Два месеца, помисли си Кварт. И тогава, както сега, в стаята имаше трима души: той, монсиньор Спада и известният банкер Ренцо Лупара, председател на Италианската Континентална Банка, една от тези, които движеха финансите на Ватикана. Лупара имаше безупречна репутация. Беше красив, елегантен и се радваше на щастлив брак, благословен с красива съпруга и четири деца. Беше спечелил богатството си под прикритието на банковите дейности на Ватикана, като изнасяше нелегално пари от страната за бизнесмени и политици от ложата „Аврора 7“, на която той самият беше член и имаше 33-та степен. Точно този светски проблем изискваше специалните умения на Лоренцо Кварт. Той прекара шест месеца в следене на Лупара из офисите в Цюрих, Гибралтар и остров Сен Бартелеми, за да представи подробен доклад с разкритията си. Отворен на бюрото на директора на ИВД, той оставяше пред банкера два избора: да отиде в затвора или да изчезне дискретно, като спаси доброто име на Континенталната Банка, Ватикана и, разбира се, на госпожа Лупара и нейните четири деца. Втренчил поглед във фреската на Тиренско море в кабинета на архиепископа, банкерът ясно разбра смисъла на речта на Спада, изпълнена с тактични изрази и илюстрирана с притчата за непокорния роб и талантите (Евангелие от Матея 18:24 — (Б. р.)). После, въпреки здравословното правило, че непокаял се масон умира в смъртен грях, Лупара отиде направо в красивата си вила на Капри и без да се изповяда, скочи от терасата върху скалите. Според възпоминателната плочка някога Курцио Малапарте (псевдоним на Курт Ерих Зукерт (1898–1957) — журналист, драматург и романист, един от най-забележителните и противоречиви италиански писатели. Също като Габриеле д’Анунцио приема идеологията на фашистката партия на Италия. — (Б. р.)) пил вермут на същото това място.
— Имаме задача, подходяща за вас.
Кварт стоеше, заслушан в началника си, съзнаващ, че тъмната фигура на Ивашкевич го наблюдава от прозореца. От десет години насам монсиньор Спада винаги имаше подходящи задачи за отец Лоренцо Кварт. Те винаги бяха свързани с място и дата — Централна Америка, Латинска Америка, бивша Югославия — и бяха отбелязвани в подвързаната с черна кожа тетрадка, която Кварт използваше като пътен дневник. Тя беше нещо като бордови дневник, където той описваше ден подир ден подробностите от дългото си пътуване, откакто получи гражданство във Ватикана и се присъедини към оперативния отдел на Института по външни дела.
— Погледнете това.
Директорът на ИВД извади лист от компютърна разпечатка. Кварт отиде да я вземе, но в този момент силуетът на кардинал Ивашкевич нервно се размърда край прозореца. Все още с хартията в ръце, монсиньор Спада леко се усмихна.
— Негово преосвещенство смята, че това е деликатен проблем — каза той, гледайки Кварт, въпреки че думите му явно бяха предназначени за кардинала. — Струва му се, че не е разумно някой друг да знае.
Кварт отдръпна ръка, без да вземе документа, и спокойно погледна архиепископа.
— Разбира се — добави Спада, вече без усмивка, — Негово преосвещенство не ви познава като мен.
Кварт кимна. Не задаваше въпроси, не показваше нетърпение, чакаше. Спада се обърна към кардинал Ивашкевич.
— Казах ви, че е верен войник — каза той.
Настъпи тишина. Кардиналът стоеше пред прозореца, през който се виждаха облачното небе и дъждът, който падаше над градините на Белведере. После се отдръпна и сивата светлина, която падаше диагонално, освети ъгловатата му челюст, расото с пурпурна яка и златния кръст, който падаше на гърдите му. Той протегна ръката, на която носеше свещеническия си пръстен, взе документа от монсиньор Спада и собственоръчно го подаде на Лоренцо Кварт.
— Прочетете това.
Кварт се подчини на заповедта, изречена на италиански с гърлен полски акцент. На листа бяха отпечатани следните редове:
„Свети Отче,
Дързостта ми е оправдана от сериозността на повода. Понякога Светият Престол изглежда твърде далечен и недостижим за гласовете на смирените. В Испания, в Севиля има място, където търговците заплашват Божия дом и една малка църква от ХVІІ век, изоставена и от Светата Църква, и от местните власти, убива, за да се защити. Моля Ви, Ваше светейшество, като пастор и свещеник да обърнете очи към смирените овце от стадото Ви и да потърсите обяснение от онези, които са ги изоставили на съдбата им.
Моля за благословията Ви в името на нашия Господ Исус Христос.“
— Това съобщение се е появило на персоналния компютър на папата — обясни монсиньор Спада, когато Кварт свърши четенето. — Анонимно.
— Анонимно — повтори Кварт.
Имаше навика да повтаря на глас някои думи, като кормчия, който потвърждава заповедите на капитана си. Сякаш даваше на себе си или на другите възможността да помислят върху това, което е било казано. На този свят някои думи, някои нареждания — понякога просто интонацията, нюансът или усмивката — можеха да бъдат необратими.
— Натрапникът — продължаваше архиепископът — хитро скрил точното си местоположение. Но нашите разследвания потвърдиха, че съобщението е изпратено от Севиля, от компютър с модем.
Кварт бавно препречете писмото.
— Споменава се за църква, която…
Той прекъсна и зачака някой да довърши изречението вместо него. Това, което следваше звучеше твърде нелепо, за да бъде изговорено на глас.
— Да — каза Спада, — църква, която убива, за да се защити.
— Ужасно — обади се Ивашкевич, без да уточни дали говори за съобщението или за църквата.
Архиепископът продължи.
— Това е вярно, проверихме го. Църквата съществува. — Той хвърли бърз поглед към кардинала, после прокара пръста си по ръба на ножа за писма. — Открихме също и две необичайни и неприятни събития.
Кварт остави документа на бюрото. Архиепископът го погледна така, сякаш писмото беше опасно за пипане. Кардинал Ивашкевич взе листа, сгъна го и го мушна в джоба си. После се обърна към Кварт.
— Искаме да отидете в Севиля и да откриете кой е изпратил това.
Той стоеше толкова близко, че Кварт почти можеше да подуши дъха му. Близостта беше неприятна, но той кръстоса очи с кардинала за няколко секунди. После, като полагаше усилие да не отстъпи назад, хвърли поглед през рамото му към Спада, който за миг се усмихна, благодарен, че Кварт демонстрира лоялността си.
— Когато негово преосвещенство казва ние — обясни архиепископът — той говори не само за себе си и мен, но, разбира се, и за волята на Светия отец.
— Която е божия воля — добави Ивашкевич, почти предизвикателно. Той все още седеше твърде близо до Кварт и твърдите му черни очи блестяха.
— Която, разбира се, е божията воля — каза монсиньор Спада, без да позволи и най-лек намек за ирония да се промъкне в гласа му.
Въпреки положението си, директорът на ИВД знаеше докъде може да стигне и погледът му съдържаше предупреждение към подчинения, че и двамата плуват в опасни води.
— Разбирам — отвърна Кварт и като погледна отново кардинала в очите, кимна рязко.
Ивашкевич сякаш леко се отпусна. Зад него Спада одобрително наклони глава.
— Казах ви, че отец Кварт…
Полякът прекъсна архиепископа с вдигане на ръката, на която носеше кардиналския си пръстен.
— Да, знам. — Той хвърли на Кварт последен поглед и се върна обратно до прозореца. — Верен войник.
Тонът му беше отегчен и ироничен. Той се взря в дъжда, сякаш проблемът повече не го засягаше.
Спада остави ножа за писма на бюрото си, отвори едно чекмедже и извади дебела синя папка.
— Разкриването на автора на съобщението е само част от задачата ти — каза той. — Какво разбра за
