намекнал и да приключим с тази страна на нещата. В крайна сметка, парите, с които работиш, ми принадлежат.
— На вас и на останалите акционери, дон Октавио. Това е моя отговорност. Ако съм научил нещо, то е да спазвам споразуменията си, но да не плащам твърде много.
Банкерът сви рамене.
— Прави каквото искаш. Сделката е твоя.
И това беше всичко, за добро или лошо. Беше предупреждение, но не беше достатъчно, за да обезкуражи Панчо Гавира.
— Всичко е под контрол — каза той.
Старият Мачука имаше ум като бръснач. Гавира видя как хищническите му очи се местят от „Пеня Бетика“ към фасадата на банка „Пониенте“. Операциите в Санта Крус и Пуерто Тарга бяха много повече от изгодни сделки. Успешното им приключване означаваше за Гавира разликата между това да наследи Мачука като председател или да застане беззащитен пред борд от директори, които произхождаха от „старите пари“ на Севиля и гледаха неодобрително на амбициозните млади адвокати, издигнали се сами. Гавира преброи още пет удара на пулса си под златния Ролекс.
— Ами свещеникът? — попита старецът с проблясък на интерес. — Чух, че архиепископът още не е убеден в съдействието му.
— Има нещо такова. — Гавира уверено се усмихна. — Но сме взели мерки, за да разрешим проблема. — Той погледна към Перехил на другата маса и несигурно замълча. Чувстваше, че трябва да добави още нещо. — Той е просто един упорит старец.
Беше грешка и той веднага го усети. Мачука го нападна с явно удоволствие.
— Това е недостойно за теб — каза той, втренчил поглед в очите на Гавира като змия, която се наслаждава на ужаса на жертвата си. Гавира преброи поне още десет удара на сърцето си. — Аз също съм старец, Панчо. А ти знаеш по-добре от всички, че зъбите ми са все още остри. Опасно е да се забравя това, нали? — Той присви очи. — Особено когато си толкова близо до целта.
— Никога не забравям. — Трудно е да се преглъща незабележимо, но Гавира успя да го направи два пъти. — Колкото до онзи свещеник, той не може да се сравнява с вас.
Банкерът поклати глава с упрек.
— Днес не си в добра форма, Панчо, щом прибягваш до ласкателства.
— Не ме познавате, дон Октавио.
— Не ставай смешен. Познавам те много добре и затова си там, където си. Затова ще стигнеш и още по-далеч.
— Винаги съм откровен с вас, дори когато не ви харесва.
— Уважавам откровеността ти, която е премерена, както и всичко останало. Например, амбицията и търпението ти… — Банкерът се втренчи в чашата си, сякаш търсеше в нея ключ към личността на Гавира. — Може би си прав. Може би всичко, което ме свързва с онзи свещеник, е възрастта. Не знам, защото не го познавам. Сега ще ти дам един добър съвет, Панчо. Ти цениш съветите ми, нали?
— Знаете, че е така, дон Октавио.
— Добре, защото този е един от най-ценните. Винаги се пази от старец, който се е вкопчил в някаква идея. Рядкост е да остарееш и все още страстно да защитаваш нещо. Малцина са щастливците, които животът не ограбва. — Той млъкна, сякаш си спомни нещо. — Но всъщност не се ли усложниха нещата? Не дойде ли някакъв свещеник от Рим?
Въздишката на Панчо Гавира прозвуча съвсем искрено. Може би и беше такава.
— Вие всичко знаете, дон Октавио.
Мачука размени поглед със секретаря си, който стоеше мълчалив на другата маса, без да вижда или чува нещо до следващата заповед. От друга страна, Перехил, който седеше срещу него, тревожно се въртеше и нервно поглеждаше към Гавира. Близостта на дон Октавио, разговорът му с шефа на Перехил и невъзмутимото спокойствие на Кановас го плашеха.
— Не знам защо това те изненадва. Това е моят град, Панчо — каза Мачука.
Гавира извади пакет цигари и запали една. Президентът не пушеше, а той беше единственият, на когото беше разрешено да го прави в негово присъствие.
— Не се тревожете — каза Гавира, докато дърпаше за пръв път — Всичко е под контрол. — Той изпусна дима, вече по-спокоен. — Няма да има следи.
— Не се тревожа. — Банкерът поклати глава, разсеяно наблюдавайки минувачите. — Както казах, това е твоя сделка, Панчо. Оттеглям се през октомври. Каквото и да стане, това няма да промени моя живот. Но твоят — това е друго нещо.
С това старецът изглежда сметна въпроса за приключен. Допи кафето си и се обърна към Гавира.
— Между другото, чувал ли си се с Макарена? — попита той.
Беше удар под кръста, очевидно запазен за най-накрая. Гавира погледна към вестникарската будка и гневът отново сви стомаха му. Имаше и друго нещастно съвпадение: точно когато беше поръчал на Перехил дискретно да следи авантюрите на жена му, журналистите от „Q&S“ я бяха хванали да митка с някакъв тореадор и бяха заснели всичко. По дяволите късмета му и по дяволите Севиля.
На тристаметровата отсечка между „Каса Куеста“ и моста „Триана“ имаше точно единадесет бара. Това означава средно по един бар на всеки 27 метра и 27 сантиметра, пресмяташе дон Ибраим. Той разбираше от сметки и числа повече от другите двама, но всеки от тях можеше да издекламира целия списък от барове отпред назад, отзад напред или по азбучен ред: „Ла Трианера“, „Каса Маноло“, „Ла Маринера“, „Дулсинея“, „Ла Таверна дел Алтосано“, „Лос Дос Ерманос“, „Ла Кинта“, „Ла Ибенсе“, „Лос париентес“, „Ел бар Анхелес“ и най-накрая бар „Киоско де лае Флорес“ почти до брега, до образа на Девата на Надеждата, изрисуван върху фаянсови плочки, и бронзовата статуя на тореадора Хуан Белмонте. Бяха спирали във всеки от баровете, за да обсъждат стратегията си и сега пресякоха моста въодушевени и без да поглеждат наляво към отвратителните съвременни сгради на острова Ла Картуха, се наслаждаваха на гледката отдясно. Севиля, каквато винаги е била, прекрасна мавританска кралица с палмови дървета по целия отсрещен бряг, Златната кула, Аренал и Ла Хиралда. А само на един хвърлей оттук, обърната към Гуадалкивир, се намираше арената за корида „Маестранса“ — вселенската катедрала, където хората отиваха да се молят на смелите мъже от песните на Ла Ниня.
Те прекосиха моста рамо до рамо, като в старите американски филми. Ла Ниня вървеше в средата, а дон Ибраим и Ел Потро дел Мантелете от двете й страни като двама истински благородници. В синьо-бяло- охрената утрин, отразена в реката, носени от нежните пари на хереса „Ла Ина“, които ги бяха настроили великодушно, само те дочуваха подрънкването на андалуска китара. Въображаема или истинска, музиката придаде на кратката им и малко забързана разходка — от познатата Триана до другия бряг на Гуадалкивир — целеустремеността на тържественото влизане на бикоборци на арената. Дон Ибраим, Ел Потро и Ла Ниня щяха да започнат битката на вражеска територия, изоставили сигурността на обичайните си свърталища. Струваше им се, че точно в бар „Лос Париентес“ лъжливият адвокат повдигна шапката си (която веднъж беше свалил за да удари Хорхе Негрете, попитал дали в Испания има още истински мъже) и тържествено цитира автор на име Вергилий. Или може би Хораций? Все едно, един от класиците.
Или нещо подобно. Слънцето проблясваше в спокойните води на реката. Младо момиче с дълга черна коса гребеше в малка лодка под моста. Докато минаваха покрай Девата на Надеждата, Ла Ниня се прекръсти под одобрителния поглед на невярващия дон Ибраим. В знак на уважение той дори извади пурата
