— Е…, това едва ли. Не. Не мисля.
— Да, малко вероятно е сам човек така качествено да се удари по главата. Тогава?
— Тогава… другият може да е влязъл също през терасата.
— Може, това чертае само едната алтернатива!
— Или през вратата на стаята добави някак машинално Гълиган.
— Преди или след влизането на О’Конър?
— Какво искате да кажете, господине?
— Само изброявам алтернативите. Не ми се вярва да сте влезли заедно.
— Това не. Мога да ви уверя, че го заварих в стаята.
— И какво му казахте, като го заварихте?
— Как си позволявате, господине! Какво може да каже човек на един убит?
— Вие сигурен ли сте, че О’Конър е убит?
— Но той лежеше безжизнен. Нима не е умрял?
— Да се върнем на въпроса ми. Как си обяснявате присъствието на О’Конър във вашата стая, влизането му през терасата във ваше отсъствие?
— Ами… сигурно е искал да ни почака…
— Така ли? На тъмно! У нас поне не е прието да се влиза неканен в чужда стая…, освен сред някои определени среди. Нима О’Конър, този адвокат от Ню Йорк, е принадлежал към тия среди?
— Не, не допускам. Впрочем, кой знае, та ние се познаваме толкова отскоро. Пък и янки е…
— Значи, все пак допускате. Кажете тогава с каква цел е влязъл той във ваше отсъствие?
— Не знам, ей богу…, не знам. Пък и… питайте него, ако е жив, искам да кажа. Не знам нито защо може да е влизал, нито кой го е ударил.
— Не мислите ли, че този, който го е ударил, е влязъл в стаята ви със същата цел?
— Каква цел?
— Това вече очаквам вие да ми кажете. С каква цел може някой злонамерено да влезе в чужд дом?
— За да вземе нещо…, за да провери нещо… или за да остави нещо.
— Ето, виждате ли. И какво установихте?
— Нищо не е вземано, нищо не е оставяно… и не мога да си представя какво го е интересувало.
— „Ги“, мистър Гълиган, „ги“, а не „го“ е интересувало. Значи, извършената от вас щателна проверка не даде никакви резултати. Така нали? Сиреч онова нещо, за което двамата са влизали, те не са успели да го вземат…, защото може би не са успели да го намерят.
— Прав сте, така излиза. Макар че не мога да си представя какво може да е това нещо. Тези господа вероятно се заблуждават, че нещото се намира у нас.
— Да се заблуждава единият, разбирам, но и двамата… Не ви ли се струва малко вероятно? Не, те сигурно неслучайно са се решили на това все пак рисковано начинание. Значи, вие твърдите, че у вас няма нищо такова, което би привлякло вниманието на „тези двама господа“?
— Не съм в състояние да предположа какво може да е то. Та ние не притежаваме, пък и не носим със себе си никакви особени ценности.
— А защо мислите, че и двамата влезли са мъже?
— Аз… кога съм казал такова нещо?
— Вие споменахте „тези господа“.
— Странно. Единият е О’Конър. А другият… Макар че едва ли една жена може да нанесе такъв удар.
— Има всякакви жени, мистър Гълиган. Но да оставим това. Щом вие не притежавате особени ценности, „онези господа“ може би са търсили някоя… чужда ценност?
— Чужда! Чия… чужда?
— Очаквам това вие да ми кажете. Ех, мистър Гълиган, не ви ли се струва, че вие по-често ми задавате въпроси, отколкото отговаряте на моите. Съмнявам се дали в Скотланд Ярд са толкова толерантни, но ние не сме Скотланд Ярд и аз мога да ви подскажа някои алтернативи…
— Слушам ви с най-голям интерес, сър…
— На мисис Мелвил например. Не ви ли е предала тя нещо преди смъртта си?
— Какво говорите. Не, разбира се.
— А вие да сте взели нещо от нейната стая след смъртта й?
Гълиган рязко се изправи, поморавял от възмущение.
— Господине! Вие ме обиждате! Аз не мога да позволя това!
— Седнете, мистър Гълиган, седнете. Съвсем не искам да ви обидя. Просто изброявам различните възможности… Но вие няма да отречете, надявам се, че сте влизали тайно в стаята на мисис Мелвил след смъртта и.
— Влизах. Но не тайно! И не за да крада!
— А с каква цел?
Гълиган, който беше послушно седнал, сега видимо се смути, поколеба се.
— Знаете ли…, малко ми е неудобно, но все пак ще ви кажа, като на колега…
— Да, слушам ви.
— Вие, изглежда, не ме разбрахте. Казах, като на колега!
— Значи ли това, че вие принадлежите към Скотланд Ярд.
— Боже опази! Аз съм детектив любител, своего рода колега, колега аматьор, но детектив по призвание.
— Сега разбрах. Радвам се, колега. И какво ще ми кажете?
— Мисис Мелвил е била убита!
— Тя умря от инфаркт.
— Тя беше убита. Така, както и нейният приятел Дейвид Маклорънс.
— Той загина при автомобилна катастрофа. Втората по разпространеност смърт след инфаркта… В Щатите и в Западна Европа във всеки случай.
— Да, разбирам ви, дори ви съчувствувам. Вие като представител на българската полиция сте длъжен да пазите реномето на вашите курорти. Тук няма акули, тук няма никакви опасности, човек може спокойно да прекара почивката си. Нали всички хотели и ресторанти у вас се държавни!
— Това няма нищо общо с тези случаи. Да не искате да кажете, че ние сме в състояние да прикрием две убийства заради доброто име на курортите си? Но вие все пак не отговорихте на въпроса ми. С каква цел сте влизали в стаята на мисис Мелвил?
— За да установя кой я е убил.
— И какво, открихте ли убиеца?
— Това вече е ваша задача. Но нещичко забелязах…
— Слушам ви е най-голям интерес. Всяка помощ, дори и от един колега аматьор, е добре дошла за нас.
— Това ме ласкае. И така, убиецът не е българин, той е някой от гостите ви, чужденец. Освен това той е нервен, властен, бих казал, сатрап. Може би дори грубиян. Въобще… крайно неприятен човек. Но глупав. Това е добре, че е глупав. Ще ви улесни при разкриването на престъплението.
Ковачев го заслуша с неподправен интерес. Само как уверено описваше убиеца! Кого ли имаше пред вид? Вживял се напълно в ролята на доброжелателен колега, той го запита:
— А бихте ли ни казали нещо за външния му вид, нещо, по което той може да бъде разпознат?
— Разбира се — отвърна без колебание Гълиган. И той се бе не по-слабо вживял в ролята на Шерлок Холмс. — Не е млад. Във всеки случай над четиридесетте. Вероятно дребен на ръст. Слаб. Търсете го между ниските, съсухрените мъже с жълтеникав, болезнен цвят на лицето, които пушат скъпи английски цигари…
Дали Гълиган не намекваше за стария Ноумен, ако това толкова точно описание можеше да се нарече намек? Тази възможност заслужаваше веднага да бъде проверена.
— Хм… Поразително! А вие познавате ли такъв човек?
— Разбира се, не. Иначе направо бих назовал името му.
