мургав, красив, амбициозен и елегантен. Имаше пари и щеше да има още повече. Гордееше се с факта, че по-голямата част от успеха му се дължи единствено на собствените му усилия. Самоуверен и доволен, той се огледа, преди да се запъти към ъгъла на улица „Сиерпес“, последван от Перехил.
В кафе „Ла Кампана“ дон Октавио Мачука седеше на обичайната си маса и преглеждаше вестниците, които секретарят Кановас му беше дал. От няколко години президентът на банка „Картухано“ прекарваше сутрините си на терасата на кафенето в самото сърце на града, вместо в офиса си в Аренал, пълен с картини и красиви мебели. Четеше вестник „АВС“, наблюдаваше преминаващия свят и се занимаваше с делови проблеми, докато не станеше време да обядва в любимия си ресторант, „Каса Роблес“. Напоследък почти никога не отиваше в банката преди четири часа, така че ако имаха някакви спешни проблеми, служителите и клиентите му нямаха друг избор, освен да отидат при него в „Ла Кампана“. Това включваше Гавира — като вицепрезидент и главен управител, той трябваше да прави това неудобно пътуване всеки ден.
Без съмнение това беше причината самоувереното му изражение да помръкне, докато наближаваше масата, на която човекът, на когото дължеше настоящето и бъдещето си, седеше пред чаша кафе и половин кифличка, намазана с масло. Лицето му стана още по-мрачно, когато погледна наляво и видя корицата на „Q&S“, изложено на централно място на щанда за вестници. Отмина, сякаш не го беше видял, като усещаше очите на Перехил, впити в тила си. Черен облак надвисна над душата му и стегнатият му от ежедневни упражнения корем се сви от ярост. Списанието лежеше от два дни на бюрото му и Гавира познаваше снимките в такива подробности, сякаш сам ги беше правил. Изображението на ивицата беше малко зърнесто заради използването на телеобектив, но той ясно различаваше съпругата си Макарена Брунер де Лебрия, наследница на титлата Ел Нуево Естремо и потомка на една от трите най-благородни фамилии в испанската аристокрация (останалите две бяха Алба и Медина-Сидония) да излиза в четири часа сутринта от хотел „Алфонсо XIII“ заедно с тореадора Коро Маестрал.
— Закъсня — каза възрастнят мъж.
Гавира знаеше, дори без да поглежда скъпия си часовник, че това не е вярно. Просто дон Октавио обичаше да те държи и в напрежение. Самият Гавира беше усвоил от него тази тактика и умело я използваше. Перехил със своята нелепа прическа беше редовната й жертва.
— Не обичам хората да закъсняват — настоя високо Мачука, сякаш говореше на келнера, който чакаше, за да вземе поръчката му. Винаги му резервираха една и съща маса, до вратата.
Гавира кимна, без да се притесни от думите на Мачука. Поръча бира, разкопча блейзъра си и седна на стола, който председателят на банка „Картухано“ му посочи до себе си. След като кимна рязко няколко пъти, Перехил отиде да седне на една по-отдалечена маса, където Кановас прибираше документи в черно кожено куфарче. Секретарят беше слаб мъж с мише лице, баща на девет деца и изключителен моралист. Работеше за банкера още от времето, когато Мачука въртеше контрабанда с цигари и парфюми от Гибралтар. Никой не беше виждал Кановас да се усмихва, може би защото чувството му за хумор се беше разпаднало под тежестта на семейната отговорност. Гавира не обичаше Кановас и тайно възнамеряваше да го уволни, веднага щом старецът реши да освободи кабинета си на Аренал.
Подобно на своя шеф и патрон, той мълчаливо гледаше преминаващите пешеходци и коли. Когато бирата му пристигна, той се приведе напред и отпи глътка, като внимаваше да не пролее нито капка върху безупречно изгладените си панталони. Подсуши устните си с кърпичка и се облегна назад.
— Кметът е наш — каза най-накрая.
Нито мускул не трепна по лицето на Октавио Мачука. Той гледаше право пред себе си, към бяло- зелената табела „Пеня Бетика (1935)“ на балкона на втория етаж през улицата, до зданието на банка „Пониенте“, построено в стил „нео-мудехар“ (мудехар — архитектурен стил, смесица от мавритански и християнски елементи, характерен за някои части на Испания, особено Андалусия. (Б. р.)). Гавира гледаше костеливите, покрити с петна ръце на стария финансист, подобни на птичи крака. Мачука беше слаб и висок, с голям нос и очи, оградени с черни кръгове, сякаш от хронично безсъние, с които изучаваше околността като хищна птица. С годините погледът му не беше станал нито по-толерантен, нито по-сърдечен, а само по-уморен. Моряк и контрабандист в младостта си, по-късно лихвар в Херес и от времето, когато навърши четиридесет — банкер в Севиля, Основателят на банка „Картухано“ беше на път да се пенсионира. Сега единствената му явна амбиция беше да закусва всяка сутрин в кафето на ъгъла на улица „Сиерпес“, срещу „Пеня Бетика“ и главния офис на конкурентната банка, която наскоро „Картухано“ беше погълнала, след като постепенно подготви поражението й.
— Време беше — каза Мачука, още загледан през улицата.
Гавира проследи погледа му, но не беше сигурен дали ставаше дума за присъединяването на банка „Пониенте“ или факта, че вече имат подкрепата на кмета.
— Снощи вечеряхме заедно — каза Гавира и погледна към профила на стареца с ъгъла на окото си. — А тази сутрин имах продължителен приятелски разговор с него по телефона.
— Ти и твоят кмет — промърмори Мачука, сякаш се опитваше да си припомни смътно познато лице. Всеки би приел това като признак на сенилност, но Гавира познаваше председателя твърде добре.
— Да — каза той, заинтересуван, наострил сетивата си към нюансите — поведение, което го беше издигнало до сегашното му положение. — Съгласи се да вземе обратно земята и веднага да ни я продаде.
Би могъл да си позволи в гласа му да прозвучи триумфираща нотка, но не го направи. Това беше неписан закон в банка „Картухано“.
— Ще се вдигне врява — каза старецът.
— Не го интересува. Мандатът му свършва след месец и знае, че няма да бъде преизбран.
— Ами пресата?
— Пресата може да бъде купена, дон Октавио. Или да й бъдат подхвърлени няколко по-вкусни мръвки.
Мачука кимна. Всъщност Кановас точно беше прибрал в куфарчето скандалния материал, събран от Гавира за измамите със социалните помощи в областния съвет на Андалусия. Планът беше да го изкарат на бял свят в същото време, когато сключват сделката, за да го използват като димна завеса.
— Без противопоставяне от градския съвет — добави Гавира — и с отдела за наследствата в джоба ни, трябва само да разрешим религиозната страна на проблема. — Той млъкна, като очакваше някаква забележка, но старецът не каза нищо. — Колкото до архиепископа…
Остави изречението недовършено, за да даде на Мачука шанс да му отговори. Имаше нужда от някакъв отговор, от намек или предупреждение.
— Архиепископът иска своя дял — каза най-накрая Мачука. — Дай Божието Богу, разбираш какво искам да кажа.
Той знаеше така добре, както и Гавира, че нещата не бяха толкова прости. Старият негодник.
— Съгласен съм, дон Октавио — каза Гавира.
— Значи няма какво повече да обсъждаме.
Мачука разбърка кафето си и отново се загледа в табелата „Пеня Бетика“. На другата маса, без да подозират за проведения разговор, Перехил и секретарят се наблюдаваха с неприязън. Гавира внимателно подбираше думите и интонацията си.
— При цялото ми уважение, дон Октавио, смятам, че имаме още какво да обсъдим. Това е най- сполучливият ни удар след ЕКСПО’92: три хиляди квадратни метра точно в средата на Санта Крус. Като се има предвид и покупката на „Пуерто Тарга“ от Саудитска Арабия, те струват между 180 и 200 милиона долара. Но вие ще ми позволите да направя най-добрата възможна сделка. — Той отпи от бирата си и остави последната дума да звънти примамливо във въздуха. — Не искам да платя цена, която мога да намаля наполовина. А архиепископът иска цяло състояние.
— Трябва някак да възнаградим монсиньор Корво за това, че си измива ръцете от цялата история. — Мачука разтърка очи. — Или, както се казва, за помощта му в тази операция. Не може всеки ден да накараш архиепископ да се съгласи да секуларизира такава земя, да прогони енорийски свещеник и да събори църква… не е ли така? — Той беше вдигнал една от костеливите си ръце, за да подчертае аргументите си и сега я остави уморено да падне на масата. — Това е деликатна маневра.
— Осъзнавам това. Направих много лични жертри, ако ми позволите да се изразя така.
— Затова се издигна до сегашното си положение. Плати на архиепископа компенсацията, за която ти е
