когато той не каза нищо повече. — Запознахте ли се с енорийския свещеник?
— Не още. Пристигнах едва снощи. Не съм се видял още и с архиепископа. Исках първо да видя църквата.
— Ами ето я. — Тя махна с ръка към високия олтар в края, едва различим в полумрака. — Барок от седемнадесети век с олтар от Дуке Корнехо… Едно малко бижу, което се разпада.
— Ами обезглавената Богородица на вратата?
— Някои от гражданите решили да отпразнуват обявяването на Втората република през 1931 година по свой собствен начин. — Тя го каза мило, сякаш дълбоко в себе си прощаваше на вандалите.
Кварт се чудеше от колко време ли е в Севиля. Определено не беше малко. Испанският й беше перфектен и тя изглежда се чувстваше свободно.
— Откога живеете тук?
— Близо четири години. Но преди да се установя, съм идвала много пъти в града. Дойдох със стипендия и всъщност така и не си тръгнах.
— И защо?
Тя сви рамене.
— Не знам. Случва се с много американци, особено младите. Идват тук и просто не могат да си тръгнат. Остават и се прехранват, като свирят на китара или рисуват портрети по площадите. — Тя замислено погледна слънчевото петно на пода до вратата. — Нещо в светлината, в цветовете на улиците тук пречупва волята ти. Прилича почти на болест.
Кварт направи няколко стъпки навътре в нефа и спря. Отляво се намираше амвонът със спираловидното си стълбище, полузакрито от скелето. Изповедалнята беше отдясно, в малък страничен параклис, който водеше към ризницата. Прокара ръка по една от дървените подпори, почернели от времето.
— Какво мислите за църквата? — попита тя.
Кварт погледна нагоре. Цилиндричен свод с люнети се издигаше над единствения неф и късия трансепт. Елипсовидният купол беше украсен с фрески, почти напълно заличени от дима на свещите и от пожар. Около ръбовете на голямо петно от сажди едва се различаваха няколко ангела и брадати пророци, покрити с петна от плесен, от които изглеждаха като прокажени.
— Не знам — отговори той. — Малка е. Много е хубава. И стара.
— На три века е — каза тя. Стъпките им отекваха, докато вървяха покрай пейките към олтара. — Там, откъдето идвам, една тристагодишна сграда е историческо съкровище, което никой не би посмял да докосне. Но тук има много места като това, които се рушат. И никой не си мърда пръста.
— Може би са твърде много.
— Звучи странно, казано от свещеник. Макар че вие не приличате на такъв. — Тя отново го погледна с шеговит интерес и този път забеляза безупречната кройка на тънкия му черен костюм. — Ако не бяхте с якичка и черна риза..
— Не съм носил якичката от двадесет години — прекъсна я той студено. После погледна над рамото й: — Разказвахте ми за църквата и другите подобни на нея места.
Тя наклони глава смутена, като очевидно се опитваше да го прецени. Кварт усети, че въпреки самочувствието си, беше респектирана от якичката му. Като всички жени, помисли си, стари или млади. Дори най-решителните губеха самоувереност, когато някоя дума или жест внезапно им напомнеха, е той е свещеник.
— А, да, църквата — каза Грис Марсала най-накрая, но мислите й явно бяха другаде. — Не съм съгласна, че има твърде много места като това. В крайна сметка те са част от колективната ни памет, нали? — Тя сбръчка нос и потропа с крак по изтърканите плочи на пода, сякаш те й бяха свидетели. — Убедена съм, че загубата или унищожението на всяко старинно здание, картина или книга ни прекършва и похабява.
Гласът й беше неочаквано силен и горчив. Когато забеляза изненадата на Кварт, тя се усмихна.
— Аз съм американка и нямам нищо общо с това — каза Грис Марсала извинително. — А може би имам. То е наследство на цялото човечество. Нямаме право да го оставим да се срути.
— Затова ли останахте в Севиля толкова дълго?
— Може би. Във всеки случай затова съм сега тук, в тази църква. — Тя погледна към прозореца, където работеше, когато Кварт пристигна. — Знаете ли, че това е една от последните църкви, построени в Испания, докато е била под властта на Хабсбургите? Работата официално приключила на първи ноември 1700 година, когато Карл Втори, последният от династията, бил на смъртно легло. На следващия ден първата литургия, отслужена тук, била реквием за краля.
Стояха пред високия олтар. Светлината от прозорците падаше диагонално и под лъчите й позлатената надолтарна резба леко блестеше. Останалата част беше засенчена от релефите. През скелето Кварт можеше да различи централната част с Девата, заслонена под широк балдахин над нишата. Леко се поклони пред нея. В страничните части, отделени от портика с резбовани колони, имаше ниши с фигури на херувими и светци.
— Великолепен е — каза той с чувство.
— Дори повече от великолепен.
Грис Марсала мина зад олтара и запали лампа, за да го освети. Златистите листа и дървета оживяха, когато поток от светлина се изля върху изящно резбованите колони, медальони и гирлянди. Кварт се възхити на начина, по който различните елементи хармонично се съчетаваха.
— Великолепен — повтори той впечатлен и се прекръсти. После видя, че Грис Марсала го наблюдава внимателно, сякаш беше направил нещо неуместно.
— Не сте ли виждала преди свещеник да се кръсти? — Той се усмихна студено, за да скрие смущението си.
— Предполагам. Но има различни видове свещеници.
— Има само един вид свещеници — каза той бързо. — Католичка ли сте?
— Отчасти. Прадядо ми е бил италианец. — Грис го погледна закачливо. — Имам доста ясно разбиране за греха, ако това имате предвид. Но на моята възраст… — Тя докосна посивялата си коса.
Кварт реши, че е време да смени темата.
— Говорехме за олтарната украса и аз казах, че е великолепна… — Той я погледна в очите, сериозен, учтив, дистанциран. — Да започнем ли отначало?
Грис Марсала наклони глава като предишния път. Интелигентна жена, помисли си той, но ме кара да се чувствам неудобно. Инстинктите му бяха добре развити от работата в ИВД и усещаше някаква фалшива нотка. Нещо не беше както трябва. Той се взря в нея с надеждата да открие някакво обяснение, но нямаше начин да се сближат повече, без да стане по-откровен, а той се колебаеше.
— Моля ви — добави свещеникът.
Тя сякаш щеше да се усмихне, но не го направи.
— Добре — каза накрая и двамата се обърнаха към олтара. — Скулпторът Педро Дуке Корнехо го завършил през 1711 година. Платили му две хиляди сребърни ескудо. Както казахте, великолепен е. Въплъщава цялата енергия и въображение, присъщи на севилския барок.
Красивата, многоцветна статуя от дърво на Девата беше висока около метър. Тя носеше синя мантия и държеше ръцете си разперени, с дланите нагоре. Пиедесталът й беше оформен като полумесец, а десният й крак настъпваше змия.
— Много е хубава — каза Кварт.
— Направена е от Хуан Мартинес Монтаньес почти столетие преди олтара… Била е собственост на херцозите на Ел Нуево Естремо. Един от тях помогнал за построяването на църквата, а синът му дарил скулптурата. Сълзите дали името на храма.
Кварт се вгледа по-отблизо. Отдолу се виждаха сълзи, които проблясваха върху лицето, короната и мантията.
— Доста са едрички.
— На оригинала били по-малки и направени от стъкло. Но сега това са перли. Двадесет съвършени перли, донесени от Америка в края на миналото столетие. Останалата част от историята се намира в криптата.
— Тук има и крипта?
— Да. Входът е скрит вдясно от олтара. Това е нещо като частен параклис. Няколко поколения херцози
