на Ел Нуево Естремо са погребани вътре. През 1687 година един от тях, Гаспар Брунер де Лебрия, дарил земя от имението си за църквата, при условие, че веднъж на седмица ще се отслужва литургия за спасението на душата му. — Тя посочи към нишата вдясно от Богородица, в която се виждаше фигура на коленичил за молитва рицар. — Ето го, изваян от Дуке Корнехо, както и фигурата на съпругата му отляво… Наел своя любим архитект Педро Ромеро и този на херцога Медина-Сидония да проектират сградата. Така започнала връзката на семейството с тази църква. Синът на Гаспар Брунер, Гусман, накарал да добавят фигурите на родителите му, за да бъде завършен олтарът, а фигурата на Богородица била донесена тук през 1711 година. Семейството поддържа връзки с църквата и днес, макар и не толкова близки. Всичко това е свързано с конфликта.
— Какъв конфликт?
Грис Марсала се взря в олтара, сякаш не беше чула въпроса. После потърка тила си и въздъхна.
— Наречете го както искате. — Опитваше се да звучи безгрижно. — Може да се каже, че сме в задънена улица. Заради Макарена Брунер, майка й — старата херцогиня и всички останали.
— Още не съм видял майката и дъщерята Брунер.
Когато Грис Марсала се обърна към Кварт, в очите й имаше отмъстителен блясък.
— Така ли? Е, сигурно ще ги видите.
Кварт я чу да се смее, докато гасеше лампата. Олтарът отново потъна в сянка.
— Какво всъщност става тук? — попита той.
— В Севиля ли?
— В тази църква.
Тя помълча няколко мига, преди да отговори.
— Това трябва да решите вие — каза най-накрая. — Затова са ви изпратили.
— Но вие работите тук. Трябва да имате някакви идеи по въпроса.
— Разбира се, че имам, но ги пазя за себе си. Знам само, че има повече хора, които искат да съборят тази църква, отколкото такива, които желаят да я запазят.
— Защо?
— Това не знам. — Дружелюбието й изчезна. Сега беше неин ред да бъде затворена и дистанцирана. — Може би защото квадратен метър земя в тази част на Севиля струва цяло състояние… — Тя поклати глава, сякаш да я отърси от неприятни мисли. — Ще намерите много хора, които ще ви разкажат всичко за това.
— Казахте, че имате някакви идеи.
— Така ли? — Усмивката й изглеждаше принудена. — Може би. Всъщност това не е моя работа. Работата ми е да спася колкото мога повече от сградата, докато има пари за работа. Каквито няма.
— Защо останахте сама тук?
— Работя извънредно. Пък и откакто реставрирам църквата, не съм намерила какво друго да правя, затова имам много свободно време.
— Много свободно време — повтори Кварт.
— Точно така. — В гласа й отново се усещаше горчивина. — И нямам къде другаде да отида.
Заинтригуван, той щеше да я разпитва още, когато звукът на нечии стъпки го накара да се обърне. Дребна неподвижна фигура, облечена в черно, стоеше на вратата и хвърляше плътна сянка върху настилката.
Грис Марсала, която също се беше обърнала, се усмихна странно на Кварт.
— Време е да се запознаете с енорийския свещеник, не мислите ли? Отец Приамо Феро.
Веднага щом Селестино Перехил излезе от бар „Каса Куеста“, дон Ибраим дискретно започна да брои банкнотите, които помощникът на Панчо Гавира им беше оставил, за да покрият най-належащите си разходи.
— Сто хиляди — каза той, когато свърши.
Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес кимнаха мълчаливо. Дон Ибраим направи три купчини по тридесет и три хиляди, сложи едната във вътрешния джоб на сакото си и подаде останалите на приятелите си. Последната банкнота от хиляда песо остана на масата.
— Какво мислите? — попита той.
Намръщен, Ел Потро дел Мантелете поглади банкнотата и се взря във фигурата на Ернан Кортес върху горната й страна.
— Изглежда ми истинска — рискува той.
— Говоря за работата, не за банкнотата.
Ел Потро гледаше мрачно парите, а Ла Ниня Пунялес сви рамене.
— Парите са си пари — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. — Но работата с всички тези свещеници изглежда опасна.
Дон Ибраим махна пренебрежително с ръка и отново поръси с пепел панталоните си.
— Ще действаме с най-голям такт — каза той и с мъка присви шкембето си, за да бръсне пепелта.
Ла Ниня каза „Оzu“, а Ел Потро кимна, все още загледан н банкнотата. Той беше на около четиридесет и пет години и всяка една от тях личеше на лицето му. В младежките си години, между промеждутъците, когато служеше в Испанския легион, се беше провалил като начинаещ бикоборец. Това остави дъх на неуспех в очите и гърлото му и белег от рог под дясното ухо. Всичко, което получи пък от кратката си кариера като участник в шампионата по бокс на Андалусия в категория „петел“ беше счупеният нос, изпъкналите, обсипани с белези вежди и известно забавяне при съчетаването на мисъл, думи и действия. Когато ограбваше туристи по улиците, той прекрасно се преструваше на слабоумен. Отнесеният му поглед беше изключително убедителен.
— Много е важно да бъдем тактични — каза той бавно. Продължаваше да се мръщи, както винаги, когато мислеше. Точно това направи — намръщи се и обсъди задълбочено въпроса — когато един ден се прибра и откри жена си, дишаща учестено, възседнала брат му, който беше в инвалидна количка, със смъкнати до коленете панталони. Без да бърза или да повишава тон, кимайки, докато брат му го уверяваше, че това е недоразумение и че може да обясни всичко, неуспелият бикоборец бутна количката почти нежно от площадката и тя се затъркаля заедно с човека в нея надолу по стълбите. Брат му се претърколи по тридесет и двете стъпала и си счупи черепа, което се оказа фатално. Жената на Ел Потро се оттърва по- леко — той я наби методично, насини й и двете очи и после я нокаутира с ляво кроше. Половин час по-късно тя се съвзе, събра си багажа и завинаги го напусна. Работата с брат му не се размина толкова леко. Само благодарение на адвоката му съдията беше убеден да промени обвинението от предумишлено (с възможна присъда от тридесет години) на непредумишлено убийство, което доведе до оправдателна присъда поради липса на доказателства.
Адвокатът беше дон Ибраим. Асоциацията на севилските адвокати все още нямаше съмнения за автентичността на дипломата, издадена в Хавана. Но Ел Потро не се интересуваше дали дон Ибраим е правоспособен адвокат. Бившият тореадор и боксьор никога нямаше да забрави страстната защита, която му беше донесла свободата. „Един разбит дом, ваша чест. Братът-измамник, напрегнатият момент, интелектът на моя клиент, липсата на желание за убийство, липсата на спирачки на количката.“ Оттогава Ел Потро дел Мантелете беше сляпо, героично и непоклатимо предан на своя благодетел и тази преданост нарасна още повече, ако това беше възможно, след позорното изхвърляне на дон Ибраим от адвокатската професия. Верен като куче, мълчалив и непоколебим, Ел Потро би направил всичко за господаря си.
— Все пак свещениците са твърде много за моя вкус — каза Ла Ниня и сребърните й гривни издрънчаха, докато въртеше празната си чаша.
Дон Ибраим и Ел Потро се спогледаха. После лъжливият адвокат поръча още по чаша херес и тапас (традиционен испански специалитет, нещо като палачинки с различен пълнеж. — (Б. р.)) с пикантна свинска наденица. Веднага щом келнерът сложи питиетата на масата, Ла Ниня изпразни чашата си на една глътка. Дон Ибраим и Ел Потро извърнаха очи.
