— Тук също грешите — каза най-накрая отец Феро, сякаш това обясняваше всичко. После тръгна през нефа към ризницата.
Кварт се насили да направи последен опит за спогаждане.
— Тук съм, за да ви помогна, отче — каза той към отдалечаващия се гръб на отец Феро.
Беше положил всички усилия, сега можеше да остави нещата да следват своя ход. Беше дал своя принос към смирението и солидарността между свещениците. Отец Феро нямаше монопол върху гнева.
Старият свещеник спря, за да коленичи пред олтара и Кварт го чу да се смее кратко и неприятно.
— Да ми помогнете? Как би могъл някой като вас да ми помогне? — Той се обърна с лице към Кварт и гласът му проехтя из нефа. — Познавам хората от вашия тип… Църквата има нужда от друг вид помощ, а вие не го носите в нито един от елегантните си джобове. Затова си вървете. След двадесет минути имам кръщене.
Грис Марсала го изпрати до вратата. Кварт трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да прикрие неприязънта си към стария свещеник. Слушаше с половин ухо опитите й да извини отец Феро. Бил под голямо напрежение, каза тя. Политиците, банкерите, архиепископа, всички кръжали наоколо като лешояди. Ако не бил отец Феро, църквата отдавна щяла да бъде унищожена.
— Благодарение на него най-накрая все пак може и да я съборят. С него вътре — каза Кварт, без да крие лошите си чувства.
— Моля ви, не говорете така.
Тя беше права. Възвърнал самоконтрола си, Кварт съжали, че се беше държал така. Когато излезе навън, вдъхна аромата на портокаловите цветове. Един работник се занимаваше с нещо, близо до циментовоза. Свещеникът погледна отсъстващо към него, докато минаваха край портокаловите дръвчета на площада.
— Не разбирам поведението му — каза той. — Аз съм на негова страна. Църквата е на негова страна.
Грис Марсала изглеждаше скептично настроена.
— И коя е тази Църква? Римската? Или архиепископът на Севиля? Или самият вие? — Тя поклати глава. — Не. Отец Феро е прав. Никой не е на негова страна и той го знае.
— Сякаш се опитва да направи нещата още по-трудни за вас.
— Те вече са достатъчно трудни. Той е в открит конфликт с архиепископа. Кметът го заплашва със съд за клевета… смята, че отец Феро го е обидил преди няколко седмици по време на неделната проповед.
Кварт спря заинтригуван.
— Как го е нарекъл?
Тя се усмихна сухо.
— Каза, че е безскрупулен и подкупен политик и долен спекулант — тя погледна към Кварт, за да види реакцията му, — ако си спомням добре.
— Такива неща ли говори обикновено на проповедите си?
— Само когато наистина побеснее. — Грис Марсала се замисли. — Май напоследък му се случва твърде често. Говори за търговците в храма и други подобни.
— Търговците — повтори Кварт.
— Да. Между другото.
— Не е лошо — каза Кварт. — Изглежда нашият отец Феро знае как да си намира приятели.
— Той има приятели — възрази тя. Ритна една капачка от шише и загледа как се търкаля. — Има и енориашите си. Добри хора, които идват тук да се молят и се нуждаят от него. Не бива да го съдите по това, което току-що видяхте.
Внезапната й разгорещеност я подмлади. Кварт поклати глава, притеснен.
— Не съм тук, за да съдя. — Той се обърна и погледна към ризницата, за да не среща погледа й. — Други са онези, които правят това.
— Разбира се. — Тя спря пред него, бръкнала в джобовете си. Не му хареса начинът, по който го наблюдаваше. — Вие сте от онези хора, които пишат докладите си и после си измиват ръцете от цялата работа, нали? Вие просто отвеждате хората при претора и това е всичко. Други са онези, които казват „Разпий го!“.
— Нямах представа, че така добре познавате Евангелието.
— От много други неща също нямате представа.
Смутен, свещеникът пристъпваше от крак на крак. После приглади с ръка посивялата си коса. Работникът беше спрял работа и се облягаше на лопатата си, втренчил поглед в тях. Беше млад и носеше стари работни дрехи, покрити с гипс.
— Всичко, което се опитвам да направя — каза Кварт, — е да се убедя, че разследването ми е щателно.
Все още с лице към него, Грис Марсала поклати глава.
— Не, не е така — каза тя и сините й очи го пронизаха. — Отец Приамо беше прав: вие сте дошъл да се убедите, че екзекуцията ще бъде бърза.
— Така ли каза той?
— Да. Когато архиепископът го уведоми за идването ви.
Кварт погледна над рамото на жената. Виждаше един прозорец с решетка, на която висяха саксии с мушкато и клетка с канарче.
— Просто искам да помогна — каза той с равен глас, който му се стори чужд. В този момент църковната камбана заби и канарчето запя, доволно от акомпанимента.
Задачата нямаше да бъде никак лесна.
III
Единадесетте бара в Триана
Трябва да сечеш, да сечеш и отново да сечеш. Трябва да
поваляш дърветата без милост, докато редовете им не
бъдат прочистени и гората не оздравее.
Има кучета, които приличат на господарите си и коли, които представят съвсем точно собствениците си. Мерцедесът на Панчо Гавира беше огромен, тъмен и лъскав, със зловеща тривърха звезда, отпред, подобна на мерник на картечница. Селестино Перехил изскочи, преди колата да е спряла съвсем и задържа вратата отворена за шефа си.
Движението по „Ла Кампана“ беше натоварено и яката на ризата му с цвят на сьомга беше зацапана. Връзката му на червени, жълти и зелени цветя се открояваше върху нея като чудовищен светофар. Изгорелите газове караха сплъстената му оредяваща коса да трепти и съсипваха прическата, която ннимателно създаваше всяка сутрин с изключително търпение и гел в ръка, за да скрие оплешивяването си.
— Изгубил си още коса — каза Гавира жестоко.
Знаеше, че нищо не измъчва така помощника му, както споменаването на плешивината му. Но финансистът вярваше, че редовната употреба на камшика поддържа животните в неговата конюшня във форма. Той беше твърд човек и всеотдаен при подобни упражнения в християнски добродетели.
Изглеждаше, че денят ще бъде хубав, независимо от замърсяването на въздуха. Застанал на бордюра, изпънат като струна, Гавира нагласи маншетите на ризата си, така че 24-каратовите му златни копчета за ръкавели проблеснаха на майското слънце. Приличаше на манекен. Докосна възела на вратовръзката си и прекара ръка през гъстата си черна коса, леко къдрава зад ушите и зализана назад. Педро Гавира беше
