Архиепископът погледна часовника си и повика келнера. Сложи ръката си на рамото на Кварт, за да му попречи да плати сметката и остави няколко банкноти на масата. Точно осемнадесет хиляди лири, забеляза свещеникът. Мастифът никога не оставяше бакшиш. Беше изживял тежко детство.
— Наш дълг е да се борим, отче Кварт — каза той, докато се изправяше. — Защото прави сме ние, а не Ивашкевич. Той и приятелите му биха искали отново да могат да затварят и измъчват хората, но Църквата може да бъде силна и да запази авторитета си и без това. Спомням си когато Лучани беше избран за папа — той оцеля тридесет и три дни. Беше преди двадесет години, преди твоето време, но аз вече се занимавах с този вид работа. — Архиепископът се намръщи. — Когато произнесе онази реч, точно след избирането си, за това че Всемогъщият е „повече майка, отколкото баща“, Ивашкевич и неговите харддайнери скърцаха със зъби. Аз си помислих „Тази няма да я бъде.“ Лучани беше твърде мек. Предполагам, че С’петият Дух се е отървал от него, преди да причини твърде много неприятности. Пресата го наричаше усмихнатият папа, но всички във Ватикана знаеха, че усмивката му е странна. — Той оголи зъби и се усмихна дяволито. — Нервна усмивка.
Слънцето беше се показало и сушеше паважа на Пиаца ди Сианя. Продавачките на цветя прибираха покривалата от сергиите си, а туристите сядаха по още влажните стъпала, които водеха към църквата „Тринита деи Монти“. Кварт изкачи стълбите с архиепископа. Беше заслепен от светлината — ярка римска светлина, подобна на добро предзнаменование. На половината път нагоре една туристка, млада жена с раница на гърба, джинси и раирана тениска седеше на едно стъпало. Когато двамата свещеници се изравниха с нея, тя снима Кварт. Светкавица и усмивка. Спада се обърна леко раздразнен, но и развеселен.
— Знаеш ли, отче Кварт, ти си твърде красив за свещеник. Би било лудост да те пратят в манастир.
— Съжалявам, монсиньор.
— Не съжалявай, вината не е твоя. Но как се справяш? Искам да кажа, как издържаш на изкушенията. Нали знаеш, жената е дяволско създание и т.н.
Кварт се разсмя.
— Молитви и студени душове, ваша светлост.
— Винаги спазваш правилата, нали? Не ти ли е скучно да бъдеш толкова добродетелен?
— Това е подвеждащ въпрос, монсиньор.
Спада го погледна с ъгъла на окото си и кимна одобрително.
— Добре. Печелиш. Добродетелта ти издържа проверката. Но още не съм изгубил надежда. Някой ден ще те пипна.
— Разбира се, монсиньор. За безбройните ми грехове.
— Млъквай. Това е заповед.
— Много добре, ваша светлост.
Когато стигнаха паметника на Пий VI, архиепископът погледна надолу към момичето в раираната фанелка.
— Заради вечното ти спасение — каза той — спомни си старата поговорка: ако свещеникът държи ръцете си далеч от пари, а краката си — от женско легло, докато стане на 50, има всички шансове да си спаси душата.
— За това се боря, монсиньор. Остават ми още само дванадесет.
Подминаха внушителната фасада на хотел „Хаслер Вила Медичи“ и завиха по Виа Систина. Единственият знак на вратата на шивача, беше дискретна табела. Само елитни членове на Курията минаваха през тази врата. С изключение на папите. Единствено те имаха привилегията „Каваледжери и Синове“ — възнаградени с дребна благородническа титла от папа Лъв XIII — да ги посещават в резиденцията, за да им вземат мерки.
Архиепископът се обърна и внимателно разгледа прекрасно скроения костюм на свещеника, сребърните копчета за ръкавели и черната копринена риза.
— Слушай, Кварт — каза той и името без сана прозвуча някак дразнещо. — Гордостта е грях, срещу който не сме защитени, но има нещо повече. Над нашите лични слабости и ти, и аз и дори Ивашкевич и злото му братство, както и Светият отец с подлудяващия му фундаментализъм — всички ние носим отговорност за вярата на милиони хора. Вяра в Църквата, която е неотменима и вечна. И тази вяра, която е искрена, каквото и да си мислим ние, циничните членове на курията, е нашето единствено възнаграждение и опрощение. Без нея, ти, аз, Ивашкевич — всички ще бъдем лицемерни негодници. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?
Кварт спокойно отвърна на погледа на Мастифа.
— Напълно, монсиньор — каза той.
Почти инстинктивно беше заел вдървената поза на швейцарския патрул пред официално лице — с ръце, опънати по шевовете, с палци, изравнени с ръбовете на панталоните.
Спада го погледа още малко, после по лицето му сякаш пробягна полъх от усмивка.
— Надявам се — каза той и усмивката му се разшири, — защото, когато застана пред райските порти и мърморещият рибар излезе да ме посрещне, ще кажа: Петре, бъди милостив в към един стар войник на Христа, който работеше така усърдно, за да източи водата от кораба ти. В крайна сметка, дори Мойсей е трябвало да прибегне към меча на Исус Навин. А и самият ти посегна на онзи войник в Гетсиманската градина, за да защитиш нашия Учител.
Беше ред на Кварт да се засмее.
— В такъв случай бих искал да стигна там пръв, монсиньор. Едва ли ще приемат едно и също извинение два пъти.
II
Трима злодеи
Когато пристигна в някой град, винаги питам кои са дванадесетте
най-красиви жени, дванадесетте най-богати
мъже и човекът, който може да накара да ме обесят.
Селестино Перехил, личен секретар на банкера Панчо Гавира, ожесточено прелистваше списание „О&S“. Беше се запътил към бар „Каса Куеста“ в сърцето на севилския квартал Триана. За лошото му настроение допринасяха няколко неща: неизлечимата му язва, деликатната задача, която го отвеждаше в момента през Гуадалкивир и корицата на списанието, което държеше. Перехил беше тантурест, нервен човечец, който криеше преждевременното си оплешивяване, като наресваше косата си върху него от една точка наравно с лявото си ухо. Обичаше белите чорапи, крещящите копринени вратовръзки, двуредните сака със златни копчета и проститутките от хотелските барове. Но най-много обичаше магическата поредица числа върху игралните маси във всяко казино, което все още го допускаше да играе. Това, заедно със срещата, на която неохотно отиваше, беше причина язвата да го тормози повече от обикновено. А корицата на списанието не правеше нищо, за да подобри настроението му. Дори безчувствен човек като Селестино Перехил не можеше да не се притесни от снимката на жената на шефа си с друг мъж. Особено когато лично той е насочил фотографите.
— Малка мръсница — каза той на глас и двойка минувачи се извърна да го погледне.
После Селестино си спомни къде беше тръгнал. Извади от джобчето на сакото си бледоморава копринена кърпичка и изтри чело. Пред очите му на фона на зелено сукно кошмарно се въртяха числата 7 и 16. „Ако се измъкна от тази каша, каза си той, кълна се в Светата Дева, ще се откажа.“
Хвърли списанието в една кофа за боклук, зави под една реклама на бира „Крускампо“ и спря пред вратата на бара. Мразеше този тип заведения с мраморните им маси, облицовани с плочки стени и рафтове, пълни с прашни бутилки бренди „Тери Сентенарио“. Те символизираха онази Испания на кастанетите и китарите — старомодна, бедна и вулгарна — от която беше толкова трудно да се измъкнеш. Някога той беше незначителен частен детектив, който се занимавате с долнопробни изневери и нарушения на социалното
