Тя пееше тихичко, сложила ръка върху ръката на Ел Потро. От развода си той живееше сам. Дон Ибраим подозираше, че тайно обича Ла Ниня, но никога не й го беше признал от уважение към нея. От своя страна тя оставаше вярна на спомена на мъжа със зелени очи, който все още я чакаше на дъното на всяка поредна бутилка. Колкото до Дон Ибраим, никой нямаше сигурно доказателство за неговите любовни връзки. Във вечерите, изпълнени с мансаниля и китарен звън, той обичаше да разказва откъслеци от романтичните си приключения на млади години в Куба, когато бил приятел на Бени Муур, Звяра на Ритъма; „Саrafocа“ Перес Прадо и Хорхе Негрет, мексиканския актьор — докато можеше да говори, разбира се. Припомняше си времето, когато Мария Феликс (Прочута испанска актриса, играла и в американски филми — (Бел. пр.)), божествената Мария, лейди Мария, му подарила абаносов бастун със сребърна дръжка и литрова бутилка текила в нощта, когато изневерила на Агустин Лара с него. А слабият и елегантен Лара, съсипан, написал безсмъртна песен, която да облекчи болката му, че е бил измамен. Усмивката на Дон Ибраим го подмладяваше при спомена за Акапулко, нощите, плажовете, Мария, моя любов, хубава Мария. Между чашите мансаниля Ла Ниня тихичко си тананикаше песента, в която той беше виновният прелъстител. А Ел Потро седеше там със своя твърд, мълчалив профил.
След като съдбата ги събра в Севиля, странна дружба крепеше тримата другари през безкрайния махмурлук на живота им. Една кротка пиянска утрин те откриха благородна цел, докато наблюдаваха широката спокойна Гуадалкивир — своята Кауза. Някой ден щяха да имат пари и да отворят сензационно tablao. Щяха да го нарекат „Храма на песента“ и там, най-накрая щеше да бъде отдадена почит на изкуството на Ниня Пунялес и традиционната испанска песен щеше отново да възкръсне.
Ла Ниня пееше тихичко. Дон Ибраим повика келнера, за да уреди сметката и с достолепно изражение поиска бастуна на хубавата Мария и светлата си сламена шапка. Надигна се с мъка, докато Ел Потро дел Мантелете, който скочи сякаш беше ударила камбана, придърпа стола на Ла Ниня и двамата я придружиха до вратата. Оставиха банкнотата с изображението на Ернан Кортес на масата като бакшиш. В крайна сметка, денят беше специален. Пък и както каза Ел Потро, в кратко обяснение на разхищението, Дон Ибраим беше джентълмен.
Тъмната фигура влезе в църквата. Светлината зад нея заслепяваше Кварт. В мига, когато очите му се адаптираха към тъмнината, отец Приамо Феро беше стигнал до него. И Кварт разбра, че нещата бяха по- лоши, отколкото се опасяваше.
— Аз съм отец Кварт — каза той и подаде ръка. — Току-що пристигнах в Севиля.
Ръката му остана във въздуха между двамата, докато две пронизващи черни очи се взираха подозрително в него.
— Какво правите в моята църква?
Началото не е добро, помисли си Кварт, докато бавно сваляше ръка и наблюдаваше човека пред себе си. Външността на отец Феро беше груба като гласа му. Беше дребен и слаб, а бялата му коса беше лошо подстригана и несресана. Носеше овехтяло расо, покрито с лекета, и чифт тежки стари обувки, които явно отдавна не бяха лъскани.
— Помислих, че ще е добра идея, ако се огледам — отвърна спокойно Кварт.
Най-смущаващото у възрастния свещеник беше лицето му. Беше обсипано с петна, бръчки и малки белези, като въздушна снимка на пустиня, които му придаваха суров, измъчен израз. После идваха очите му — черни, предизвикателни и хлътнали, взиращи се в света без особена симпатия. Той огледа подробно Кварт, копчетата му за ръкавели, кройката на костюма и най-накрая лицето му. Не изглеждаше доволен от това, което видя.
— Нямате право да бъдете тук.
Кварт си помисли да се обърне към Грис Марсала, която слушаше разговора безмълвно, но веднага осъзна, че тя няма да му помогне.
— Отец Кварт питаше за вас — обади се тя колебливо.
Погледът на отец Феро остана прикован върху посетителя.
— Защо?
Пратеникът от Рим повдигна лекичко лявата си ръка в умиротворителен жест. Забеляза, че отец Феро гледа неодобрително скъпия му часовник „Хамилтън“.
— Тук съм, за да съставя доклад за църквата — каза той. Сега беше почти сигурен, че тази първа среща е провал, но реши да упорства още малко. В крайна сметка това му беше работата. — Трябва да поговорим, отче.
— Нямам какво да ви кажа.
Кварт вдиша и издиша бавно. Най-лошите му страхове се бяха сбъднали и старите, нежелани спомени се връщаха. В износеното си расо отец Феро символизираше всичко, което Кварт мразеше: бедността и неизменната бдителност на грубоватия селски свещеник, който беше способен само да заплашва с адските мъки или да слуша изповедите на набожните старици, от които се различаваше само по това, че беше изкарал няколко години в семинарията и бръщолевеше латински. Ако отец Феро беше Висперас, той великолепно се прикриваше. Задачата нямаше да бъде никак лесна.
— Съжалявам, но смятам, че имаме да обсъждаме много неща — настоя Кварт, като извади плика, подпечатан с тиарата и ключовете на св. Петър, от джоба на сакото си. — Аз съм специален пратеник от Института по външни дела. Ще намерите акредитивите ми в това писмо от Държавния секретар.
Отец Феро взе писмото и го скъса, без изобщо да го погледне. Парченцата полетяха към пода.
— Пет пари не давам за акредитивите ви.
Дребен и предизвикателен, той погледна нагоре към Кварт. Шестдесет и четири годишен, пишеше в доклада, който лежеше на бюрото на пратеника в хотела. Двадесет години работил в провинцията, десет години като енорийски свещеник в Севиля. Той и Мастифът биха били добра двойка гладиатори в Колизеума в Рим. Кварт си представяше отец Феро с тризъбец в едната ръка и мрежа, преметната през рамо, обикалящ около противника си, докато зрителите крещят за кръв. В работата си Кварт се беше научил веднага да преценява с кого трябва да внимава. Отец Феро беше като онзи тип, който си пие тихо в края на бара, докато всички останали крещят, и изведнъж строшава бутилка, за да ти пререже гърлото. Или като войника на Кортес, който прецапва езерото Теноктитлан, носейки кръст над главата си. Или като кръстоносеца, който избива неверници и еретици.
— И не знам какво е това с вътрешните дела — продължи свещеникът, без да сваля очи от Кварт. — Аз се подчинявам на архиепископа на Севиля.
Който явно внимателно беше подготвил посрещането на досадния пратеник от Рим. Кварт успя да запази спокойствие. Бръкна отново в джоба на сакото си и измъкна наполовина още един плик, идентичен с онзи, който лежеше на парченца в краката му.
— Точно той е следващият, когото ще посетя — каза той.
Отец Феро кимна презрително.
— Тогава идете и го вижте — каза той. — Аз съм подчинен на архиепископа и ако той ми нареди да говоря с вас, ще говоря. Дотогава забравете за мен.
— Бях изпратен специално от Рим. Някой помоли да се намесим. Предполагам, че знаете за това.
— Аз не съм молил за нищо. Рим е далеч, а това е моята църква.
— Вашата църква? — Кварт преброи наум до пет. Усещаше как Грис Марсала ги наблюдава с напрежение. — Това не е вашата църква, отец Феро. Това е нашата църква — каза той.
За миг старият свещеник мълчаливо се взря в късчетата от плика на пода. После извърна лицето си, без да гледа в определена точка и Кварт видя странното му изражение — нещо между усмивка и гримаса.
