— Вървете по дяволите.
— Моля?
Корво отново подскочи в стола си. Отец Феро го погледна и каза.
— При цялото ми уважение към ваша светлост, отказвам да отговарям на повече въпроси.
Кварт се зачуди дали не се шегува. По време на двадесетминутната им среща, отец Феро не беше отговорил на нито един въпрос. Корво само се намръщи и отново изпусна дим; той беше само посредник в случая. Кварт се изправи. Главата на отец Феро стигаше до гърдите му. Щръкналата коса му напомни за един друг свещеник. Кварт се беше връщал у дома само веднъж след ръкополагането си — кратко посещение на овдовялата си майка и още едно — при тъмната сянка, свита в църквата като мекотело в черупката си. Кварт отслужи литургия в храма, където толкова дълго беше иподякон. В студения, влажен неф, където бродеше призракът на самотното малко момче, втренчено в морето през дъждовната завеса, той се почувства като чужденец. Замина и никога не се завърна. Църквата, старият свещеник, малкото бяло селце и яростното море постепенно се заличиха от паметта му като кошмар, от който беше успял да се пробуди.
Сега олицетворението на всичко, което мразеше, стоеше пред него. Виждаше го в мрачните, упорити очи, които го пронизваха.
— Имам още един въпрос. Само един — каза той и остави картичките и писалката си. — Защо отказвате да напуснете „Богородица със сълзите“?
Отец Феро го изгледа отгоре додолу. Жилав като стара кожа. Това беше най-доброто описание, макар че Кварт можеше да се сети за още едно-две.
— Не е ваша работа — отвърна свещеникът. — Това засяга мен и моя епископ.
Кварт очакваше подобен отговор. Направи жест, че абсурдната среща е свършила. За негова изненада Корво му се притече на помощ.
— Моля, отговорете на отец Кварт, дои Приамо.
— Отец Кварт няма никога да разбере.
— Убеден съм, че ще направи всичко възможно. Моля, опитайте.
Старият свещеник упорито поклати глава, като мърмореше, че Кварт никога не е слушал изповедта на някоя бедна жена, която, коленичила, търси утеха; нито плача на новородено дете; че не е усещал последния дъх на умиращ, чиято потна ръка държи. Така че дори отец Феро да говори с часове, никой няма да разбере и една проклета дума. А Кварт, въпреки дипломатическия паспорт, официалната подкрепа на курията, тиарата и ключовете на свети Петър върху документите си, осъзна, че няма ни най-малка власт над враждебно настроения, окаян на вид старец — пълна противоположност на онова, което всеки духовник би свързал с Божията слава. С внезапна тревога той съзря друг призрак от миналото — Нелсън Корона. Спомняше си същото дистанциране от бюрокрацията, същото решително изражение. Единствената разлика беше, че в очите на бразилеца Кварт беше съзрял не само решителност, но и страх, а мрачният поглед на отец Феро беше твърд като скала. Преди отново да изпадне в упорито мълчание, старият свещеник добави, че църквата му е убежище. Това прозвуча доста старомодно и пратеникът от Ватикана подигравателно повдигна вежда. За да си върне равновесието, той се опита да събуди отново предишното си презрение към селския свещеник. Още веднъж той беше сановникът, изправен срещу свой подчинен и призракът на Нелсън Корона изчезна.
— Това е странен начин на изразяване.
Кварт се усмихна, уверен в себе си, отново силен, твърд и безмилостен. Той отново виждаше само вехтото, лекьосано расо и небръснатото лице на свещеника. Странно е колко успокоително може да бъде презрението, помисли си. Като аспирин, питие или цигара. Реши да зададе още един въпрос.
— Убежище от какво?
Още преди да свърши изречението, знаеше, че ще съжалява задето е попитал. Дребен и непоклатим, отец Феро погледна нагоре и прикова погледа на Кварт.
— От цялата тази глупост — отговори той.
Теглени от коне файтони, боядисани в черно и жълто, наредени един зад друг, очакваха клиенти в сянката на портокаловите дървета. Облегнат на витрината на един магазин за сувенири, Ел Потро дел Мантелете наблюдаваше входа на архиепископския дворец. Ръцете му бяха в джобовете на тясното карирано сако, което носеше на плътно прилепнала бяла тениска с яка, която подчертаваше стройната му, здрава фигура. Той ритмично местеше клечката за зъби от единия до другия ъгъл на устните си. Присви очи под изпъстрените си с белези вежди, втренчен върху входа между двете колони на бароковия портик. Не го изпускай от поглед, му нареди дон Ибраим, преди да влезе да разгледа магазина. Щеше да е твърде подозрително, ако и тримата стоят отвън на тротоара. Но трябваше да почакат доста време — дон Ибраим и Ла Ниня Пунялес бяха разгледали всички картички, тениски, ветрила, кастанети: пластмасови макети на Ла Хиралда и Златната кула под подозрителния поглед на собственичката. Ел Потро беше надежден, затова решиха да си починат в най-близкия бар на отсрещния ъгъл. Ла Ниня вече беше на петата си мансаниля. Ел Потро, който не беше получил нови заповеди, не сваляше очи от входа. Високият свещеник беше вътре вече цял час и за цялото това време бившият бикоборец беше отместил очи само два пъти — когато двама полицаи минаха покрай него нагоре и надолу по улицата. И в двата случая той се загледа в обувките си. Четирите пронизвания с рог на арената, службата в Испанския легион и мозъкът му, зациклил в определен коловоз, зашеметен от ударите и дрънчененето на гонгове, рунд след рунд, бяха оформили определен характер. Ако дон Ибраим и Ла Ниня забравеха за него, той щеше да стои тук безмълвен, ден и нощ, в дъжд и пек, с очи, впити във входа на архиепископския дворец, докато не дойдеха да го освободят или паднеше мъртъв. Преди двадесет години по време на ужасен скандал на една третостепенна корида, импресариото му каза нещо като: „Ако бикът не те убие, нещастнико, ще те убие тълпата на изхода“ и Ел Потро, с потно лице и изпълнени със страх очи, се върна обратно на арената с червената си матадорска наметка на кръста. Там остана неподвижен, докато бикът, познат като Касапина, не се прицели и не го прободе за четвърти и последен път, като сложи край на тореадорската му кариера. По-късно, при подобни обстоятелства на боксовия ринг, в легиона и в затвора, тялото и мозъка му придобиха още белези. Ел Потро беше идиот, но имаше качествата на герой.
Внезапно високият свещеник се появи от двореца. Спря за миг на входа и погледна назад, като че ли някой от вътрешността на зданието го беше повикал. Млад мъж с руса коса и очила го последва навън и те започнаха разговор на вратата. Ел Потро погледна към бара, където чакаха дон Ибраим и ла Ниня, но те бяха погълнати от мансанилята. Затова той изплю клечката от устата си и отиде да ги уведоми. Заобиколи площада откъм двореца и когато приближи, успя да огледа по-добре пратеника от Рим. Без якичката и късо подстриганата коса, той би могъл да мине за кинозвезда. Младият свещеник с него беше развлечен, блед и пъпчив като тийнейнджър, но приличаше повече на духовник.
— Оставете го на мира — чу Ел Потро да казва русокосият.
Високият се намръщи.
— Отец Феро е луд — каза той. — Живее в един измислен свят. Ако вие сте изпратил съобщението, не сте направил услуга, нито на него, нито на църквата му.
— Нищо не съм изпращал.
— Трябва да си поговорим за това двамата. Насаме.
— Нямам какво да ви кажа — каза русокосият свещеник с треперещ, но предизвикателен глас.
— Хората непрекъснато повтарят това — високият свещеник се усмихна неприятно. — Грешите. Много неща можете да ми кажете. Например…
Разговорът заглъхна, когато Ел Потро се отдалечи. Той ускори крачка и влезе в бара. Подът беше посипан с черупки от скариди и талаш, над тезгяха висяха шунки и наденици. На бара дон Ибраим и Ла Ниня мълчаливо пиеха. От радиото, поставено между две бутилки „Фундадор“, се носеше гласът на Камарон:
„Виното убива болката и спомените…“
Дон Ибраим, отдалечен от бара заради шкембето си, пу шеше пура и сипеше пепел върху бялото си сако. До него, Ла Ниня беше минала от мансаниля на анасонова ракия „Махакито“. Тя вдигна към устните си изцапаната с червило чаша. Носеше сребърни обици и синя рокля на бели точки. Очите й бяха силно
