си.
Веднага затвори двойната врата зад себе си, Консулов зина да доложи, но Марков го спря.
— Чакайте, чакайте! Щом сте дошли толкова рано, ще трябва да присъствувате на церемонията по варенето на кафето. Ограничил съм се, пия само по две, сутрин и следобед, при започване на работата. При моето кръвно и те ми са много, но затова пък си ги правя сам. Ако ще е наслада, да е от собствените ми ръце.
С обиграни, ловки движения Марков напълни кафеварката, добре я натъпка, наля й вода и я включи да заври. След това запали, седна на канапето до Консулов, тупна го по коляното и каза:
— Вие трябваше да се явите чак утре сутринта. Какво сте се разбързали? Да не сте се скарали нещо с жената?
— Не съм женен, другарю генерал. Ей така, доскуча ми да чакам до утре сутринта и се явих. Може нещо да притрябвам.
— Ергенче, а. Като мене, значи. Разбирам ви. Само че вие имате още време, а моето мина…
— Време имам, желание нямам.
— Хм. И за какво сте дошъл?
— Да получа нарежданията ви, някаква задача.
— Затрябвали са ви моите нареждания, колкото на куче велосипед. Вие какво, при мене ли искате да останете?
— Тъй вярно, другарю генерал.
— Дали не търсите началник добряк, а? Доколкото знам, такава слава ми се носи.
— Справедлив началник търся, а не добряк.
— Справедлив. Много ви се е приискало. И аз, откакто съм се пръкнал, все справедливост търся, но повече бой съм получавал. То търсенето на тая дефицитна стока е свързано с много неприятности, слушайте мене.
През това време кафето бе станало. Марков го разля в две чаени чаши.
— Не се правя на кафански интелектуалец — каза генералът, — но захарта наистина разваля вкуса му.
— И аз съм на същото мнение — добави Консулов.
— Вие нещо да не ми се подмазвате? На погрешен път сте, ако има такова нещо. Не ги обичам аз тия работи.
— Ако знаехте колко аз не ги обичам, сигурно нямаше да ме вземете.
— Я не ставайте дързък!
И след няколко апетитни сръбвания добави:
— Хайде, нали обичам рисковете, нека опитаме. Без туй Минев се отърва от вас, защо да не се възползуваме от случая. Пък като свършим тая история, ще решим за по-нататък.
— За начало шофьорчето ли ще ми възложите? — запита Консулов.
— Ха, късно живеете, капитане. Пешо замина със самолета в 10 и 15 за Варна. Сега трябва да се излежава у дома си.
— А куфарът?
— Никакво внимание на куфара от негова страна. Явно задачата му е била само да го остави. Половин час след като той напусна гарата се появи един тип. Отиде направо към касетка А–34 и без да се замисли, набра шифъра и взе куфара. Те това е!
Консулов не бе очаквал именно такава и толкова бърза развръзка. Макар че не изключваше и подобен вариант.
— Но откъде е знаел този, новият, коя е касетката, какъв е шифърът. Петков с никого не се срещна, с никого не говори. Как е успял да му съобщи?
— Възможности разни. Но не това сега е същественото. Важното е, че знаем у кого е сега куфарът.
— Узнахте?!
— А вие как мислите. Другарят Петров взе куфара, Георги Михайлов Петров. Живее на улица „Бреза“ номер 9. Това е една уличка в Лозенец. И къщичката му е малка, едноетажна, с таван. В нея живее сам с жена си Евлампия Благовестова с девича фамилия Босилкова, но повече известна в махалата като кака Ева. Има и лека кола, едно тъмносиньо жигули, с което се появи на гарата, софийски номер АГ 03 72. А номерът на телефона му е 61–13–11. И работи в едно, знам го… и съм патил от него, но чакай пак да надзърна — Марков разтвори тънката папка на бюрото си. — Да, в Гъ Дъ Къ БУМКъПъ, нещо, което даже нашите от техническия отдел не могат да разшифроват. В клона им „Фина механика“, в цеха за поправка на научна апаратура. И не ме питайте повече за него. Това е, друго не зная. То, другото де, ще бъде вашата задача. Свържете се с другарите от наблюдението, но не им се месете в работата. Общо за техните и вашите резултати ще ми докладвате всеки ден.
Консулов бе поласкан не само че за сега остава да работи в управлението на генерал Марков, но и че му нареди лично той да му докладва ежедневно. Затова реши да му покаже на какво е способен.
Макар че генералът някак с лека ръка отложи за по-добри времена разкриването на загадката, как Петров е узнал за операцията „Черен куфар“, че той ще бъде оставен на гарата, кога, в коя касетка, с кой шифър, Консулов не можеше да освободи съзнанието си от станалия натрапчив въпрос. А от опит знаеше, че започне ли да го измъчва някаква мисъл, не бива да я отхвърля, а трябва да се пребори с нея. Така и сега на път за „Фина механика“ той анализираше всичките възможности.
Едно знаеше твърдо, видял го бе с очите си — от момента, когато Петков излезе от дома си, докато Петров е взел куфара, той не е имал възможност да му съобщи необходимите сведения. Съществуваше някаква съвсем невероятна възможност Петков да е заръчал на адвоката, с когото спа в купето, да се обади от дома си по телефона на Петров. Но да се действува чрез трето лице (явно случаен пътник) беше глупаво, рисковано, ненужно усложняваше нещата. Пък и Петров трябва да е чакал на някакъв телефон до гарата. Иначе от Лозенец той не би успял тъй бързо да се появи. Не, тази възможност трябваше решително да бъде отхвърлена!
Оставаше единственият вариант — те да са се свързали по някакъв начин по-рано, още преди Петков да си купи билет за влака. При автоматичното набиране между двата града това не представляваше никакъв проблем. Когато е решил, че може „да прескочи“ до София и да предаде куфара, който бе получил от чужденеца… Но не, да се върнем още по-назад. Когато е получил картичката, Петков по някакъв начин е знаел, че ще получи черен куфар…, такъв като този, който притежава в къщи. Чрез негласна размяна… Това той е знаел по неизвестен нам начин. И така, да се върнем на по-близките събития. Щом се е снабдил с билет за влака, той е уведомил Петров кога ще пътува, кога ще пристигне и с какъв шифър ще заключи касетката. Момент…, и в коя касетка ще остави куфара! А как е могъл той във Варна да знае, че касетка А– 34 ще бъде празна? Разбира се, възможен е и друг вариант — Петров причаква Петков, наблюдава го на гарата и вижда в коя касетка той поставя куфара. Да, това би било една възможност, но нали Консулов лично присъствува и видя с очите си, че когато Петков поставяше куфара, в салончето пред касетките нямаше никой, дори служителят от багажното отделение беше мръднал нанякъде.
И, разбира се, оставаше най-естественият въпрос — защо е било необходимо Петков да остави куфара в багажната касетка? Не е ли било по-просто Петров да го посрещне, да си кажат едно „Как си? Какво ново край морето?“, „Нищо забележително. Като всяко лято. Леля Цонка ти праща този куфар да го предадеш на сина й Минчо…“. И всеки по живо, по здраво да поеме своя път. Да, по този начин предаването е могло да стане най-естествено. Въпросът е, защо не е станало така? А отговорът можеше да бъде само един: Петков и Петров не се познават лично. И още по-точно, не бива да се познават!
В службата за личен състав на клона „Фина механика“ той представи служебното си удостоверение и без да се уточнява, поиска да направи „някои справки“ из делата на служителите. И тъй като помоли за „дискретност и спокойни условия за работа“, миловидната завеждаща, при която често влизаха и излизаха хора, го пусна в хранилището. Там той бързо намери (делата бяха акуратно подредени на рафтовете по личните имена) досието на Георги Михайлов Петров и си преписа всичко, което му бе необходимо, а не заслужаваше да се префотографира. Впрочем, то не беше много. Освен автобиографията и молбата за назначаване и характеристиката от предишната месторабота във Видин делото му беше пълно със заявления за отпуски и много заповеди за всевъзможни похвали и награди. Наградите бяха скромни, по 20 и по 30
