— Не бих искал да попадна в ръцете му преди двеста-триста години… — каза Кварт.
Усмивката на Спада се разшири.
— Защо не? — попита той.
— Изглежда много суров човек.
— Суров? — Архиепископът отново погледна към вратата и Кварт видя как усмивката бавно изчезва от устните му. — Ако това не беше недопустимо спрямо един брат во Христе, бих казал, че Негово високопреосвещенство е абсолютен изверг.
Те слязоха заедно по каменните стъпала към Виа дел Белведере, където чакаше служебната кола на монсиньор Спада. Архиепископът имаше час при „Каваледжери и Синове“, недалеч от мястото, където живееше Кварт. Няколко столетия Каваледжери бяха шивачите на целия висш ешелон на курията, включително и на папата. Ателието им беше на Виа Систина, недалеч от Пиаца ди Спаня и архиепископът предложи за Кварт да го закара. Минаха през портата на Света Анна и видяха през замъглените прозорци как швейцарският патрул ги наблюдава внимателно. Кварт се усмихна развеселен — Спада не беше популярен сред швейцарците във Ватикана. Разследване на ИВД по повод слухове за предполагаем хомосексуализъм сред гвардейците беше завършило с освобождаването на няколко души от служба. И просто за да му минава времето, архиепископът от време на време режисираше невероятни случки, за да провери вътрешната сигурност. Вмъкна един от агентите си, цивилно облечен, във Ватикана. Човекът носеше шишенце с фалшива сярна киселина, предвидена за унищожението на фреската с разпването на свети Петър в Павловия параклис. Агентът се беше снимал на пейката пред нея, усмихнат от ухо до ухо. Спада предаде снимката, заедно с доста неприятна бележка, на полковника от швейцарския патрул. Това беше преди шест седмица и по този повод все още падаха глави.
— Наричаме го Висперас — каза Спада.
Колата зави надясно и после наляво, след като премина под сводовете на Порта Анджелика. Кварт погледна към шофьора, който беше отделен от тях със стъкло.
— Това ли е цялата информация, която имаш за него?
— Той може да е или да не е свещеник. И има достъп до компютър с модем.
— Възраст?
— Неизвестна.
— Ваше преосвещенство не ми дава много информация.
— Казвам ти каквото знам.
Фиагът се вля в движението на Виа делла Консилиационе. Дъждът беше спрял и небето на изток, над градините Пинчо, бавно се изясняваше. Кварт оправи ръбовете на панталоните си и погледна часовника си, въпреки че не го интересуваше особено колко е часът.
— Какво става в Севиля?
Спада изчака няколко секунди, преди да отговори, загледан в улицата с отсъстващ поглед.
— Има една барокова църква, „Богородица със сълзите“. Тя е малка, стара и разнебитена. Възстановяваха я, но парите свършили. Изглежда, е разположена на място с голямо историческо значение — Санта Крус.
— Познавам Санта Крус. Това е старият еврейски квартал, възстановен в началото на столетието. Много близо до катедралата и до двореца на архиепископа. — При мисълта за монсенъор Корво Кварт се намръщи. — Прекрасно място.
— Сигурно е така, защото заплахата църквата да се срути окончателно и спирането на възстановителните работи са пробудили доста силни чувства. Градският съвет иска да я отчужди, а една аристократична андалуска фамилия с връзки в една от банките, също е изкопала някакви ужасно стари правомощия.
Отминаха замъка Сант’Анджело и фиатът тръгна по Лунготевере към моста „Умберто I“. Кварт погледна сивокафявите стени, които според него символизираха светската страна на църквата, на която служеше. Представяше си как Климент VII, запретнал расото си, тича да търси спасение там, докато войниците на Карл Пети плячкосват Рим (Карл V, император на Свещената римска империя, нахлува с войските си в Рим през 1527 г., пленява папа Климент VII и го затваря в крепостта Сант’Анджело заради подкрепата, която папата оказва на неговия съперник — френския крал Франсоа I. — (Б. р.)). Memento mori. Помни, че си смъртен.
— Ами архиепископът на Севиля? Учуден съм, че не е замесен.
Директорът на ИВД гледаше сивите води на Тибър през напръсканото с дъждовни капки стъкло.
— Той е заинтересована страна, затова там му нямат доверие. Нашият скъп монсиньор Корво се опитва да спекулира самостоятелно. Разбира се, той се грижи само за материалното състояние на нашата света майка, Църквата. Междувременно „Богородица със сълзите“ се разпада и никой не я възстановява. Излиза, че тя е по-ценна разрушена, отколкото реставрирана.
— Има ли църквата свещеник?
Сега архиепископът въздъхна.
— Да, колкото и да е странно. Там служи един доста възрастен свещеник. Очевидно е с труден характер и според нашата информация всичките му молби са били игнорирани от нашия приятел Корво. Подозренията ни за самоличността на Висперас са насочени към него или помощника му, млад свещеник, който ще бъде наскоро преместен в друга епархия. — Спада се усмихна колебливо. — Основателно е да се предположи, че един от двамата свещеници, или и двамата, са отговорни за този доста оригинален метод на връзка със Светия Отец.
— Трябва да са те.
— Може би. Но това трябва да се докаже.
— И ако го докажа?
Директорът на ИВД се намръщи и понижи глас.
— Тогава горчиво ще съжаляват за неуместното използване на компютъра.
— Ами двамата мъртъвци?
— Това е най-странната част. Без нея това щеше да бъде просто още един конфликт за парче земя, включващ спекуланти и голяма сума пари. Църквата щеше просто да бъде съборена, след като се разруши напълно, и парите от продажбата на земята — използвани за още по-голяма прослава на Бога. Но тяхната смърт усложнява нещата. — Очите на Спада, изпъстрени с кафяви точици, гледаха замислено през прозореца. Сега фиатът се движеше към Корсо Виторио Емануеле. — За един много кратък период двама души, свързани с „Богородица със сълзите“ са умрели. Един от тях е бил общински архитект, който правел изследване на сградата с цел да я обяви за развалина и да нареди да бъде опразнена. Другият е бил свещеник, секретарят на архиепископ Корво. Очевидно е бил там, за да оказва въздействие върху енорийския свещеник от името на негово преосвещенство архиепископа.
— Не мога да повярвам.
Мастифът се обърна към Кварт.
— По-добре е да повярваш, тъй като от днес ще се занимаваш с това.
Попаднаха в огромно шумно задръстване. Архиепископът протегна врат и погледна небето.
— Да излезем и да се разходим. Имаме много време. Ще те черпя едно в онова кафене, което толкова много харесваш.
— „Греко“ ли? Това е чудесно, монсиньор, но нали шивачът ни чака. Самият Каваледжери. Дори Светият отец не смее да го кара да чака.
Прелатът, който вече слизаше от колата, дрезгаво се изсмя.
— Това е една от изключителните ми привилегии, отче Кварт. В крайна сметка дори и Светият отец не знае някои от нещата, които аз знам за Каваледжери.
Лоренцо Кварт обичаше старинните кафенета. Преди почти дванадесет години, когато току-що беше пристигнал в Рим, за да учи в Грегорианския университет, той беше незабавно очарован от кафене „Греко“ с невъзмутимите му келнери и двестагодишната му история на любимо място за пътешественици като Байрон и Стендал. Сега той живееше съвсем наблизо, в един апартамент на най-горния етаж на Виа дел Бабуино 119, нает от ИВД. От малката му тераса имаше хубав изглед към църквата „Тринита деи Монти“ и цъфналите азалии на Испанското стълбище. „Греко“ беше любимото му място за четене. Той сядаше през спокойните часове на деня под бюста на Виторио Емануеле ІІ на маса, на която се смяташе, че са седяли Джакомо
