шестоъгълни колони стояха от двете страни на бароковия портик. Над него имаше ниша със статуята на Девата. „Богородица със сълзите“, почти изрече на глас той. Чак тогава пристъпи към църквата и когато я наближи, видя, че Девата беше обезглавена.
Някъде наблизо забиха камбани и ято гълъби излетя от покривите около площада. Той проследи полета им, после отново се вгледа във фасадата на църквата. Нещо се беше променило. Въпреки андалуското слънце и портокаловите дървета с ароматни цветове, сградата изглеждаше различна. Внезапно старите греди, които подпираха стените, боята на камбанарията, която се белеше на парцали като изгоряла кожа и камбаната, която висеше неподвижна от кобилицата, обрасла с бурени, всичко придаде на мястото мрачна и обезпокояваща атмосфера. „Църква, която убива, за да се защити“, гласеше загадъчното съобщение на Висперас. Кварт отново погледна безглавата Дева и вътрешно се засмя на неудобството си. Май не беше останало много за защитаване.
За Кварт вярата беше нещо относително. Монсиньор Спада не грешеше като говореше за него, макар и полу на шега, като за добър войник. Веруюто на Кварт не се състоеше от разбулени истини; то по-скоро почиваше на заключението, че човек има вяра и действа съобразно с нея. В тази светлина католическата църква от самото начало беше за Кварт това, което е армията за младите хора — място, където правилата дават повечето отговори, стига човек да не подлага на съмнение основната идея. В случая с Кварт, неговата самодисциплина заместваше вярата. Но ветеранът-архиепископ беше доловил парадокса, че всъщност липсата на вяра и наличието на цялата необходима гордост и самовзискателност, необходими за поддържането и, правеха Кварт толкова добър в работата му.
Всичко, разбира се, имаше своя първоизточник. Син на рибар, загинал в морето, Лоренцо Кварт беше взет под крилото на строгия селски свещеник, който му помогна да влезе в семинарията. Отличен и съвестен студент, от чийто напредък се интересуваха дори преподавателите му, Кварт беше надарен с онази южняшка яснота на ума, която прилича на тихата болка, предизвиквана от източните ветрове и пламтящите средиземноморски залези. Един ден като дете той беше стоял с часове на пристанищния вълнолом, брулен от вятъра и дъжда, докато в открито море няколко безпомощни рибарски лодки се бореха с огромните вълни. В далечината те изглеждаха дребни и нищожно крехки сред издигащата се като планински върхове пяна, а моторите им се бореха да ги изкарат обратно на пристанището. Една лодка беше изчезнала. А това означаваше, че с нея са изчезнали синове, съпрузи, братя и бащи. Жени в черно с деца, вкопчени в полите им, седяха до фара и движеха устни в безмълвна молитва, докато се опитваха да различат коя лодка липсва. А когато най-накрая малките лодки влязоха в пристанището, мъжете на борда погледнаха към вълнолома, където Лоренцо стискаше ръката на майка си и свалиха шапки. Дъждът, вятърът и вълните продължаваха да реват. Повече лодки не се завърнаха. В този ден Лоренцо разбра, че е безмислено да се молиш на морето. И се закле, че никой никога няма да седи в дъжда и да го чака да се завърне в пристанището.
Вратата на църквата, направена от дъб и украсена с дебели гвоздеи, беше отворена. Когато Кварт влезе вътре, посрещна го полъх от студен въздух, сякаш току-що беше повдигнал надгробен камък. Той свали тъмните си очила и потопи пръсти в светената вода. Усети хладината й, докато очертаваше кръстния знак на челото си. Позлатеният олтар блестеше меко в отсрещния край на нефа. Половин дузина дървени пейки бяха наредени с лице към него. Останалите бяха струпани в ъгъла, за да освободят място за скелето. Миришеше на восък, застоял въздух и вековна плесен. Цялата църква тънеше в полумрак, с изключение на горния ляв ъгъл, осветен с прожектор. Кварт погледна към светлината и видя една жена на скелето да фотографира прозорците от оловно стъкло.
— Добро утро — каза тя.
Косата й сивееше, но не преждевременно, както при Кварт. Трябва да е над четиридесет, помисли си той, когато тя го погледна от скелето. Като се държеше за металните стълбове, тя чевръсто слезе. Косата й беше прибрана в малка плитка, носеше тениска с яка, джинси, изцапани с гипс, и маратонки. В гръб можеше да мине за младо момиче.
— Казвам се Кварт — каза той.
Жената отри дясната си ръка в джинсите и се ръкува кратко, но здраво с него. Ръката й беше загрубяла.
— Грис Марсала. Работя тук.
Имаше американски акцент. Очите й, оградени с бръчици, бяха искрящи и дружелюбни, а усмивката й — открита и непринудена. Тя любопитно го огледа.
— Красив свещеник сте — произнесе накрая прямо. Погледът й се спря на якичката му. — Очаквахме някой доста по-различен.
— Ние?
— Да. Всички ние чакаме пратеника от Рим. Безличен дребен човек в расо, с куфарче, пълно с требници и разпятия.
— Кои сте всички вие?
— Не знам. Всички ние. — Тя започна да брои на изцапаните си с гипс пръсти. — Отец Приамо Феро, енорийският свещеник. Помощникът му, отец Оскар. Архиепископът, кметът и още неколцина.
Кварт сви устни. Не беше осъзнал, че мисията му ще бъде обществено достояние. Смяташе, че ИВД е информирал само нунция на Мадрид и архиепископа на Севиля. Нунцият не би казал на никого, но можеше да си представи без усилие как архиепископът, монсиньор Корво, разпространява слухове. По дяволите негова светлост!
— Не очаквах такъв прием — каза той студено.
Жената сви рамене, без да обръща внимание на тона му.
— Не става дума за вас, а за църквата. — Тя посочи към скелето, към боята на почернелия таван, която се провиждаше изпод дебелия слой плесен. — Напоследък тази църква пробуди много силни страсти. А в Севиля никой не може да пази тайна. — Тя леко се приведе към него и снижи глас, имитирайки поверителен тон. — Казват, че дори папата се интересува от това.
Мили Боже! За миг Кварт остана мълчалив, вперил поглед в обувките си, после погледна жената в очите. „Моментът е удобен, както всеки друг, за да започна да разплитам някои от нишките“, помисли си той. Затова я доближи, докато почти докосна рамото й и се огледа с превзета подозрителност.
— Кой казва това? — прошепна той.
Смехът й беше непринуден като цялото й поведение.
— Според мен, архиепископът на Севиля — каза тя. — И между другото, изглежда не ви обича много.
Непременно трябва да се отплатя за добрината на негова светлост при първа възможност, помисли си Кварт. Жената го гледаше закачливо. Той се колебаеше да бъде открит като нея, затова само вдигна вежди с отработената невинност на йезуит. Всъщност наистина беше усвоил този жест от един йезуит в семинарията.
— Много добре сте информирана. Но не бива да вярвате на всичко, което чувате.
Грис Марсала се разсмя.
— Не вярвам — каза тя, — но клюките ме забавляват. Както вече ви казах, работя тук. Аз съм архитектът, който отговаря за реставрирането на църквата. — Тя отново се огледа и въздъхна. — Не говори много добре за уменията ми, нали? Но това е една дълга и тъжна история за неодобрени калкулации и непристигнали суми.
— Вие сте американка, нали?
— Да, работя тук от две години. Бях назначена от фондацията „Юрника“. Внесох една трета от парите за първоначалния реставрационен проект. Отначало тук работехме трима души, имаше още двама испанци, но останалите напуснаха. Така или иначе напоследък работата спря. — Тя го погледна, за да види ефекта от думите си. — Пък и разбира се, двамата мъртъвци.
Кварт не реагира.
— Имате предвид злополуките?
— Наречете ги както искате. Злополуки. — Тя го наблюдаваше отблизо и изглеждаше разочарована,
