Списъкът със забранен достъп сега се виждаше изцяло на екрана. Четиридесет и осем кардинали и висши служители, всеки от които имаше код за кореспонденция. Курсорът премина два пъти върху списъка, после спря до знака VО1А.
— Свиня — промърмори отец Ареги.
Статистическият файл за прехвърляне на информация показваше леко намаляване на свободната памет. Натрапникът беше обезвредил блокиращата система и прехвърляше някакъв файл в системата.
— Кой е VО1А? — попита отец Куи.
Отец Ареги не отговори веднага. Той разкопча яката на расото и прекара ръка по главата си. Отново погледна невярващо към екрана. После вдигна бавно телефонната слушалка и след моментно колебание набра аварийния номер на секретариата на Ватиканския дворец. Той иззвъня седем пъти, преди от другата страна някой да заговори на италиански. Отец Ареги прочисти гърлото си и му съобщи, че в персоналния компютър на Светия отец е проникнал натрапник.
I
Мъжът от Рим
Той неслучайно носи меч. Той е божи представител.
В началото на май Лоренцо Кварт получи заповед, която го отведе в Севиля. Към източното Средиземноморие се движеше фронт на ниско атмосферно налягане и тази сутрин на площад „Св. Цетър“ валеше, затова Кварт трябваше да заобиколи, като се подслоняваше под колонадата на Бернини. Докато се изкачваше към Бронзовата порта, той видя в мрачния коридор от мрамор и гранит пазач с алебарда, който се готвеше да му поиска документите. Висок и силен, подстриган по войнишки, мъжът носеше ренесансовата униформа в червено, жълто и синьо райе и черната барета на швейцарски гвардеец. Той огледа добре скроения костюм на Кварт, като отбеляза подхождащата му черна копринена риза с права якичка и хубавите кожени обувки, ръчна изработка. Охраната явно се замисли. Очевидно това не беше някой от сивите bagarozzi — служителите от многобройната ватиканска бюрокрация, които минаваха оттук всеки ден. Но посетителят явно не беше и високопоставен член на Църквата — прелат или кардинал. Те носеха кръстове и пурурни дрехи или поне пръстен и определено не пристигаха пеша в дъжда. Освен това влизаха във Ватиканския дворец през портата на Света Анна в удобните си коли с лични шофьори. Пък и въпреки късо подстриганата си посивяла коса, мъжът изглеждаше твърде млад, за да бъде прелат. Той застана пред пазача и затърси сред различните кредитни карти в портфейла си. Много висок, слаб и самоуверен, мъжът гледаше спокойно швейцареца. Ноктите му бяха добре поддържани, носеше елегантен часовник и обикновени сребърни копчета за ръкавели. Едва ли имаше повече от четиридесет години.
— Guten Morgen. Wie ist der Dienst gewesen? ( Добро утро. Как мина дежурството? /нем./ — (Б. р.))
Гвардеецът застина и изправи алебардата си, не толкова заради поздрава на перфектен немски, колкото при вида на инициалите ИВД в горния десен ъгъл на личната карта на мъжа, до тиарата и ключовете на свети Петър. Институтът по Външни Дела фигурираше в дебелия червен том на папския годишник като отдел, подчинен на държавния секретар. Но дори най-новите членове на швейцарския патрул знаеха, че от два века институтът е изпълнителен орган на Инквизицията и контролира всички секретни дейности на Информационната служба на Ватикана. Членовете на Курията, майстори в изкуството на евфемизма, го наричаха „Лявата ръка на Господ“. Останалите го наричаха „Отдел за мръсната работа“, но само шепнешком.
— Заповядайте, господине.
— Благодаря.
Кварт мина покрай пазача през старинния бронзов портал и зави надясно. Намери се пред широкото стълбище на Кралската стълба и след като спря при контролно-пропусквателния пункт, заизкачва кънтящите мраморни стъпала по две наведнъж. Най-горе зад стъклените врати, охранявани от друг часовой, беше дворът на Свети Дамасо. Той го прекоси в дъжда, наблюдаван от други патрули в сини пелерини. На всяка врата на Ватиканския дворец имаше охрана. След още няколко стъпала, Кварт спря пред една врата с дискретна метална табелка „Instituto per le opera exteriore“ (Институт по Външни дела /ит./ — (Б.р.)). Извади хартиена кърпичка от джоба и изтри дъждовните капки от лицето си, после се наведе и избърса обувките си. Смачка салфетката на топка и я хвърли върху месинговия пепелник до вратата. Най-накрая, след като провери ръкавелите си и приглади сакото си, той натисна звънеца. Лоренцо Кварт прекрасно знаеше недостатъците си като свещеник — не притежаваше например милосърдие и съчувствие. И смирение, въпреки самодисциплината си. Но макар тези качества да му липсваха, той беше старателен и строго се придържаше към правилата. Това го правеше ценен за началниците му. Мъжът, който го очакваше зад вратата, знаеше, че отец Кварт е съвършен и надежден като швейцарски армейски нож.
Стаята тънеше в полумрак. Токът в сградата беше прекъснат и единствената светлина, която влизаше от прозореца с изглед към градините на Белведере, беше слаба и сивкава. Секретарят излезе и затвори вратата зад себе си. Кварт пристъпи и застана в средата на добре познатата му стая. По стените имаше рафтове с книги и дървени кантонерки, които отчасти скриваха фреските на Адриатическо, Тиренско и Йонийско море, рисувани от Антонио Данти. Без да обръща внимание на фигурата пред прозореца, той кимна рязко на мъжа, седнал зад голямото бюро, обсипано с папки.
— Монсиньор.
Без да отговаря, архиепископ Паоло Спада, директор на Института по външни дела, му се усмихна съучастнически. Той беше здрав и силен ломбардец, почти квадратен на вид, с яки рамене под черното сако, което не носеше отличителите знаци на духовния му сан. С голямата си глава и дебел врат приличаше на шофьор на камион или боксьор; или по-подходящо за Рим — на ветеран-гладиатор, който е сменил меча и шлема си с одежди на свещеник. Това впечатление се подсилваше и от черната му щръкнала коса, и от огромните ръце, върху които нямаше и следа от архиепископски пръстен. Той махна с месинговия нож за писма във формата на кама към човека до прозореца.
— Предполагам, познавате кардинал Ивашкевич.
Едва тогава Кварт погледна надясно и поздрави неподвижната фигура. Разбира се, че го познаваше. Негово високопреосвещенство Йежи Ивашкевич, епископът на Краков, издигнат за кардинал от своя сънародник папа Войтила, префект на Светото Братство на Доктрината на Вярата, познато до 1965 година като Светата Инквизиция. Дори като слаб тъмен силует на фона на прозореца, Ивашкевич и тези, които представляваше, не можеха да бъдат объркани.
— Слава на Исуса Христа, ваше високопреосвещенство!
Предводителят на Инквизицията запази мълчание. Отново прозвуча дрезгавият глас на монсиньор Спада.
— Ако искате, седнете, отче Кварт. Това е неофициална среща. Негово високопреосвещенство предпочита да стои прав.
Той беше използвал думата ufficioso за „неофициална“ и Кварт схвана нюанса. В терминологията на Ватикана имаше голяма разлика между ufficioso и ufficiale. Ufficioso придаваше особено значение на нещата, които се мислеха, но не се произнасяха, а дори произнесени, винаги можеха да бъдат отречени. Кварт погледна към стола, който му беше посочил архиепископът и леко поклати глава. Скръсти ръце зад гърба си и остана в центъра на стаята, спокоен и непринуден като войник, очакващ заповеди.
Монсиньор Спада го погледна одобрително. Роговицата на малките му лукави очи беше изпъстрена с кафяви петънца, както при старите кучета. Това, заедно с могъщата му фигура и щръкнала коса му беше докарало прякора Мастифа. Но само най-високопоставените членове на охраната на Курията смееха да го използват.
— Радвам се да ви видя отново, отец Кварт. Доста време измина.
