дето очаквали второто пришествие на Христос и страшния съд. Редовно посещавала всяка събота църквата на „Седмия ден“. Рязката промяна, според сведенията на кварталния отговорник (почерпени от най-осведомените съседки!), у кака Ева настъпила след трагичната смърт на първия й съпруг — алкохолик, когото трамваят прегазил на улица „Граф Игнатиев“ в пияно състояние. Същите съседи разправяли, че след като се омъжила повторно за другаря Петров, Ева малко се поочовечила, но останала все така навъсена и неразговорлива.
Неколкодневното наблюдение вече показа удивителния ред в живота на тази позастаряваща съпружеска двойка. Сутрин той излизаше в седем и половина. От 8.00 до 16.30 беше неотлъчно на работа. През това време жена му или готвеше, или кой знае с какво се занимаваше, но никога не излизаше извън къщата им. Някои покупки правеше той сутрин, преди да отиде на работа, или тя, след като той се върнеше. Вечер гледаха телевизия. И така всеки работен ден. В събота тя ходеше най-редовно на църквата си, а той седеше в къщи или се занимаваше с малката, по удивително добре подредена и поддържана градина. Колата ползуваше понякога сам, в неделя излизаше да се разходи извън града.
Щом започна наблюдението на Петров, веднага бе получено и разрешение за прослушване на телефона му. Но и то не даде никакви резултати. Нито Петров, а още по-малко жена му звъняха някому. На тях също никой не звънеше, освен когато се случеше някой да сгреши. Непонятно беше защо при това положение поддържаха телефонния си пост? Той, впрочем, беше „наследство“, останало от първия съпруг, и досега в указателя се водеше на неговото име.
XI. Диамантите
Генерал Марков пристигна в почивната станция малко преди вечеря. На летището го посрещна Ковачев. Но нито в колата, нито докато вечеряха отвориха дума за работата. Едва на раздяла Марков въведе полковника в така наречения генералски апартамент, който му бяха отредили в почивната станция. И там му предаде един пакет.
— Това са вестниците. В тях е описано най-подробно цялото нападение. То всичко си го имало у нас, ама де да знае човек, че трябвало да четем и тяхната преса. Взех ги преди тръгване от БТА, но можах да разгледам само фотографиите. Прочетете ги и елате утре сутринта да си поприказваме. Хайде, лека ви нощ.
Да си поприказват можаха едва след закуската, и то не веднага, а когато всички летуващи слязоха на плажа. Това, че беше събота, не играеше никаква роля в живота на станцията. Седнаха на една пейка под сянката на дебел орех. Марков запуши с наслада и рече:
— Е, прочетохте ли ги?
— Прочетох, другарю генерал. Вие сигурно сте се запознали с превода на показанията на О’Конър. Те се потвърждават напълно от всички вестници. На 10 юли малко след 22.00 часа в Американския естествено- исторически музей, до самия Централен парк, е задействувала алармената инсталация. Веднага след това започнала престрелка. Убити са един полицай и един от бандитите. Открадната била колекцията от диаманти в минералогичния отдел на стойност почти 18 милиона долара. Вестниците са пълни с хипотези за авторите на този сензационен грабеж, с упреци към управата на музея за лошата охрана. Ето — Ковачев посочи вестниците, които бе взел със себе си — фотографиите на двата трупа, на самите диаманти, точното им описание с карати и в долари. Правилно ни е информирал и за наградите: по десет хиляди долара за всяко полезно, навеждащо сведение и сто хиляди за онзи, който каже къде са скрити диамантите, който помогнете да бъдат върнати на музея. Всичко е точно така, както ни го описа О’Конър. Ако желаете, мога да ви предам повече подробности.
— Не е нужно. А вие какво сте ми захвалил тоя ваш О’Конър, че ни разправил това, което го пише въз вестниците. Голямо чудо! За диамантите ние вече знаехме от писмото на Морти.
— Не си кривете душата, другарю генерал, нищо не знаехме. А Лари ни отвори очите.
— Брей да му се не види, отворил ни очите. А къде са диамантите, не ни каза, нали!
— Че защо трябва да знае?
— Говорите за него, сякаш наистина сте му повярвали. Не забравяйте, че той може да е убиецът на Мелвил.
— Убиецът е взел диамантите. А ако Лари ги беше взел, нямаше защо да ходи у Гълиган да ги търси, а
