на Мишел, на младата Ноумен. След полунощ беше, гадже й е…
— Оня, дето го изтървахте на излизане?
— Тъй вярно, другарю генерал, няма грешка. Той е. Аз съм много добър физиономист.
— Виждам колко сте добър. Не само че сте допуснал той да ви открие, ами сте се дал в ръцете му като хайванин, без да мислите, сте се напъхал в дворчето…
— Виноват, другарю генерал!
— Не виноват, ами бой заслужавате. Заради вас го изпуснахме. Вече може и да не го видим. Оная нали смятала да си заминава! Само че той, боят де, вече сте го получили. И съвсем заслужено! Хайде, махайте се!
Лейтенант Кръстев чукна токове и бързо излезе.
— Да, наистина жалко — каза Ковачев, — да изтървем „тайнствения мъж“, който може би е убил Маман и може би дори Морти… По описанието на Кръстев наредих всеобщо издирване. Само че в тази навалица едва ли ще даде някакъв резултат!
Но генералът не успя да отговори. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
— Марков слуша… Да, правилно… Така ли?… Почакайте така… — И като закри с длан микрофона, каза на Ковачев. — Нашият Ноумен, старият, се е оплакал на администрацията на хотела, че дъщеря му е изчезнала. Нека съдействието на българската полиция за намирането й. Вие трябва да отидете. — И заговори отново по телефона: — Добре. Кажете му, че ще дойдем… Разбрах, в стаята му. Край. Е, какво ще кажете.
— Ще отида, ще видя… Изобщо около Ноумените става нещо. Слагането на диамантите в кошчето, снощното посещение на русата дама, изчезналият любовник, сега тази история с дъщеря му. Каква ли е причината?
— Мислите, че има обща причина? Ще запитам за повече подробности около тази Мишел…
Телефонът отново иззвъня. Марков вдигна слушалката:
— Да… Пак ли… Така… Добре, успокойте го, веднага ще дойдем. Край.
Генералът положи слушалката и каза на Ковачев:
— Ноумен повторно се обадил. Настойчиво вика полицията. Нещо бърза!
XII. Железният вълк
Точно в девет без петнадесет минути полковник Ковачев, придружаван от двама оперативни работници и от един експерт от техническия отдел, се представи на Джеремайя Ноумен в стаята му.
— Ковачев, инспектор от криминалната полиция. Помолил сте за съдействие.
— Да. Ноумен, Джеремайя Ноумен — представи се и той на свой ред. — Много се радвам, че сте така отзивчиви и бързи. Разтревожен съм. Дано да е напразно, но… С една дума, дъщеря ми Мишел е изчезнала, от снощи. Мишел Ноумен се казва. Тази сутрин, като не ми се обади, както обикновено, отидох и установих, че не е спала в стаята си. Тя е до мене, в съседната.
— Но какво ви дава основание да се безпокоите. Може би, извинявайте…, да е с компания, с някой приятел?…
— Не. Щеше непременно да ми се обади, да ме предупреди. Нещо се е случило с Мишел.
— Нищо ли не ви е направило впечатление напоследък, някои симптоми, които биха могли да ни насочат?
— Уви!… — вдигна рамене Ноумен. — Нищо.
— Добре. Ще направим, каквото е по силите ни. Но ще трябва да прегледаме стаята й.
— Да, разбира се, заповядайте, сега ще ви заведа.
Цялата група, водена от Ноумен, премина в съседната стая. Там започнаха методичен оглед на гардероба, куфарите, банята. Ковачев извади от чекмеджето на гардероба комплекти мъжко бельо и няколко чифта чорапи и ги показа на Ноумен.
— Тези вещи познати ли са ви?
— Да, разбира се, мои са. — Ноумен ги прибра. — Случайно са попаднали тук.
— А сега — каза Ковачев — да преминем във вашата стая.
И се обърна към единия оперативен работник:
— А вие, Петров, останете за сега тук.
— Но какво може да ви интересува там? — запита Ноумен. Напоследък тя дори не е влизала…
— Уверявам ви, налага се. Преди да започнем издирването, длъжни сме да проверим навсякъде, където може да са останали навеждащи следи.
Въпреки скритото неудоволствие Ноумен ги поведе назад към своята стая. И там започнаха да оглеждат помещението, макар и не така внимателно. Ковачев се зае с гардероба. Вътре, в едно от чекмеджетата, видя голяма кутия със сапуни. Ноумен беше надвиснал над него и следеше какво прави, сякаш бдеше да не му откраднат нещо. В този момент вратата на стаята се отвори рязко, без да се почука, без да се изчака. Ноумен блъсна чекмеджето и затвори гардероба. В стаята влязоха вчерашните му гости — Вирджиния Ли и Джек Джексън. Те видимо се стъписаха, като видяха толкова хора.
— Кои са тези? — запита Ли.
— От българската полиция — отвърна й Ноумен. — От снощи Мишел е изчезнала.
Като чу „българската полиция“, Джексън направи движение, сякаш искаше да извади пистолет изпод мишницата си, но се овладя навреме и пъхна ръцете си в джобовете на сакото.
— Изчезнала! — продължи Ли, без да обръща внимание на останалите, сякаш те не съществуваха. — Що за комедия?
Помощниците на Ковачев забелязаха агресивното поведение на двамата неканени гости и особено на горилоподобния Джексън и без да ги приближават, застанаха в удобни за действие позиции, в полукръг около центъра на стаята. Тази им маневра не убягна от погледа на Джексън и той вместо да се смути, се притаи, сякаш се готвеше за атака. Ковачев се приближи към жената. Всички го гледаха напрегнато.
На каква дързост можеше сега да се реши тази горила без никакво предизвикателство? Да стреля? Да го удари? Нима той, който и да е, би си го позволил там, в своята страна, към тяхната полиция? Или може би си въобразява, че там не бива, опасно е, а тук може, тук е село без кучета! Впрочем, само да не покаже страх, дори намек за уплашване!
— А вие, мисис, коя сте и какво търсите тук?
— Ние пак ще дойдем — каза жената на Ноумен, сякаш не бе чула Ковачев. — Хайде, Джек!
Ковачев я приближи още повече.
— Вас питах!
Джексън също се бе приближил и спря грубо Ковачев с ръка.
— Гледай си работата!
Двамата оперативни работници, готови да се намесят, също се бяха приближили, но Ковачев ги спря с жест. Ли и Джексън излязоха.
Денят премина напрегнато и за двамата. Ковачев особено се измъчи с експертите по диамантите — не беше лесно да събереш и да накараш да работят в този чудесен неделен ден бижутерите и банковите служители. И когато надвечер, обиколил доста учреждения и още повече хотели, най-после се добра до „техния“ кабинет, завари там генерала да разговаря и да командува по двата телефона. Въпреки че беше по тънка риза с къси ръкави, изглеждаше крайно изморен.
— Като че ли в дън земя се е провалила тази Мишел Ноумен. Никъде нито диря от нея. Всички гранични пунктове са предупредени. Макар че колата им е на паркинга. Наредил съм да я спрат, ако се покаже. Сега поне имаме някакво основание да я задържим, нали баща й се безпокои за нея и търси помощ от нас. Вие как мислите, кога сме я изтървали?
— В момента, когато Кръстев е тръгнал подир непознатия мъж. Около десет минути стаята на Мишел е останала без наблюдение.
— Така ще да е. А вие с какво ще се похвалите?
Ковачев се усмихна лукаво, извади от джоба си бяла торбичка и изсипа съдържанието й на масата. По гладката повърхност небрежно се попиляха много диаманти.
