изпи едно кафе в бар „Ла Хиралда“. Приятно му беше да седи там, да се наслаждава на черно-белия шахматен под, на библейските сюжети и графиките на стара Севиля по стените. Извади от джоба си „Възхвала на тамплиерите“ от Бернар дьо Клерво и прочете напосоки няколко страници. Беше много старо издание, осмина формат, от което той четеше всеки ден след утринните и вечерните молитви — режим, който спазваше ревностно и чиято суровост се дължеше повече на гордост, отколкото на благочестивост. През дългите часове, прекарани по хотели, кафенета и летища, между мисиите или по време на път, тази средновековна проповед, която в продължение на двеста години беше служила като духовно напътствие за монасите-воини, сражавали се за Божи гроб, му помагаше да понася самотата, на която го обричаше работата му. Понякога се оставяше настроението от четенето й да го увлече и си представяше, че е последният оцелял от поражението при Хатин, прокълнатата кула в Акр, тъмниците на Шинон или парижките клади — уморен и самотен рицар-тамплиер, чиит братя по оръжие са избити до крак.
Прочете няколко реда (въпреки че можеше да ги цитира по памет): „Те имат тонзури, покрити са с прах и почернели от слънцето, изгарящо и тях, и ризниците, които ги предпазват…“ Погледна към слънчевата улица и хората, които вървяха под портокаловите дървета. Стройна млада жена, навярно чужденка, спря за миг, за да се огледа в полуотворения прозорец на кафенето. Изглеждаше много красива, когато грациозно повдигна ръце, за да върже косата си. Внезапно очите й срещнаха погледа на Кварт през витрината. За момент тя остана взряна в него, изненадана и любопитна, преди да усети какво прави. Точно тогава един млад мъж с камера на врата и карта в ръката се приближи и я отведе, като плъзна ръка около кръста й.
Не беше завист, нито тъга. Няма дума, която да опише мрачното настроение, познато на всеки свещеник, който наблюдава близостта на някоя двойка: мъж и жена, които изпълняват древния ритуал на интимността, осветен от закона — милувка по шията към раменете; ръка, проследяваща нежната извивка на бедро; жена, която слага пръстите си върху устните на мъжа. За Кварт, който не би имал затруднения да се сближи с много от красивите жени, които пресичаха пътя му, увереността в самодисциплината му правеше това чувство още по-силно и болезнено. Беше като инвалид, който още усеща гъдел или болка в крайник, който вече не е на мястото си.
Той погледна часовника си, прибра книгата и се изправи. По пътя си навън се сблъска с много дебел мъж, облечен в бяло. Човекът учтиво се извини, повдигайки шапката си и проследи с поглед Кварт, докато излизаше на площада. Когато свещеникът стигна тухленочервеното бароково здание, скрито зад редица портокалови дървета, пазачът пристъпи да провери документите му, но незабавно го пропусна, когато видя якичката му. Кварт мина под централната тераса, разположена върху две двойни колони, в чийто камък беше издълбан гербът на архиепископите на Севиля и влезе в двора в подножието на Ла хиралда. Изкачи великолепното стълбище под купола на Хуан де Еспинал, откъдето херувимите гледаха надолу към минувачите с израз на досада, убивайки времето на своята вековна неподвижност. На горния етаж имаше коридори с канцеларии, по които усърдни свещеници идваха и си отиваха с увереността на хора, които познават мястото. Почти всички носеха сака с кръгли якички, нагръдници и черни или сиви ризи, а някои имаха вратовръзки или поло под саката. Приличаха повече на светски чиновници, отколкото на свещеници. Кварт не видя нито едно расо.
Новият секретар на монсиньор Корво излезе да го посрещне. Беше дребен слаб свещеник, облечен в сив костюм с якичка, плешив и много чист на вид, с добри маниери. Той беше заместил отец Урбизу, премазания от парче корниз в „Богородица със сълзите“. Без нито дума секретарят преведе Кварт през приемната. Таванът беше разделен на 60 панела, украсени с библейски сцени и символи, предназначени да идъхновяват добродетелите у севилските прелати, докато управляват епархията. В стаята имаше също около двадесет фрески и платна, между които четири от Сурбаран, едно от Мурильо и едно от Матия Прети, изобразяващо свети Йоан Кръстител с прерязано гърло. Докато вървеше до секретаря, Кварт се чудеше защо в предверията на архиепископите и кардиналите винаги има някоя глава на поднос. Тази мисъл още се въртеше в ума му, когато видя дон Приамо Феро. Свещеникът на „Богородица със сълзите“ стоеше в единия край на стаята, непохватен и мрачен в старото си расо и разговаряше с един много млад русокос свещеник с очила. Кварт разпозна в негово лице строителя пред църквата, който се беше загледал в него при срещата му с отец Феро и Грис Марсала. Двамата свещеници млъкнаха и го погледнаха, старият — безизразно, а младият — мрачно и предизвикателно. Кварт им кимна леко, но никой не му отвърна. Изглежда, чакаха от известно време, а не им бяха предложили дори столове.
Негова светлост дон Акилино Корво, архиепископът на Севиля, обичаше да заема позата от картината „Благородник с ръка на гърдите“, изложена в Прадо, като поставяше върху черния костюм бялата си ръка с емблемата на ранга — пръстен с голям жълт камък. Оредяващата коса, тясното, ъгловато опърничаво лице и златният кръст на гърдите му — всичко напомняше на тази картина и архиепископът беше доволен, че създава такова впечатление. Акилино Корво беше чистокръвен прелат, резултат от дълготраен процес на църковен подбор. Умел, манипулативен, привикнал да плува в бурни води, той не беше избран случайно за архиепископ. Радваше се на значителна подкрепа от страна на папския нунций в Мадрид и неговите сътрудници, зад гърба му беше „Опус Деи“ и се разбираше чудесно и с правителството, и с опозицията в областния съвет на Андалусия. Но това не му пречеше да се отдава на странични занимания, често свързани с личните му интереси. Така например той беше страстен почитател на коридата и винаги имаше запазено място на първия ред, когато на арената беше Коро Ромеро или Еспартако. Също така беше запалянко на двата местни футболни клуба, „Бетис“ и „Севиля“ — в името на свещеническия неутралитет, но и от благоразумие; тъй като следваше единадесетата Божия заповед: „Не оставяй всичките си яйца в една кошница“. И последно, но не по важност, той ненавиждаше Лоренцо Кварт.
Както и очакваше след посрещането от секретаря, първата част от срещата беше хладна, но учтива. Кварт връчи акредитивите си — писмо от кардинала-държавен секретар и още едно от монсиньор Спада. Даде на архиепископа сбита информация за задачата си, главно факти, които вече му бяха известни. Корво му предложи безусловната си подкрепа и помоли да бъде информиран за напредъка на работата му. Кварт знаеше, че всъщност архиепископът би направил всичко възможно, за да провали мисията му. Корво пък, който не си правеше илюзии, че Кварт ще му каже каквото и да било, би прекарал една година в чистилището за място на първия ред, ако специалният емисар от Рим се подхлъзне на динена кора. Но и двамата бяха професионалисти и знаеха правилата, поне доколкото ставаше дума за приличие. Гледаха се през бюрото като фехтовачи, готови за атака.
Спомените от последната им среща в същия този кабинет все още хвърляха сянката си над тях. Преди няколко години, когато Негова светлост току-що беше избран за архиепископ, Кварт му връчи обемист доклад, в който изброяваше пропуските в охраната по време на посещението на Светия отец в Севиля през предишната църковна година. Един женен свещеник, отстранен от длъжност ad divinis (заради престъпление срещу вярата — (Б. р.)), се беше опитал да прониже папата, докато привидно му връчваше меморандум върху безбрачието. В манастира, където беше отседнал Негово светейшество, беше намерено взривно устройство в кошница с чисти чаршафи, изящно бродирани за случая от монахините. Благодарение на непрестанното изтичане на информация за пресата от двореца на архиепископа, разписанието и маршрутът на папата бяха влезли с ужасяваща точност в дневниците на всички ислямски терористи по Средиземноморието. Именно ИВД, и ио-точно Кварт, се намеси бързо, като промени всички първоначални охранителни мерки, взети от Негова светлост, а курията порица архиепископа. Отчаян, нунцият съобщи за проблема на папата по начин, който едва не коства на монсиньор Корво наскоро придобития му сан и в допълнение той едва не получи апоплектичен удар. Щом веднъж преодоля това премеждие, архиепископът доказа, че е отличен прелат. Но по най-нехристиянски начин той позволи на тази ранна криза, на унижението и ролята, която Кварт беше изиграл, да го затормозят и да прекършат самообладанието му. Същата сутрин той беше признал пред многострадалния си изповедник, възрастен свещеник в катедралата, който го изслушваше всеки първи петък на месеца, че му липсва самоконтрол.
— Тази църква е осъдена — каза архиепископът на Кварт. Гласът му, ясен и свещенически, беше създаден, за да държи проповеди. — Всичко е само въпрос на време.
Той произнесе това с целия авторитет на духовния си сан, който вероятно преувеличаваше заради Кварт. Въпреки че нямаше особено влияние в Рим, в собствените си владения прелатът не беше за пренебрегване. Корво знаеше това и обичаше да подчертава значителната си власт и влияние в епархията. Той се хвалеше, че всичко, което знае за Рим, е от папския годишник и че никога не е докосвал телефонния указател на Ватикана.
— „Богородица със сълзите“ — продължи архиепископът — е в руини. За да получим официална
