Тя пееше тихо и от сърце, като облизваше начервените си устни, влажни от херес. Ел Потро прошепна оlе, без да я поглежда, като лекичко почукваше в такт с мелодията по масата. Докато пееше народната песен, очите й — тъмни и трагични, очертани с дебела очна линия — изглеждаха огромни върху красивото някога лице. Когато беше пила твърде много херес, тя си спомняше как веднъж, както в песента, един мургав мъж беше наръгал с нож друг мъж заради нея. После започваше да търси в чантата си отдавна изгубената изрезка от вестник. Ако наистина се беше случило някога, трябва да е било по времето, когато Ла Ниня се появяваше на афишите за представленията си в цялата си циганска слава; дръзка н красива, младата надежда на испанската песен. Наричаха я наследница на доня Конча Пикер.
Сега, три десетилетия след краткия момент на своята слава, тя работеше в долнопробни клубове и барове от туристическите обиколки „Нощна Севиля“, които предлагаха вечеря п програма. Умореното потропване на танцовите й обувки къртеше трески от разнебитените сцени.
— Откъде ще започнем? — попита тя, като гледаше Дон Ибраим.
Ел Потро също погледна към човека, когото уважаваше иай-много в този свят, след загиналия тореадор Хуан Белмонте. Осъзнаващ своята отговорност, лъжливият адвокат продължително всмукна от цигарата си и два пъти прочете ценоразписа с тапас върху черната дъска зад бара. Крокети. Шкембе. Пържена аншоа. Яйца в сос „Бешамел“. Език със сос. Пълнен език.
— Както добре се е изразил Юлий Цезар — каза Дон Ибраим когато реши, че е изминало достатъчно време, за да имат думите му достатъчно силен ефект — Galia est omnia divisa in partbus infidelibus. (Из „Галската Война“ от Юлий Цезар. Преводът не отговаря на цитата. — (Б. р.)) С други думи, преди да направиш нещо, трябва добре да огледаш нещата. — Той се огледа като генерал пред щабни офицери. — Разузнаване на територията, ако разбирате за какво говоря. — Дон Ибраим примигна със съмнение. — Разбирате ли за какво говоря?
— Ozu.
— Да.
— Добре. — Адвокатът поглади мустаците си, доволен от високия дух на армията си. — Искам да кажа, че трябва да отидем и да огледаме тази църква и всичко останало. — Той погледна към Ла Ниня, която беше вярваща. — Като разбира се, имаме предвид факта, че това е свещен храм.
— Знам къде е църквата — каза тя с дрезгавия си глас. — Стара е и вътре винаги има строители. Понякога ходя там на литургия.
Като добра певица на фламенко тя беше дълбоко религиозна. От своя страна, макар и да твърдеше, че е агностик, Дон Ибраим уважаваше правото на вероизповедание. Той с любопитство се приведе към нея. Щателното проучване беше майка на всички победи — беше го чел някъде. Казал го беше Чърчил или Фридрих Велики.
— Какъв човек е енорийският свещеник?
— От старата школа. — Ла Ниня се намръщи съсредоточено. — Старомоден, избухлив… Веднъж изхвърли някакви туристи, млади момичета, които влязоха по време на службата. Слезе от олтара, както си беше с филона и всичко останало и направо ги наруга, задето били с къси панталонки. „Това не е плаж, каза им, тръгвайте си.“ И ги изхвърли.
Дон Ибраим кимна удовлетворен.
— Свят човек, разбирам. Божи човек.
— До върха на пръстите си.
След известен размисъл, Дон Ибраим изпусна едно кръгче от дим и загледа как се отдалечава. Изглеждаше умислен.
— Значи в случая имаме свещеник с характер — каза накрая.
— Не зная за характера му — каза Ла Ниня, — но със сигурност има буен темперамент.
— Разбирам. — Дон Ибраим направи още едно кръгче, но този път не се получи. — Значи този почтен свещеник може да предизвика трудности. Имам предвид, може да ни затрудни.
— Той може да провали цялата работа.
— Ами младият свещеник, помощникът?
— Виждала съм го да помага по време на литургия. Изглежда мил и кротък. Не е такъв грубиян.
Дон Ибраим погледна през улицата към високите до коляното кожени ботуши от Валверде дел Камино, които висяха пред магазина за обувки „Ла Валенсиана“. После с меланхолично присвиване на раменете, се обърна отново към Ел Потро и Ла Ниня. При друг случай веднага би казал на Перехил къде да си завре тази работа. Или по-вероятно, би му поискал повече пари. Но при това положение на нещата, нямаше избор. Той тъжно се загледа в Ла Ниня с изкуствената бенка, олющения лак за нокти и тънките пръсти, обгърнали празната чаша. Погледна наляво и срещна предания поглед на Ел Потро. После се взря в собствената си ръка върху масата. Пръстенът, който носеше, беше фалшив. От време на време успяваше да го продаде — имаше няколко — за пет хиляди песети на някой глупак из баровете на Триана. Ел Потро и Ла Ниня бяха негови хора и негова отговорност. Единият заради лоялността си в злощастието, а другата, защото никога не беше чувал някой да пее „Златисточервената наметка“, както тя я пееше в едно tablao (/исп./ — заведение за фламенко — (Б. р.) ) при пристигането му в Севиля. Той я срещна отново дълго време след това. Вече танцуваше в един долнопробен клуб и беше похабена от алкохола и годините, сякаш излязла от песните, които изпълняваше с дрезгав пронизващ глас, който караше косата ти да настръхва. „Вълчицата“, „Балада за храбростта“, „Фалшивата монета“, „Татуировка“. През нощта, когато се срещнаха, Дон Ибраим се закле, че ще я спаси от забравата, за да окаже почит на таланта й. Защото въпреки клеветите, с които го бяха засипали Асоциацията на адвокатите и статиите в местните вестници, когато беше в затвора заради абсурдната диплома, за която никой не даваше пет пари; въпреки измамите, с които беше принуден да преживява оттогава насам, той не беше негодник. Кубинецът вирна глава и намести ланеца на часовника си. Беше просто честен човек, на когото не му беше провървяло.
— Това е единствено въпрос на стратегия — каза той замислено, за да убеди повече себе си, отколкото някой друг. Усещаше, че надеждите на приятелите му са насочени към него. Перехил беше обещал три милиона, но Дон Ибраим беше чул, че той работи за банкер, тъпкан с пари, така че там, откъдето идваха тези, имаше още много. А той и приятелите му имаха нужда от средства, за да осъществят отдавнашната си мечта. Макар и повърхностно, дон Ибраим четеше много — как иначе щеше да практикува право в Севиля толкова дълго време, без да се изложи — и трупаше цитати като златни кюлчета. Най-хубавата мисъл за мечтите беше на Томас Д. Х. Лорънс, онзи от Арабия, написал „Мадам Бътерфлай“ — „Хората, които мечтаят с отворени очи, винаги успяват“ или нещо подобно. Съмняваше се, че Ел Потро и Ла Ниня са с отворени очи, но нямаше значение, той щеше да отваря своите и заради тях.
Погледна с обич към Ел Потро, който бавно дъвчеше парче наденица.
— Какво мислиш, шампионе?
Ел Потро продължи да дъвче мълчаливо още половин минута.
— Мисля, че можем да го направим — каза той най-накрая, когато другите двама вече почти бяха забравили въпроса. — Ако Бог ни даде щастие.
Дон Ибраим въздъхна.
— Точно в това е проблемът. С всичките тези свещеници, не знам на чия страна ще бъде Бог.
Ел Потро се усмихна за първи път тази сутрин. Усмивката му винаги изглеждаше като голямо усилие за белязаното му от бикове и боксьори лице.
— Всичко за каузата — каза той.
Ла Ниня произнесе тихо и нежно: оlе.
