Сашо умрял на трети февруари. Той умрял в Свиленград, където си живееше, и Евгения научи този абсолютно нелеп факт с няколко дни закъснение. Към триста и петдесет километра разстояние. Лошата новина донесе другият Сашо, Професора, който всъщност ги запозна. Тогава тя работеше в „Земеделско дело“ (минаваше за влиятелен, за втория по значение всекидневник) и Професора измисляше интересни за нея командировки — по-далече от София и малко нещо по-различни от официалната политика, в които се промъкваха (подпъхваха?) думички като гражданско общество например, на които срещаше нестандартни тогава хора и не й се налагаше да си изсмуква от маникюра патетични слова за трудови успехи.
Ще те запозная с адаша, каза й в Свиленград Професора.
Страхотен човек, невероятен мъж, тукашен е, обаче няма да повярваш, че е възможно толкова да няма провинциални комплекси и толкова да е истински и готин.
Беше Димитровден и ги возеха към едно близко село на обеден курбан. В Свиленградско Димитровден е нещо като национален празник. Курбанът беше цяло теленце, обедът бе опнат в някакъв двор на дълга маса, пълна с хора. След приветствията и запознанствата с местните първенци, с Професора ги настаниха на двете свободни места, тя седна, обърна се възпитано към съседа си отляво и разбра, че е той. Освен това за същата частица от секундата разбра, че той разбира, че е той, и разбира също, че тя е тя, и че тя разбира, че е тя.
Стават такива невероятно хубави неща.
След малко й изплува сицилианската приказка „ударен от гръм“. През следващите пет минути и Професора беше наясно, че става свидетел и неволен причинител на истинско природно бедствие, и успя само да се вмъкне с репликата, че това е адашът.
Тя смътно отбеляза за себе си, че е излишно да й го казва, защото по-добре знае какъв страхотен и невероятен мъж седи до нея и как просто статистически не е възможно на едно и също място да има двама от тая и без това абсолютно рядка порода, така че няма кой друг да бъде.
Точно на колко години беше Сашо тогава? Кой знае. Някъде към четиридесет, малко отгоре навярно, май не го попита. Няма го на снимка и на моменти се опитва да си съчини чертите на лицето му, когато всъщност безвъзвратно ги е загубила. Помнеше го цялостно, като красиво, добро, одухотворено същество, висок, строен, съразмерен, силен, кестеняв, но никакъв конкретен образ. Неизличим (неизлечим?) спомен имаше единствено от неговата сексапилност, която я заля и полузадуши. Сигурно е излъчвала нещо подобно. Следващите два-три часа бяха някакво мъчение от тостове, пълнене и изпразване на чаши и чинии, губене на ценно, ценно, ценно време. Много внимаваха да не си допрат лактите, сякаш това невинно действие би могло да ги взриви. И наистина можеше, по дяволите.
Краят на обяда сложи край на мъчението. Защото после имаше нещо си друго по официална програма — примерно среща с обществеността, и тя бе длъжна да е там, нали трябваше после и материал да пише…
Вечерта пък лично общинският кмет, прочутият Мангъфов, лека му пръст, бе поканил „другарите от София“ в село Димитровче на общоселски празник, който се развихри около затрупани с ядене и пиене маси в специално построената — оказа се! — именно за такива общоселски тържества сграда…
Където пък бяха спазарили да свири не кой да е, а великия Ибрям (тогава Иво Папазов)… И с нея, която бе слушала само скапани записи на гениалните му свирни, стана нещо напълно потресаващо.
От мига, в който видя Ибряма да вдига кларнета и чу първия писък, от очите й рукнаха сълзи. Ставаше, хващаше се за несекващото хоро, сядаше в изтощение, и после отначало, а сълзите й просто не можеха да спрат. Стичаха се по бузите й, бършеше сополи, от време на време улавяше смаяните погледи на колегите, които може би и уплаши, Професора се опита да й каже да се стегне, но какво от това? Тя бе щастлива и знаеше, че след малко ще се случи нещо, което ще помни цял живот, и ще му се радва цял живот.
И то стана. Вдигна замъглени очи към вратата, там стоеше Сашо. Гледаше я, както бих желала да я гледа, и тя просто тръгна към него. Професора я догони с чантата и якето. Беше приел фактите еднопосочно, както и те двамата — каквото има да става, ще става.
Впиха се в целувка и се вкопчиха един в друг буквално щом излязоха пред вратата. Много неприлично. Но това е. После на бегом до колата му, бясно каране без никаква видимост — целувката продължава — отбивка, черен път, спират. После стонове на облекчение. Пълнота.
Сигурно към полунощ Сашо по същия самоубийствен начин подкара колата към границата, там на капепето пиха кафе, без да си изпускат очите, сетне се понесоха към някакви лозя.
Магията ги бе всмукала. Нощта ги бе накарала да повярват, че са последните хора на земята. В лозята спряха пред малка каменна вила. Легло, маса, огнище и чешма, пишка се навън.
Няма значение! Благословена да е тази къщичка. Не може да се каже, че научи в нея нещо определено за живота, мислите и надеждите на Сашо. Нито пък той за нейните. Нямаха време.
Нямаха желание да чепкат нито нещата преди, нито нещата след. Мигът ги бе събрал с такава щедрост. Не можеха да му изменят и не го направиха. Просто наистина бяха последните хора на земята в последното им сливане.
Тя пътува до Свиленград още два пъти след първата им среща. Той, естествено, не дойде в София нито веднъж. Тя си измисляше съмнителни отвсякъде командировки, но за Сашо беше невъзможно. И третия път просто беше за сбогом. Не си го казаха. Никой от двамата не напусна другия. Тя се опита да го забрави. И го забрави, до оня ден, когато в редакцията дойде Професора.
Чаша вино в памет на човека, с когото изживя такава разтърсваща емоция, който бе адекватно голям мъж във всичките си измерения, физически и духовни. С надеждата, че има свиленградчанки, които също го помнят и също ще го поменат.
И така, на третото й отиване се сбогуваха. Бяха в хотелската й стая, имаше страховита буря и токът спря за цялата нощ.
Те се прегърнаха снишени и смалени от предчувствия и предзнаменования, галиха се топло и тъжно и после той си тръгна.
Мартиролог
Евгения изслуша мрачната новина от Професора, двамата си подрънкаха, пожалиха готиния човек, после той си отиде и тя остана на бюрото си като изцедена, а в подсъзнанието й се утаи някаква мисъл. По- скоро тревога. Даде си сметка, че през последните седмици често се е сещала за Сашо, без причина. Но не идеше оттам тази тревожност. Друга беше… успя все пак да я улови. И я надраска върху работна бланка с надпис „Земеделско дело“. „Започват да умират любовниците ми. Сашо“.
Беше загубила дотогава неколцина много близки мъже.
Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо, вуйчо Гошо, вуйчо Боро… Но никога не бе умирал неин любовник. Точно това я разлюля. Стори й се многозначително и плашещо.
Постепенно престана да мисли за това, но на следващата година се наложи да си го спомни. Ето го същото листче, на обратната му страна е написала „Пламен“.
Така започна този мартиролог. И сега е нелепо голям.
Когато се укрива в успоредното пространство, Евгения прозира, че времето променя ракурсите — каква разлика има дали умрелият близък мъж ти е бил любовник или вуйчо, ако и двамата ти липсват и няма начин да си ги върнеш?
Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо също я напуснаха непоправимо, а част от жената в нея, от нейната личност се дължи на това, че е обичала именно тях, именно такива, каквито бяха.
