чакаме отстраняването му и решението за събаряне на църквата.
Кварт беше извадил няколко картички от джоба си, за да си води бележки. Винаги пишеше на гърба на визитки, чужди или негови собствени. Архиепископът неодобрително погледна писалката му „Монблан“. Може би смяташе, че не е подходяща за духовно лице.
— Откога спря работата по издаването решение за събарянето? — попита Кварт.
Корво изглеждаше разтревожен.
— Откакто загинаха хората — отвърна той предпазливо.
— Доколкото чух, при доста загадъчни обстоятелства.
Архиепископът, който тъкмо се канеше да си запали лулата, се намръщи. Нямало нищо загадъчно, съобщи той на Кварт. Просто лош късмет. На общинския архитект, някой си господин Пенюелас, било наредено от градския съвет да издаде разрешение за събаряне на църквата. Неприятен човек, той имал няколко сериозни конфликта с отец Феро, който също не бил от най-спокойните. По време на инспекцията на Пенюелас, дървеният парапет на скелето поддал и той паднал от покрива и се нанизал на метален прът, стърчащ от някаква недовършена структура отдолу.
— Имало ли е някой с него? — запита Кварт.
Корво поклати глава. Беше разбрал намека му.
— Не, нямаше нищо подозрително в този смисъл. По същото време още един служител на съвета е бил там. Отец Оскар, помощникът на свещеника, също е присъствал. Той му е дал и последно причастие.
— А секретарят на ваша светлост?
С полузатворени очи, архиепископът издуха облак дим. Уханието на английския тютюн достигна до Кварт.
— Това беше по-неприятно. Отец Урбизу работеше с мен от много години. — Той млъкна, сякаш почувства, че трябва да добави още нещо в памет на починалия. — Прекрасен човек.
Кварт кимна съчувствено.
— Прекрасен човек — повтори той замислено. — Казват, че оказвал натиск върху отец Феро от името на Ваша светлост.
Това съвсем не се хареса на монсиньор Корво. Той извади лулата от устата си и се скара на Кварт.
— Това е отвратителен начин за представяне на нещата. И е преувеличен. — Кварт забеляза, че архиепископът нетърпеливо почукваше по масата. — Не мога да обикалям по църквите и да споря със свещениците. Затова Урбизу се срещаше от мое име с отец Феро. Но отец Феро отказа да се подчини и някои от техните спорове бяха доста разгорещени. Отец Оскар дори заплашил секретаря ми.
— Отново отец Оскар?
— Да, Оскар Лобато. Има впечатляваща биография и аз го назначих в „Богородица със сълзите“, за да замести впоследствие стария свещеник. И като в онзи филм на Бинг Крозби…
— „По свой начин“ — подсказа му Кварт.
— Е, той наистина го направи по свой начин. След една седмица Троянският ми кон беше минал на страната на неприятеля. Разбира се, аз взех мерки — архиепископът направи жест, сякаш отместваше отец Лобато от пътя си. — Секретарят ми продължи да посещава църквата и двамата свещеници. Бях решил дори да махна изображението на Богородица със сълзите. Това е старинна и много ценна скулптура. Но в деня, когато горкият Урбизу щеше да им го каже, парче от корниза падна от тавана и му смачка черепа.
— Имаше ли разследване?
Архиепископът мълчаливо примигва към Кварт с лула в устата, сякаш не беше чул въпроса.
— Да — каза най-накрая. — Защото този път нямаше свидетели и аз го взех… доста… лично. — Той сложи ръка на гърдите си и Кварт си спомни думите на Спада „Заклел се е да направи всичко възможно“. — Но следствието заключи, че няма доказателства за убийство.
— Изключваше ли докладът възможността за измама?
— Не, но технически това би било почти невъзможно. Камъкът е паднал от тавана. Никой не би могъл да го хвърли оттам.
— Освен Провидението.
— Не се правете на глупак, Кварт.
— Нямах такова намерение, монсиньор. Просто се опитвам да проверя истината в твърдението на Висперас, че самата църква е убила отец Урбизу и другия човек.
— Това е нелепо и абсурдно. Точно от това се боя — че хората ще започнат да шушукат за свръхестественото, за нашата намеса и всичко това ще заприлича на роман на Стивън Кинг. Един журналист вече се мотае наоколо. Неприятен тип, който разследва историята. Работи за едно жълто списание — „Q&S“. Наскоро публикуваха снимки на Макарена Брунер в компрометираща близост с един тореадор. Внимавайте, ако се сблъскате с журналиста. Нарича се Онорато Бонафе.
Кварт сви рамене.
— Висперас обвинява църквата. Твърди, че тя убива, за да се защити.
— Да. Колко драматично! Ще ми кажете ли от кого да се защити? От нас ли? От банката? От Лукавия? Аз имам своите идеи за Висперас.
— Бихте ли ги споделили, монсиньор?
Когато Акилино Корво свалеше гарда, неприязънта му към Кварт беше съвсем явна. Тя проблесна в очите му за няколко секунди и после беше скрита зад дима на лулата.
— Свършете си сам работата — каза той. — Затова са ви изпратили.
Кварт се усмихна, учтив и дисциплиниран.
— Ще ми разкаже ли тогава Ваша светлост за отец Феро?
През следващите пет минути, докато пуфкаше с лулата, без всякакво християнско милосърдие монсиньор Корво разказа за живота на енорийския свещеник. От двадесет до петдесет и четири годишна възраст бил обикновен селски свещеник в отдалечен район във високите части на Арагон, забравено от Бог място, където постепенно енориашите му измрели, докато не останал без паство. След това десет години в „Богородица със сълзите“. Недодялан, фанатик, необразован и упорит като муле. Без ни най-малка представа какво е възможно, от типа хора, които са убедени, че с вяра всичко се постига, които не могат да направят разлика между собствените си възгледи и реалността, която ги заобикаля. Кварт трябвало да отиде и да чуе една от неделните му литургии, каза прелатът. Същинско представление. Отец Феро описвал мъките в ада с лекотата на контрареформистки проповедник; държал енориашите си на ръба на столовете със старата притча за вечното проклятие, която никой вече не смеел да използва. Когато свършел службата, по пейките се понасяла всеобща въздишка на облекчение.
— И в пълно противоречие с това — каза архиепископът — в някои отношения възгледите му са напълно съвременни. Дори прекалено, бих казал.
— Например?
— Отношението му към предпазването от забременяване. Той безсрамно го поддържа. Или вижднията му за хомосексуализма, развода и изневярата. Преди две седмици кръсти дете, чито родители не бяха женени. Свещеник от друга енория, който беше отказал да го направи, отишъл да му иска обяснение. Отец Феро му казал, че ще кръщава когото си иска.
Лулата на негова светлост беше угаснала. Той драсна клечка и погледна към Кварт над пламъка й.
— Общо взето, литургията в „Света Богородица със сълзите“ е като пътуване напред-назад с машината на времето.
— Представям си — каза Кварт, като подтисна усмивката си.
— Не, уверявам ви, не можете. Трябва да го видите. Той чете част от службата на латински, защото смята, че това внушавало повече уважение — Корво успя да запали отново лулата си и успокоен се облегна назад. — Отец Феро принадлежи към един почти изчезнал вид: старомодният провинциален свещеник без образование или квалификация, ръкоположен само за да не живее в бедност; който е станал още по- необщителен в онази забравена от Бога енория. Притежава и огромна гордост, която го прави твърде непокорен… В миналото веднага бихме го отлъчили или изпратили в Америка, за да видим дали Бог няма да го призове в лоното си благодарение на някоя треска в залива Дариен или да покръства местните жители, като ги налага по гърба с разпятие. Но в днешно време трябва да бъдем много внимателни. Всички тези журналисти и политически ходове усложняват нещата.
— Защо не е бил отстранен ех informata conscientia (поради получени сведения — (Б. р.))?
