беше много трудно. Развиваха се и драматични истории — всички знаеха за двойката, която имаше и детенце, но не се развеждаха. Най-вероятно им бяха забранили под заплаха от уволнение, а да те уволнят тогава от вестник си беше тежко петно в биографията. Лицемерието на поодъртелите им началници, за чието минало се разказваха легенди, вече безусловно налагаше на младите журналисти да пазят външно приличие, за да „не научат в Бялата къща“, както се казваше на политическата централа. Евгения беше сигурна, че началниците докладват на своите началници кой с кого из редакцията се чука.
Тя мислеше, че Петьо не беше пропуснал нищо, което става за целта, сигурно само без Анна, която много ставаше, но той сякаш се страхуваше от нея.
В редакцията някак си се подразбираше колко сбъркано твърдение е това, че работата не трябва да се бърка с чукането.
Всъщност добрата работа води до добро чукане. (И обратно. Две хубави сентенции.)
От Петьо се учеха на занаят всички млади журналисти. Той беше човек, който вдъхновява и възпламенява другите. Беше вулканичен тип (по прякор Лудия) и в началото, когато още не бе започнал да дава фира поради водката „Царевец“, с която в последните години в десет сутринта сядаше на пишещата машина, той им вдъхваше невероятен респект. Евгения се влюби в него практически веднага, щом постъпи в „Земеделско дело“, но без никаква идея за близост. Както човек се влюбва в учител — тя беше само на двадесет и три. Действаше й магнетично, привличаше я неговият дрезгав смях, неговите безкомпромисни коментари, неговите професионални истории, които сладко разказваше, събрал вечер хората от отдела си на шише водка.
Всъщност той започна да й обръща истинско внимание, когато се изясни, че „става“ за професията, която той обожаваше.
Преди това — да, готино маце, крака, дупе, цици, дълги черни коси и прочее, но с такива по улиците е пълно. Щом започна да пише хубави материали обаче, всичко се промени. Може би от момента, в който тръгна серията й за нейните любими народни песни и певици. С тях някак бе влязла в ритъма на неговото интимно кръвообращение. Често в петъчен следобед вратата на стаята му се отваряше широко и от вефа, издут до дупка, из коридора се разливаше Дунавското на Дико Илиев, или стоте каба гайди… Божана не пропускаше в „Разговор с вас“ да освежи ефира, а Петьо го преживяваше като празник.
Странно, не й е присъщо да забравя такива важни подробности, но ето че не може да си спомни кога и къде за първи път правиха секс. Петьо използваше малко книжната дума „любим“, но трябва да се признае, че при него тя имаше буквално звучене.
Той в действителност любеше. Беше всеотдаен, търпелив (поради възрастта си?), залагаше много на любовната игра и силно се интересуваше от ефекта на ласките си. Нито веднъж не бяха имали неуспех в секса, защото бе възприел абсолютно правилната спрямо нея тактика да бъде нежен, нежен, нежен и компенсираше очевидно посъкратените си възможности с нейното пълно и безусловно отпускане. Галеше с ръце и думи, обаче–останасистаромоден. Даже би го нарекла срамежлив, обичаше (и тя) да гали и целува гърдите й, но винаги някак стеснително я докосваше по венериния хълм и в изключителни случаи по-надолу. Понякога й се налагаше да замира, за да не изпревари той мига, но винаги успяваха да задържат и да свършат заедно. Един тогавашен рефрен я обсебваше всеки път, като че беше писан за тях: Нямаме време / нито да почнем / нито да свършим навреме / и посребрелите / ти слепоочия / неистово светят над мене… И досега изплува от спомена и толкова я натъжава. Макар че никога в действителност не е бил над нея, тя достигаше оргазъм единствено отгоре.
Морето, единствената неизменна (неизменила?) любов на Петьо. Той живееше единадесет месеца заради юли, когато отиваше на морето, отначало на палатка, после с каравана.
През един юни избягаха двамата заедно на морето — в тогавашния Мичурин, на тогавашните многообичани от редакциите „кореспондентски пунктове“, и пътуваха с пътнически влак, и се разхождаха между рибарските лодки, и през нощта нагазиха уханна крайградска ливада, и тя пя с цяло гърло „Море пиле, славей пиле, я запей ми песенчица…“, и Петьо й се смееше, че става само за кръчмарска певица, защото бе прегракнала, и после закриха с одеяло счупеното стъкло на вратата в „кореспондентския пункт“ — недовършената мичуринска къща, за да не гледа хазяйката, и на другия ден я заведе на своя къмпинг и на своето място, а къмпингът още беше празен, и после пиха студена мента в кръчмата на морската гара в Мичурин, и старите пущове, насядали на обедна ракия, му мятаха завистливи погледи, защото му бяха май връстници, а него влюбено го зяпа такова младо хубаво маце с лъскава копринена пола, и после тя се качи на корабчето и плака, защото го гледаше на кея как се смалява, смалява… И изчезна. Сякаш завинаги.
Помисли за момент дали тогава не е бил първият им секс, но не е, преди това — още през зимата — ходиха в Смолян. Беше възбуждащо преживяване, с много вино и с много емоции, включително и конфузни. На Петьо му се счупи преден горен зъб от протезата и той се скри да не го види тя с грозна дупка на фасадата, докато смолянските приятели посред нощ му намериха зъболекар. После се развихри купонът, домакините се оказаха самородни певци с истински родопски гласове, и пееха от цяло гърло и от цяло сърце. Тогава тя дълбоко и завинаги обикна родопските песни.
Тази родопска магия подейства след няколко години по абсолютно непредвидим начин. Един ден разбра, че бъдещият й Втори мъж е свързан по кръв с Планината и поради този случаен житейски факт някак си реши, че заслужава повече доверие, дори повече любов, ако би било възможно.
След Смолян с Петьо започнаха да събират текстове на родопски песни. Най-любима, естествено, им беше „Бела съм, бела, юначе“, която тогава се знаеше като химн на Родопите.
Но Евгения си имаше своите тайни страдания — „Очи, очи, пусти чорни очи!“, където на любовника се паднало кум да кумува на своята „гальовница“, и „Мила ми е, мамо, драчка ми е, Сивковскана, мамо, чоста гора“ — песен, съчинена от народа за бащата на лесовъда Борис Сивков, който е бил като баща на родопските гори, а пък самият чичо Борис беше състудент и близък приятел на Татко… На едно дежурство написа на Петьо върху страница от първа ревизия на вестника малко стихче-закачка: Обичаш ли Родопите?/ Обичаш ли звездите? / Обичаш ли невени? / (Обичаш ли ме мене…) Някъде пази тази страница.
През годините, в които бяха близки, обиколиха сума градове и села в странни комбинирани командировки. В София най-често се приютяваха в гарсониерата на сестра му или у един негов приятел. Един-два пъти ходиха у тях, жена му беше в дълга командировка, но Евгения предпочиташе гарсониерата на Катето. Винаги си пускаха „Човек дава имена на животните“ на Боб Дилън, омагьосваше ги като мантра. Сексуалната им жажда не надвишаваше един-два акта месечно (един на два месеца?), но повече от секса ги сближаваха дългите, съвършено нестандартни разговори, с които се забавляваха в чуждото легло. Петьо беше неизчерпаем и обсебващ събеседник, винаги разпален, емоционално изследващ предмета на разговора. Карали се бяха много пъти в редакцията за работа, но един-единствен път по други теми — и то дали е поет Недялко Йорданов. Според Петьо (и той бургазлия), Бургас е родил един поет — само Христо Фотев влизаше в тая висша категория.
Веднъж Петьо тръгна за Америка и тогава Евгения му подари малката книжка на Лангстън Хюз — Тихата /хладна река/ ме помоли за /целувка…. Сам /като бутилка уиски/ на маса без човек… Няма часовници по стената /няма време /няма сенки /които от изгрев /до залез /да оставят по пода следа. /Няма светлина, /нито мрак /зад вратата. /Няма врата!… Обожаваха Лангстън Хюз. От Америка й донесе забавна шарена рокля с ластици, която тя носи цяло лято и все се чудеше как ли я е укрил от жена си.
Когато тръгна в отпуска, за да роди второто си дете, чу от него едни от най-важните думи в живота си: няма заменими хора.
Тя усещаше, че Петьо, също като нея, е жаден за цялата нежност на света, но никога не бе успял да я намери концентрирана в една връзка, в един човек. Тогава бяха живи майка му и баща му — много възрастна двойка, и двамата писатели, толкова видимо влюбени един в друг на своята преклонна възраст.
Знаеш ли, каза й Петьо веднъж, те са изключителни, винаги са били така, никой от тях не е изневерявал на другия. Знаеш ли, според мен те просто са си били достатъчни един на друг.
