си, направи няколко бележки. Чувстваше се като човек, който рита поваления си противник.
— В общи линии — каза той, като се опитваше да звучи не толкова рязко и погледна към бележките си, за да избегне очите на свещеника — Вие отричате, че сте написал съобщението, изпратено до Светия Престол. Също така твърдите, че нямате никаква представа кой го е изпратил, нито някакви улики, които да водят към автора или неговите намерения.
— Да — каза отец Феро.
— Заклевате ли се пред Бога? — попита Кварт и се почувства засрамен — беше стигнал твърде далеч.
Старият свещеник се обърна към Корво с молба за помощ, която архиепископът не можеше да пренебрегне. Той прочисти гърлото си и вдигна ръката с пръстена.
— Да не намесваме тук Всемогъщия — каза прелатът, скрит от дима на лулата си. — Не смятам, че при този разговор, трябва да поставяме някого под клетва.
Кварт мълчаливо прие това и отново се обърна към отец Феро.
— Какво можете да ми кажете за Оскар Лобато? — попита той.
Старият свещеник сви рамене.
— Нищо. Само това, че е прекрасен младеж и уважаван свещеник. — Небръснатата му брадичка леко потрепери. — Ще ми е мъчно, когато си замине.
— Разбира ли помощникът ви от компютри?
Отец Феро присви очи. Сега изражението му беше тревожно, като на селянин, който наблюдава събирането на градоносни облаци.
— Ще трябва да попитате него. — Той вирна брадичка към вратата. — Той е навън и ме чака.
Кварт се усмихна почти недоловимо. Изглеждаше уверен в себе си, но имаше нещо в цялата история, което го караше да се чувства така, сякаш нещо му се изплъзва. Нещо не беше на мястото си, долавяше се някаква фалшива нотка. Почти всичко, което отец Феро беше казал, беше вярно, но имаше някаква лъжа. Може би само една, може би незначителна, но все пак лъжа.
— Какво можете да ми кажете за Грис Марсала?
Старият свещеник сви устни.
— Сестра Марсала има разрешително от ордена си. — Той хвърли поглед към архиепископа за подкрепа. — Може да идва и да си отива, когато пожелае. Работата й е напълно доброволна. Без нея сградата вече щеше да се е срутила.
— Част от нея вече падна — каза Корво, неспособен да се сдържи. Очевидно мислеше за смъртта на секретаря си.
Кварт продължи да разпитва отец Феро.
— Какви са отношенията между нея, вас и помощника ви?
— Нормални.
— Не знам какво намирате за нормално — презрението на Кварт беше изчислено до милиметър. — При вас, старите селски свещеници този въпрос винаги е бил спорен, особено когато се отнася до икономките и племенниците ви…
С ъгълчето на окото си Кварт видя как Корво почти подскочи в стола си, но съвсем умишлено беше направил тази провокация.
Кокалчетата на пръстите на отец Феро бяха побелели.
— Надявам се, не намеквате… — той замълча и погледна свирепо към Кварт. — Някой би могъл да ви убие за това.
Заплахата не изглеждаше неуместна, като се има предвид начина, по който отец Феро се молеше, грубоватия му външен вид и стегнатото му, сухо тяло, което в момента се тресеше от гняв. Той самият изглеждаше способен на насилие, но точният смисъл на думите му можеше да се тълкува различно.
Кварт отвърна спокойно на погледа му.
— Например вашата църква ли? — попита той.
— В името на Бога! — прекъсна ги архиепископът. — И двамата ли сте си изгубили ума?
Настъпи продължителна тишина. Слънчевият лъч на бюрото на монсиньор Корво се беше преместил наляво, далеч от ръката му. Сега той осветяваше томчето с „Подражанието на Христа“ и отец Феро се загледа в книгата. Кварт внимателно наблюдаваше стареца. Той му напомняше за онзи свещеник, на когото би искал никога да не прилича и когото почти беше успял да забрави. Откак Кварт завърши семинарията, понякога получаваше писмо или картичка, после настъпваше мълчание. Спомняше си за него, само когато южният вятър съживяваше миризмите и звуците, заровени в паметта му. Вълни, които се блъскат в скалите, влажен солен въздух и дъжд. Мирис на мангал през зимата, Rosa rosae, Quousque tandem abutere Catilina, Nox atra cava circunvolat umbra. (Кварт си припомня фрази от текстове, които се изучават по латински, напр. на на първата реч на Цицерон срещу Катилина. — (Б. р.)) Вода, която се стича по замъгления прозорец, камбани призори, небръснато мръсно лице, сведено над олтара, което с мърморене отправя молитви към един глух бог. Мъж и момче, свещенослужител и слуга, обърнати към безплодната земя, обградена от яростни вълни. И все така, още от Тайната вечеря. Защото това е кръвта Ми. (Ad maiorem Dei gloriam /лат./ — девиз на йезуитския орден. — (Б. р.)) Върви си с мир. И приглушено дишане като на уморено животно по-късно, във влажната ризница, докато младият Лоренцо му помага да свали одеждите си. Семинарията, Лоренцо. Ще идеш в семинарията. Един ден ще станеш свещеник като мен. Ще имаш бъдеще — като мен. С цялата си сила на съзнанието си Кварт мразеше грубостта, липсата на духовност и ограниченото съществуване — литургия призори, дрямка в миризливия люлеещ се стол, утринна молитва в седем, горещ шоколад с набожните старици, котка на вратата, икономка или племенница, която по един или друг начин прави по-поносими самотата и отминаващите години. И после краят: сенилна деменция и жалко, безсмислено съществуване, което завършва в приюта със стичаща се по брадичката супа. За по-голяма слава на Бога! (Неточен цитат на думите на Исус на Тайната вечеря. — (Б. р.))
— Църква, която убива, за да се защити… — Кварт с усилие се върна към настоящето, към Севиля; към това, което беше, а не онова, което можеше да бъде. — Искам да знам какво според отец Феро означава това.
— Не знам за какво говорите.
— Това е изречение от съобщението, което някой успя да промъкне до Светия престол. Става дума за вашата църква. Смятате ли, че в това би могло да има някаква намеса на провидението?
— Не съм длъжен да отговоря на това.
Кварт се обърна към Корво, но архиепископът не пожела да вземе страна.
— Истина е — каза той с дипломатична усмивка, наслаждащ се на затрудненията на Кварт. — Не би отговорил и на мен.
Чиста загуба на време. Агентът на ИВД осъзна, че няма да стигне доникъде, но трябваше да спази формалностите. Затова арогантно попита отец Феро дали е наясно какво рискува. Старецът му отговори саркастично. Невъзмутим, Кварт продължи да задава въпросите си: необходимостта от доклад, възможната причина за взимане на сериозни дисциплинарни мерки и т.н. Това, че на отец Феро му оставаше само една година до пенсиониране не беше гаранция, че висшесстоящите щяха да бъдат снизходителни. Светият престол..
— Не знам нищо за смъртта на тези хора — прекъсна го старият свещеник. Очевидно изобщо не му пукаше за Светия престол. — Бяха злополуки.
Кварт се възползва от случая.
— Удобни злополуки от ваша гледна точка.
В гласа му се долавяше дружеска нотка, сякаш казваше: „Хайде, приятел, признай си и нека оправим нещата“. Но възрастният свещеник беше нащрек.
— Преди малко споменахте Провидението — каза той. — Защо тогава не зададете на Бог този въпрос, а аз ще се моля да получите отговор.
Кварт си пое дъх бавно и дълбоко няколко пъти, преди да продължи. Дразнеше го мисълта, че негова светлост се наслаждава на всичко това, обвит в дима на лулата си като от място на първия ред в театъра.
— Можете ли да заявите категорично като свещеник, че в двете злополуки в църквата ви няма човешка намеса?
