— Трябва да е извършил светско или духовно нарушение, което не е направил. Пък и това може само да засили решителността му. Аз по-скоро бих следвал обичайния ход с ab officio.
— С други думи, монсиньор, вие предпочитате Рим да се заеме с това.
— Вие го казвате, не аз.
— Ами отец Оскар?
Все още с лула в устата, архиепископът направи кисела гримаса. „Не бих искал да съм на мястото на този млад свещеник“, помисли Кварт.
— Той е нещо различно — каза Корво. — Добро образование, семинарията в Саламанка. Той просто плю на многообещаващото си бъдеще. Все пак, за него сме се погрижили. До средата на следващата седмица трябва да напусне енорията.
Прехвърляме го в провинциална епархия в Алмерия, пустинна област близо до Кабо де Гата, където може да се отдаде на молитви и да размисли върху опасността човек да бъде подведен от младежкия си ентусиазъм.
— Би ли могъл той да е Висперас?
— Да. Отговаря на профила, ако това имате предвид. Но да се рови в кофите за смет не е работа на архиепископа — Корво умишлено замълча. — Ще оставя това на ИВД и на вас.
— Какви са задълженията му? — попита Кварт, без да обръща внимание на подмятането.
— Обичайните за помощник-свещеник: помага по време на служба, отслужва литургии. В свободното си време помага на сестра Марсала в строителните работи.
Кварт се скова в стола си.
— Извинете, Ваша светлост, сестра Марсала ли казахте?
— Да. Грис Марсала. Монахиня е. Американка, която от години живее в Севиля. Експерт — така казват поне те — по реставрация на религиозни сгради. Не сте ли се запознали вече?
Разсеян от щракането на парченцата от мозайката, които се наместваха в ума му, Кварт не обърна внимание на думите на прелата. Значи това е, помисли си той. Фалшивата нотка.
— Видях я вчера, но не разбрах, че е монахиня.
— Сега знаете — тонът на Корво беше мрачен. — Тя, отец Оскар и Макарена Брунер са съюзниците на отец Феро. Тя е в Севиля като частно лице. Освободена е от ордена си, затова не е под моя юрисдикция. Не мога да й заповядам да напусне „Богородица със сълзите“. Както и да е, не мога да отида твърде далеч със свещениците и монахините.
Той изпусна дим като сепия, която се крие зад мастилен облак и отново погледна към писалката на Кварт.
— Нека сега повикам енорийския свещеник — каза Корво. — Накарах го да дойде на среща тази сутрин, но първо исках да поговоря насаме с вас. Мисля, че е време да разберем какво става, нали? Да оставим враждебните страни да се изправят една срещу друга.
Архиепископът погледна към звънеца на бюрото си, близо до който лежеше многократно прелистван екземпляр от „Подражанието на Христа“ от Томас Кемпис.
— И последно, Кварт. Не ми харесвате, но сте професионален свещеник и знаете така добре, както и аз, че дори в тази професия има много посредствени хора. Отец Феро е един от тях — той извади лулата от устата си и посочи към многобройните томове, покриващи стените на кабинета му. — Всички мислители на Църквата — от свети Августин до свети Тома и всички известни папи — са събрани върху тези четири стени и аз съм техен временен администратор. Трябва да се занимавам с дялове и акции, а съм дал обет за бедност; сключвам мир с неприятелите си и понякога прокуждам приятели… Всяка сутрин сядам на това бюро и с божията помощ управлявам всякакви свещеници: интелигентни, глупави, фанатични, честни, зли; свещеници-политици; свещеници, които са против безбрачието, светци и грешници. Ако имахме време, можехме да разрешим проблема с отец Феро. Но сега вие и Рим се намесихте, затова оправяйте се сами. Roma locuta, causa finite. (Заговори ли Рим, случаят в приключен /лат./ — (Б. р.)) Отсега нататък аз съм само наблюдател. Нека ми прости Всемогъщият, но си измивам ръцете от цялата работа и оставям бойното поле на екзекуторите. — Той натисна звънеца и махна с ръка към вратата. — Да не караме отец Феро да чака повече.
Кварт бавно завинти капачката на писалката си и я прибра в джоба заедно с картичките, покрити със сбит, педантичен почерк. Той се премести напред на стола, напрегнат, сякаш в очакване.
— Аз имам заповеди, монсиньор, и ги изпълнявам дословно.
Негова светлост се намръщи.
— Не бих искал да върша вашата работа, Кварт — каза той накрая. — Заклевам се в спасението на душата си, ни най-малко не я искам.
IV
Портокаловите цветове на Севиля
„Сега вече видяхте какво е герой, каза той.
А това определено си струва труда.“
— Мисля, че се познавате — каза негова светлост.
Той седеше на фотьойла си като боксов съдия — достатъчно далеч, за да не изцапа обувките си с кръв. Кварт и отец Феро се гледаха мълчаливо. Енорийският свещеник на „Богородица със сълзите“ отказа да седне, когато Корво му предложи стол. Дребен и упорит, той стоеше в средата на кабинета с изсеченото си сякаш от длето лице и несресана бяла коса. Както обикновено, носеше старо, излиняло расо и чифт огромни износени обувки.
— Отец Кварт би искал да ви зададе няколко въпроса — добави архиепископът.
Лицето на свещеника, покрито с бръчки и белези, не трепна. Той гледаше безизразно през прозореца, където през тънките пердета неясно се очертаваше силуетът на Ла Хиралда.
— Нямам какво да кажа на отец Кварт.
Корво кимна бавно, сякаш беше очаквал такъв отговор.
— Много добре — каза той. — Но аз съм ваш епископ, дон Приамо. Дали сте обет да ми се подчинявате. — Той извади лулата от устата си и посочи с нея последователно към двамата свещеници. — Затова, ако предпочитате, можете да давате отговорите на неговите въпроси на мен.
За миг в тъмните, мътни очи на отец Феро проблесна несигурност.
— Това е нелепо — каза той остро, полуобърнат към Кварт, когото явно смяташе за отговорен.
Архиепископът се усмихна неприветливо.
— Знам — каза той. — Но този йезуитски метод ще удовлетвори всички ни. Отец Кварт ще си свърши работата, аз ще се радвам да присъствам на разговора ви, а вие ще бъдете сигурен, че невероятната ви гордост няма да пострада. — Той изпусна злобно облак дим и се наведе на една страна. Очите му блестяха от предвкусваното забавление. — Можете да започнете, отче Кварт. Той е на ваше разположение.
И Кварт започна. Беше рязък, понякога дори брутален и си връщаше на отец Феро за студеното посрещане в църквата предишния ден и за откритата му враждебност в кабинета на негова светлост. Вече не криеше презрението, което изпитваше към бедния, упорит провинциален свещеник. Чувството беше по- сложно и дълбоко от лична неприязън, по-различно, отколкото ако беше предизвикано само от мисията му в Севиля. За изненада на Корво и на самия себе си, Кварт се държа като обществен обвинител, напълно лишен от състрадание. Единствено той знаеше причината за тази смразяваща жестокост, с която тормозеше стареца. И когато най-накрая спря, за да си поеме дъх, осъзнал колко е несправедлив, беше обезпокоен от внезапната мисъл, че негово преосвещенство инквизиторът Йежи Ивашкевич би наблюдавал изпълнението му с безусловно одобрение.
Двамата мъже се взираха в него — архиепископът, намръщен от неудобство, с лула в устата; отец Феро — неподвижен, със зачервени и насълзени очи, след разпит, подходящ повече за престъпник, отколкото за шестдесет и четиригодишен свещеник. Кварт се размърда в стола и за да скрие притеснението
