от устата си. Ел Потро тайно направи кръстния знак с наведена глава, както когато фанфарите свиреха на жалките арени за борба с бикове, изпълнени с прах, страх и мухи или когато гонгът го принуждаваше да се измъкне от ъгъла си и да се върне на ринга, взрян в собствената си кръв върху платнището. Но той не се прекръсти заради Девата, а пред бронзовия профил, шапка и наметка на Хуан Белмонте.
— Трябваше по-добре да се грижиш за жена си.
На терасата на „Ла Кампана“ старият Мачука поклати глава, докато гледаше минувачите. Извади носна кърпичка от бяла батиста с бродираните му в синьо инициали и издуха носа си. Гавира се взря в старческите петна върху костеливите му ръце и си представи отмъстителен стар орел, неподвижен и бдителен.
— Жените са сложни същества, дон Октавио. А вашата кръстница — още повече.
Банкерът внимателно сгъна кърпичката си. Известно време сякаш обмисляше думите на Гавира.
— Макарена — каза той и кимна бавно, сякаш името й обобщаваше всичко това. Гавира също кимна.
Октавио Мачука беше приятел с херцозите Ел Нуево Естремо в продължение на четиридесет години. Банка „Картухано“ беше отпуснала пари за няколко отчаяни делови предприятия, в които Рафаел Гуардиола и Фернандес-Гарвей, херцогът-консорт, починалият баща на Макарена, беше пропилял останките от семейното богатство. Когато херцогът почина от сърдечен удар насред една циганска забава, по бельо в четири сутринта, стана явно, че семейството е разорено. Мачука плати на кредиторите от собствения си джоб и събра средства, като продаде собствеността, която не беше секвестирана и ги инвестира в банката си срещу най-голямата възможна лихва. По този начин той успя да запази семейната къща, Каса дел Постиго, за вдовицата и дъщерята и им осигури годишен доход, който позволяваше на херцогиня Крус Брунер да доизживее живота си с достойнство, ако не в лукс. В Севиля всички, които бяха известни, се познаваха и масово твърдяха, че този деклариран годишен доход не съществува и самият Октавио Мачука осигурява лично парите от джоба си. Говореше се също, че по този начин банкерът отдава дан на връзка, по-близка от приятелство, започнала още докато херцогът бил още жив. За Макарена хората дори казваха, че някои кръщелници се радвали на същата обич като дъщерите. Но никой нямаше доказателство, нито смееше да се опълчи срещу стареца заради това. Кановас, който се занимаваше с всички документи, тайни и лични сметки на барона беше толкова приказлив на тази тема (както и на много други), колкото порция задушен език.
— Този бикоборец… — каза Мачука след малко. — Маестрал, нали така се казваше?
Гавира почувства горчив вкус в устата си. Изхвърли цигарата и отпи голяма глътка от бирата си. Но това не направи нещата по-добри. Той остави чашата си на масата и се загледа в капката, паднала върху панталоните му. Много звучна и типично испанска псувня изкусително трептеше на устните му.
Старецът продължи да наблюдава хората, сякаш търсеше някой познат. Той беше държал Макарена Брунер над купела при кръщението й и я беше отвел — прекрасна в бялата сатенена рокля — до олтара, където я чакаше Панчо Гавира. Според слуховете в Севиля техният брак беше дело на стария банкер, тъй като гарантираше финансово обезпечено бъдеще на кръщелницата му в замяна на общественото признание на неговото протеже. По онова време Гавира беше амбициозен млад адвокат в банката, който се издигаше със скоростта на метеор.
— Трябва да се направи нещо за това — добави замислено Мачука.
Въпреки унижението, Гавира избухна в смях.
— Сигурно не очаквате да отида и да застрелям бикобореца.
— Разбира се, че не — банкерът се обърна с любопитно пламъче в очите. — Би ли могъл да застреляш любовника на съпруга си?
— Тя ми е бивша съпруга, дон Октавио.
— Да. Така казва тя.
Гавира потърка малкото петно от бира и оправи ръбовете на панталоните си. Разбира се, че можеше да го направи и те и двамата го знаеха. Но нямаше такива намерения.
— Това няма да промени нищо — каза той.
Беше вярно. Преди бикобореца беше банкер от конкурентна фирма, а преди него — известен винопроизводител от Херес. Гавира щеше да има нужда от много куршуми, ако трябваше да застреля любовниците й, а Севиля не беше Палермо. Пък и напоследък той самият беше намерил утеха в прегръдките на една севилска манекенка, която рекламираше фино бельо. Старият Мачука бавно кимна два пъти — имаше и по-добри методи.
— Познавам някои от менажерите в бранша. — Гавира се усмихна, спокойно, но заплашително. — А вие познавате неколцина от организаторите на коридата… Този младеж, Маестрал, може да преживее трудни моменти следващия сезон.
Председателят на банка „Картухано“ потърка очи.
— Срамота — каза той. — Маестрал не е лош тореадор.
— Той е красив — каза горчиво Гавира. — Винаги може да се снима в сапунени опери.
Погледна към вестниците и черният облак, който се беше оттеглил назад, отново помрачи утринта му. Не Коро Маестрал беше проблемът. Имаше нещо по-важно от размазаната му снимка с Макарена, правена на лоша светлина с телеобектив. Това, което беше заложено тук, не беше съпружеската чест на Гавира, а оцеляването му в „Картухано“ и наследяването на Мачука като председател на борда. Той почти беше приключил сделката, свързана с „Богородица със сълзите“. Имаше само един проблем. Документ, датиращ от 1687 година, излагаше редица условия, при чието неизпълнение земите, дарени на църквата, трябваше да се върнат на семейство Брунер. Но според един закон, приет през деветнадесети век от правителствения министър Мендисабал, в случай на отнемане на имота от църквата собствеността върху земята се връщаше на севилската община. Въпросът беше юридически сложен и ако херцогинята и дъщеря й решаха да се позоват на правото си, нещата за известно време щяха да замрат. Но сделката беше почти приключена, твърде много пари бяха инвестирани, твърде много мерки лредприети. В случай на неуспех Октавио Мачука щеше да разклати авторитета на своя наследник пред борда на директорите, където Гавира имаше врагове, точно когато младият вицепрезидент на „Картухано“ беше на път да се добере до абсолютната власт. Главата му щеше да падне на дръвника. Но както знаеха „Q&S“, половин Андалусия и цяла Севиля, главата на Панчо Гавира не беше нещо, на което Макарена Брунер отделяше много внимание напоследък.
Кварт излезе от хотел „Доня Мария“, но вместо да извърви тридесетината метра до архиепископския дворец, се разходи до площад „Вирхен де лос Рейес“ и се огледа. Стоеше на кръстопътя на три религии: старият еврейски квартал зад него, белите стени на манастира „Ла Енкарнасион“ от едната страна, архиепископският дворец — от другата и в отсрещния край, надвесено над стената на накогашната джамия, минарето, което се беше превърнало в камбанария на католическата катедрала, Ла Хиралда. Тук имаше карети, продавачи на пощенски картички, просещи циганки с бебета и туристи, които се оглеждаха със страхопочитание, докато се редяха на опашка да разгледат кулата. Младо момиче се откъсна от групата си, за да попита с американски акцент Кварт къде се намира някакво място, близо до площада — извинение, за да го огледа по-отблизо. Кварт отговори кратко и учтиво, за да се отърве от нея. Момичето се върна при приятелките си и те се втренчиха в него като се кикотеха и си шушукаха. Той дочу думите „Страхотен е“. Това би доставило удоволствие на монсиньор Спада. Кварт се усмихна при мисълта за директора на ИВД и съвета, който му беше дал на Испанското стълбище, по време на последния им разговор в Рим. После, все още усмихнат, той погледна нагоре към Ла Хиралда, към ветропоказателя, от който идваше името на кулата. Испания, Югът, древната история на Средиземноморска Европа, можеше да бъде почувствана само на такива места. В Севиля се смесваха и наслагваха различни култури — зърна от броеница, събрала времето, кръвта и молитвите на различни езици под синьото небе и мъдрото слънце, за което вековете се сливаха в едно.
Имаше още половин час до срещата в двореца на архиепископа, затова тръгна по улица „Матеос Гаго“ и
