бележки за малкото късче от рая, което ще изчезне, за овехтялата кожа на барабана и всичко останало, определено имаха ефект. Много вълнуващо и убедително. Ако по-рано знаехме за риторичните ти способности, щяхме да ги използваме по-добре.
Мастифът замълча. Твой ред е да задаваш въпросите, намекваше мълчанието му. Направи нещата малко по-лесни за мен.
— Това е добра новина, монсиньор — каза Кварт. — Но добрите новини могат да бъдат съобщени по телефона… Каква е лошата новина?
Прелатът въздъхна.
— Лошата новина е Негова Светлост Йежи Ивашкевич. — Той отмести поглед и отново въздъхна. — Нашият скъп брат во Христе чувства, че е позволил на мишката да се изплъзне и иска да си го върне. Разбрал е много неща от доклада на архиепископа. Според него ти си надвишил правомощията си. Ивашкевич вярва и на някои обвинения, направени от монсиньор Корво по повод на личното ти поведение. Фактът е, че те двамата ще направят нещата доста трудни за теб.
— А за вас, Ваша Светлост?
— Аз не съм толкова лесна жертва, имам досиета и други такива. — Спада пренебрежително махна с ръка. — Пък и сравнителната подкрепа на държавния секретар. Всъщност ми предложиха да ме оставят на мира срещу нещо дребно.
— Главата ми.
— Малко или много. — Архиепископът се изправи и се заразхожда из стаята. С гръб към Кварт той изучаваше малка скица в рамка на стената. — Това е символично, разбира се. Както твоята литургия миналия четвъртък. Знам, че не е справедливо. Но животът е несправедлив. Рим е несправедлив. Това е положението. Такива са правилата на играта и ти добре го знаеш. — Той се обърна към Кварт, скръстил ръце зад гърба си. — Ще ми липсваш, отче Кварт — каза той. — Ти все още си добрият войник. Знам, че си направил най-доброто, което си могъл. Може би струпах твърде голям товар на раменете ти. Надявам се, че поне сега духът на онзи бразилец, Нелсън Корона, ще почива в мир.
— Какво ще правят с мен? — въпросът беше зададен неутрално, обективно, без следа от тревога.
Спада вдигна ръце с отвращение.
— Ивашкевич, милосърден както винаги — каза той, — искаше да те изпратим в някой далечен секретариат. — Той изцъка с език. — За щастие аз държа няколко коза. Не казвам, че си рискувах главата за теб, но извадих биографията ти и им напомних за отличното ти досие, включително задачите ти в Панама и хърватския архиепископ, когото измъкна от Сараево. Затова накрая Ивашкевич се съгласи, че трябва само да бъдеш освободен от ИВД. — Мастифът сви квадратните си рамене. — Полякът ще вземе някой от епископите ми, но играта свърши наравно.
— И каква беше присъдата? — попита Кварт.
Представи си, че е далеч от всичко това. Може би няма да бъде толкова трудно, помисли си. Малко по- тежко, малко по-студено, но студът го има и тук. За момент се зачуди дали щеше да има куража да се откаже от всичко, ако присъдата беше твърде сурова. Да започне нещо съвсем различно, без черния костюм, който да го предпазва. Проблемът беше, че след Севиля, местата, където можеше да отиде, бяха малко.
— Приятелят ми Азопарди — говореше Спада, — държавният секретар, се съгласи да помогне. Обеща ми да се занимае с твоя случай. Идеята е да ти намери място на аташе към някой нунций, ако е възможно, в Латинска Америка. След време, ако положението стане по-благоприятно и аз още съм начело на ИВД, ще поискам да се върнеш. — Той изглеждаше облекчен, когато видя, че Кварт е спокоен. — Приеми го като временно заточение или като една по-дългосрочна задача. Най-общо казано, трябва да изчезнеш за известно време. В края на краищата, делото на Петър може да е вечно, но папите и техните екипи идват и си отиват. Полските кардинали остаряват, пенсионират се или се разболяват от рак. Знаеш как е. — Той се усмихна накриво. — А ти си млад.
Кварт отиде до прозореца. Дъждът все още се плискаше по плочите. Носеше се под краката му като сиво платнище над покривите на близките сгради. Вдъхна влажния въздух. Пиаца ди Спаня блестеше като току-що лакирана картина с маслени бои.
— Има ли новини за отец Феро? — попита той.
Мастифът вдигна вежди. Това не е в моите ръце, означаваше жестът.
— Според нунциариата в Мадрид — каза той, — адвокатът, който си му намерил, върши добра работа. Смятат, че отец Феро ще бъде освободен заради сенилност и липса на доказателства или ако се стигне до най-лошото, ще получи лека присъда според испанските закони. Годините му са напреднали и има много неща, които могат да предразположат съдията в негова полза. Засега се намира в затворническата болница в Севиля при много добри условия. Може да поискат да го изпратят в дом за възрастни свещеници. Мисля, че за него е все едно.
— Да — каза Кварт. — За него няма значение.
Спада си наля още кафе.
— Интересен тип е този стар свещеник. Мислиш ли, че той го е направил? — Той погледна Кварт с чаша в ръката. — Повече не сме чували нищо за Висперас. Жалко, че не откри кой е. Ако го беше направил, можех по-добре да те защитя срещу Ивашкевич. — Той мрачно отпи от кафето си. — Това щеше да бъде тлъст кокал за поляка.
Кварт кимна мълчаливо към прозореца, загледан в дъжда. На светлината косата му изглеждаше по-сива. Капчици дъжд намокриха лицето му.
— Висперас — каза той.
Последната вечер в Севиля, той беше слязъл във фоайето и я беше заварил там, точно както първия път, седнала в същия фотьойл. Само седмица беше изминала от онзи ден, но на Кварт му се струваше, че винаги е бил в Севиля. Като огромния каменен кораб, на няколко метра оттам през площада, със своите купички и летящи контрафорси. Като дезориентираните от прожекторите гълъби, които летяха в нощта, като Санта Крус, реката, кулата Алмохад и Ла Хиралда. Като Макарена Брунер, която го гледаше как се приближава. Когато тя се изправи в средата на празното фоайе, Кварт разбра, че присъствието й все още го вълнува до дъното на сърцето му. За щастие, помисли си той, докато вървеше към нея, тя не го обичаше.
— Дойдох да се сбогувам — каза Макарена. — И да ви благодаря.
Излязоха на улицата. Беше истинско сбогуване: кратки изречения, едносрични отговори, клишета, учтиви забележки, каквито си разменят непознати и нито дума за тях двамата. Кварт забеляза официалния й тон. Беше спокойна, но избягваше очите му. За първи път изглеждаше смутена. Разговаряха за отец Феро, за пътуването на Кварт на следващия ден. За литургията, която беше отслужил в „Богородица със сълзите“.
— Не съм си представяла, че ще ви видя там — каза Макарена.
Понякога, както през нощта, когато се бяха разхождали из Санта Крус, стъпките им ги сближаваха и всеки път Кварт изпитваше остро физическо чувство за загуба. Сега вървяха мълчаливо, сякаш си бяха казали всичко. За да продължат да разговарят, имаха нужда от думи, които нито един от тях не искаше да произнесе. Светлината на уличните лампи хвърляше сенките им върху Арабската стена и те спряха до нея лице в лице. Кварт се взря в тъмните й очи, в огърлицата от слонова кост върху загорялата й кожа. Не изпитваше горчивина към нея. Знаеше, че го беше използвала — беше добро оръжие, а Макарена вярваше, че защитава справедлива кауза — и той беше й позволил да го използва. Мислите му започнаха да се подреждат. Скоро щеше да остане само празнотата от загубата, надлежно обуздавана от гордостта и самодисциплината му. Но нито жената, нито Севиля щяха някога да изчезнат от паметта му.
Той потърси някакво изречение, поне дума, преди Макарена да изчезне завинаги от живота му. Нещо, което тя да запомни, което да не е в дисонанс със старинните стени, железните улични лампи, осветената кула в далечината и небето, където блестяха студените звезди на отец Феро. Но откриваше само празнота. Дълго натрупвана, убийствена умора, която можеше да се изрази само с поглед или усмивка. Затова той се усмихна в тъмнината. Сега тя го гледаше в очите, сякаш на устните й беше замръзнала дума, която не може
