осигуряване, докато късметът не го срещна с Панчо Гавира и неговата голяма банка. Сега висеше по модерните барове и пиеше уиски с лед под звуците на музика; посещаваше скъпо обзаведени офиси с бръмчащи факсове и климатици, със секретарки, говорещи три езика; където непременно се подмяташе „Файненшъл Таймс“ и мъже със скъпи одеколони небрежно споменаваха Цюрих и Ню Йорк или Токийската стокова борса. Точно като в рекламите.
Видът на Дон Ибраим, Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес (Ел Потро дел Мантелете /исп./ — Жребецът с късата наметка Ла Ниня Пунялес /исп./ — Момичето с камите — (Б. р.)) бързо го върна на земята. Те вече го чакаха, неумолими като съдбата. Видя ги веднага щом влезе — вдясно от бара от тъмно дърво, украсен с варакосани цветя. Над тях висеше надпис, останал сигурно от началото на столетието: „Параходна линия Севиля-Санлукар ежедневно прави курсове между Севиля и устието на Гуадалкивир“. Те седяха на една мраморна маса и Перехил забеляза, че хересът „Ла Ина“ вече се лее, макар че беше едва единадесет сутринта.
— Как сте? — попита той и седна.
Това не беше въпрос, защото не му пукаше как са и те го знаеха. Виждаше го и в трите чифта очи, които го наблюдаваха как оправя маншетите на ризата си — жест, копиран от елегантния му шеф — преди внимателно да постави лакти на масата.
— Имам работа за вас — обяви той.
Перехил видя, че Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес погледнаха към дон Ибраим, който мрачно кимна и зави краищата на мустаците си — гъсти, червеникаво-сиви и щръкнали. Въпреки тези заплашителни атрибути, Дон Ибраим изглеждаше добродушен и кротък човек. Беше висок, много пълен и правеше всичко някак тържествено. Асоциацията на севилските адвокати отдавна беше открила, че разрешителното му е подправено, но времето, през което беше практикувал право незаконно, му беше придало сериозно и достолепно излъчване. Той носеше бастун със сребърна дръжка, сламена шапка с широка периферия и часовник с ланец, който висеше между двата джоба на жилетката му. Твърдеше, че спечелил часовника от Ърнест Хемингуей при една игра на покер в публичния дом „Чикита Крус“ в Хавана, още в дните преди идването на Кастро.
— Разполагаш с пълното ни внимание — каза той, отдалечен от масата заради шкембето си.
Триана и цяла Севиля знаеха, че дон Ибраим Кубинецът е лъжец и мошеник, но и съвършен джентълмен. Например в случая, едва след благовъзпитан поглед към Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес, той беше отговорил от името на тримата, за да покаже, че е поласкан да ги представлява.
— Има една църква и един свещеник — започна Перехил.
— Началото не е добро — каза дон Ибраим.
В едната си ръка, окичена със златен пръстен с печат, държеше димяща пура, а с другата почистваше пепелта от панталона си. От своята пропиляна младост в Куба беше придобил вкус към безупречно белите ризи, панамените шапки и пурите „Монтекристо“. Приличаше на някой от испанците, натрупали богатства в Латинска Америка в началото на века и завърнали се в Севиля с фишек златни монети, малария и прислужник мулат. Но единственото, което дон Ибраим беше донесъл обратно, беше маларията.
Перехил го погледна, объркан. Беше ли лошо началото, защото беше посипал пепел върху панталоните си или защото работата беше свързана с църква и свещеник?
— Стар свещеник — каза той, за да изпита дон Ибраим и за да направи задачата по-лесна. Но после си спомни. — Всъщност има двама свещеници — един стар и един млад.
— Ozu! — възкликна Ла Ниня Пунялес на циганско наречие от бреговете на Гуадалкивир. — Двама свещеници!
Сребърните й гривни издрънчаха по отпуснатите й ръце, когато пресуши чашата с херес. До нея Ел Потро дел Мантелете поклати глава, явно очарован от дебелата следа червило върху ръба на чашата й.
— Двама свещеници — повтори тревожно дон Ибраим и димът от пурата се издигна през мустаците му.
— Всъщност са трима — каза откровено Перехил.
Дон Ибраим сви рамене и отново поръси панталоните си с пепел.
— Стори ми се, че каза „двама“.
Не, трима. Старият, младият и още един, който пътува насам.
Перехил видя, че си разменят предпазливи погледи.
— Трима свещеници — каза Дон Ибраим, взрян в нокътя на малкия пръст на лявата си ръка. Беше дълъг като шпатула.
— Точно така.
— Млад, стар и един, който пътува насам.
— Да, от Рим.
— От Рим.
Ла Ниня Пунялес отново издрънка с гривните си.
— Твърде много свещеници — каза тя скръбно и докосна крака на дървената маса за късмет.
— Значи навлизаме в Църквата — каза Дон Ибраим тежко, сякаш забележката му беше резултат от продължително размишление.
Перехил подтисна порива да стане и да си тръгне. Няма да се получи, помисли си той, загледан в тримата: бившият фалшив адвокат с пепел по панталоните, Ла Ниня с бенката на лицето и масурите над повяхналото чело и бившият боксьор в категория „петел“ със смачкан нос. После си припомни числата 7 и 16 върху масата за карти и снимките в списанието. Изведнъж му се стори, че е непоносимо горещо. Но може би не температурата в бара, а страхът просмукваше ризата му с пот и го караше да усеща устата си суха и грапава. Намери професионалисти, му беше казал Панчо Гавира. Имаш шест милиона песети, за да се оправиш с това. От теб зависи как ще използваш парите.
Перехил, разбира се, беше използвал парите по свой начин: за шест часа в казиното беше изгубил три от шестте милиона. По петстотин хиляди на час. Беше похарчил дори сумата, получена от списанието срещу информацията за съпругата на шефа му, или по-скоро бившата му съпруга. На всичкото отгоре Рубен Молина, хищният лихвар, беше на път да прати копоите си подир него за други шест милиона песети.
— Работата е лесна — чу се да казва Перехил. Знаеше, че няма избор. — Чиста. Без усложнения. По милион на всеки.
— Защо ние? — попита дон Ибраим.
Перехил погледна право в тъжните му, мътни очи и за миг долови тревога в дълбините им. Преглътна, после прокара пръст по вътрешността на яката си. Отново погледна дебелата пура на адвоката-измамник, безформения нос на Ел Потро и бенката на Ла Ниня. Трима неудачници, които би трябвало да са в затвора. Развалини. Отрепки. Но с парите, които му бяха останали, можеше да си позволи само тях.
Докато им отговаряше, усети, че се изчервява:
— Защото сте най-добрите.
През първата си сутрин в Севиля Лоренцо Кварт изгуби почти час, за да открие църквата. Няколко пъти по невнимание той излезе от Санта Крус и трябваше да търси обратния път. Тогава осъзна, че туристическата му карта е безполезна в този лабиринт от тихи, тесни улички. Веднъж или два пъти минаващи коли го принудиха да търси убежище в хладните тъмни входове, чиито порти от ковано желязо водеха към дворове с плочници, пълни с рози и мушкато. Най-накрая стигна до малък площад, ограден от сгради в бяло и охра, от чиито парапети висяха сандъчета с цветя. На покритите с плочки пейки бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“, а от няколко дървета се носеше силен аромат на портокалов цвят.
Църквата беше малка, тухлената й фасада беше едва двадесет метра на ширина и образуваше ъгъл със съседното здание. Изглеждаше в ужасно състояние: камбанарията се крепеше на дървени подпори, дебели греди поддържаха външната стена, а едно скеле частично скриваше плочата, изобразяваща Христос, обградена от ръждясали железни лампи. Имаше и циментовоз, купчина чакъл и няколко торби цимент.
Това беше тя. Кварт остана взрян в сградата няколко минути. Скрита сред портокаловите дървета, под чистото андалуско небе на тази прекрасна утрин, църквата изобщо не изглеждаше злокобна. Две наклонени
