по статуята с фалшиви. Навахо даде на Кварт да прочете докладите и факсовете по този въпрос. Главен инспектор Фейхо беше работил до късно в Мадрид, опитвайки се да проследи перлите. Всички следи водеха към Франсиско Монтегрифо, мадридския търговец на художествени произведения, който беше връзката на отец Феро при незаконната продажба на иконата от Силас преди десет години. Именно Монтегрифо беше продал перлите на капитан Халок. Описанието съвпадаше с комплект перли, открити в ръцете на един търговец на крадена стока, каталунски бижутер, който беше и информатор на полицията. Ролята на Монтегрифо не можеше да бъде доказана твърдо, но имаше някои доказателства. Датата на покупката, подадена от информатора, съвпадаше с подновяването на реставрационните работи по църквата. Доставчиците на строителни материали, с които хората на Навахо се бяха свързали, потвърдили, че цената на материалите надвишавала заплатата на енорийския свещеник и съдържанието на черковния дискос.
— Значи имаме мотив — заключи Навахо. — Бонафе надушва нещо. Появява се в църквата и се уверява, че перлите са фалшиви. Опитва се да изнуди отец Феро или пък свещеникът дори не му дава възможност. — Полицаят изигра сцената с ръцете си. — Може би го хваща, докато върши, каквото върши и го убива. Заключва вратата на вестиария и прекарва няколко часа в Каса дел Постиго, за да обмисли нещата. После изчезва за два дни. — Навахо погледна Кварт, сякаш го окуражаваше да попълни празнините в историята. Разочарован от мълчанието му, той колебливо продължи. — Отец Феро не иска да ни каже нищо за изчезването си. Странно, не мислите ли? Вие също не ни помогнахте много в това отношение, отче, ако ми позволите да го кажа.
Той взе друга бутилка бира и сандвич с шунка от малкия хладилник зад себе си и започна да яде.
— По-добре да мълча, отколкото да ви излъжа, — каза Кварт. — Ако говоря, ще компрометирам хора, които нямат нищо общо с това. Може би по-късно, когато всичко свърши… Но имате думата ми на свещеник: това не засяга пряко случая.
Навахо захапа сандвича, отпи голяма глътка бира и замислено се вгледа в Кварт.
— Тайната на изповедта, а?
— Можете да го наречете и така.
Още една хапка.
— Нямам друг избор, освен да ви повярвам, отче. Както и да е, получих инструкции от началниците си и цитирам: „Трябва да водите това следствие с възможно най-голям такт.“ — Той се усмихна с пълна уста. — Макар, че щом случаят бъде разрешен на пръв поглед, възнамерявам да се поровя по-дълбоко в него, макар и като частно лице. Аз съм дяволски любопитен полицай, ако ми позволите да се изразя така. — За миг той отново стана сериозен. — И не обичам хората да ме правят на луд. — Той сви обвивката на сандвича на топка и я хвърли в коша. — Не съм забравил, че съм ви длъжник. — Той вдигна пръст, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Между другото, току-що в болницата „Кралица София“ са приели един мъж в много сериозно състояние. Намерили са го под моста Триана преди малко. — Навахо внимателно се взря в Кварт. — Дребен частен детектив. Казват, че работи за Панчо Гавира, съпругът на Макарена Брунер. Твърде много съвпадения за една нощ, не мислите ли? Предполагам, че и за това не знаете нищо.
Кварт издържа на погледа му.
— Не — отговори той.
Навахо почисти зъбите си с нокът.
— Така си и мислех. Той е направо смлян — ръцете и челюстта му са счупени. Трябваше му половин час, за да каже две думи. И какво каза? Че бил паднал по стълбите.
Тъй като Кварт беше единственият представител на Църквата на разположение, Навахо му даде някои официални документи заедно с ключовете за църквата и жилището на свещеника. Накара го и да подпише кратка декларация, в която се казваше, че отец Феро се е предал доброволно.
— Вие сте единственият духовник, който се появи. Архиепископът се обади следобеда, само за да си измие ръцете от цялата работа. — Полицаят се намръщи. — И за да ни помоли да не даваме информация на журналистите. — Той хвърли празната бутилка от бира в коша, прозя се театрално и погледна часовника си — намек, че иска да се прибира.
Кварт поиска да види енорийския свещеник. След минутен размисъл Навахо каза, че не вижда причина това да не стане, ако отец Феро е съгласен. После отиде да го уреди, като остави на масата фалшивата перла в малкото пликче.
Кварт се взираше в перлата и си я представяше в джоба на Бонафе. Беше голяма и част от гланца й беше остърган там, където е била вградена в статуята. За убиеца, който и да е бил той — отец Феро, самата църква ли някой от хората, свързани с нея — веднъж извадена от мястото си, перлата се беше превърнала в смъртоносен предмет. Бонафе неразумно се беше стремил към една тайна, която излизаше от сферата на полицейското следствие. Не осквернявай дома на Отца ми. Не заплашвай онези, които търсят там убежище. Традиционният морал не предлагаше критерии за преценка на тези събития. Човек трябваше да го надскочи, да премине границата, за да достигне до негостоприемните пътеки, по които дребният, суров енорийски свещеник беше вървял с години, понесъл на уморените си плещи тежестта на безмилостното небе. За да осигури мир, подслон и състрадание, да опрощава греховете и дори — както през тази нощ — да поеме вината за тях.
В края на краищата загадката не беше толкова трудна. Кварт тъжно се усмихна, загледан във фалшивата перла от „Богородица със сълзите“. Нещата идваха на местата си: перлата, църквата, самият град, тази точно определена точка във времето и пространството.
— Когато пожелаете, отче — обяви Навахо, надничайки през вратата.
Нямаше значение кой беше бутнал Онорато Бонафе от скелето. Кварт се протегна и докосна найлоновото пликче с перлата. Докато гледаше фалшивата сълза на Богородица, войникът, изгубен на хълмовете из Хатин, разпозна дрезгавия глас и стоманеното дрънчене на бронята щ своя събрат, който водеше своята лична война в същия ъгъл на шахматната дъска. Човекът нямаше приятели, за да му осигурят героично погребение в крипта между спящите статуи на рицари в брони, с лъв в краката. Слънцето беше високо в небето и в подножието на хълма лежаха трупове на мъже и коне, оставени на милостта на чакалите и лешоядите. Потен под ризницата, умореният воин се изправи, вдигна меча си и последва Симеон Навахо по дългия бял коридор. В една малка стая с пазач пред вратата отец Феро седеше на стола в сиви панталони и бяла риза, без расо. Не му бяха сложили белезници, но той изглеждаше много дребен и беззащитен. Зачервените му очи гледаха невъзмутимо, когато Кварт влезе. Под смаяните погледи на пазача и заместник-началника, който стоеше на вратата, Кварт отиде и коленичи пред стария свещеник.
— Прости ми, отче, защото съгреших.
За миг отец Феро изумено се втренчи в коленичилия пред него мъж. После бавно вдигна ръка и направи кръстния знак над главата на Кварт. Влажните му очи блестяха, а брадичката и устните трепереха, докато беззвучно произнасяше древната фраза, която даряваше утешение и надежда. И когато я чуха, всички призраци и мъртви другари на рицаря-тамплиер най-после се усмихнаха облекчени.
Той прекоси пустия площад и тръгна по улицата към моста Сан Телмо в пълната тишина и самота на зората. Видя свободно такси, но не спря; имаше нужда да повърви. Когато прибижи до Гуадалкивир, въздухът сякаш стана по-влажен и за първи път от пристигането си в Севиля, почувства студ. Вдигна яката на сакото си. До моста, неосветена в този час, кулата „Алмохад“ се губеше в тъмнината.
Докато преминаваше край тухлено-керамичната фасада на хотел „Алфонсо XIII“, той видя, че фонтанът на „Пуерта де Херес“ не работи. Тръгна покрай стената на Алкасари. Близо до еврейския квартал вдъхна аромата на портокалови дървета и влажна земя, после сви по тесните улички на Санта Крус, а шумът от стъпките му го изпреварваше. Не знаеше колко дълго е вървял, но чувстваше, че е изминал голямо разстояние извън времето, като в сън. Изведнъж се оказа в центъра на малък площад с къщи, боядисани в червеникава охра и бяло; площад с перила, саксии с мушкато и пейки покрити с плочи, на които бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“. А в единия му край, обградена от скеле, с полуразрушена камбанария и покровителствана от безглава Дева, от триста години се издигаше църквата „Богородица със сълзите“, пълна
