по корем и също се взираше в черните, тихи води, потънал в мечтата си за корида и следобедна слава, за аплодисменти под светлините на боксовия ринг. Приличаше на уморена хрътка, която вярно чака до господаря си.
В подножието на стъпалата, които водеха към реката, Ла Ниня топеше подгъва на роклята си във водата, търкаше челото си и тихичко си припяваше с дрезгав глас, ухаещ на мансаниля и поражение. А светлините на Триана примигваха от далечния бряг, докато бризът от Санлукар, от морето и — както се говореше — от Америка, накъдряше повърхността на реката и охлаждаше тримата приятели.
Дон Ибраим сложи ръка на сърцето си и отново я отпусна. Беше оставил часовника на дон Ернесто Хемингуей, запалката на Гарсия Маркес, шапката и пурите си на „Хубавица“. Заедно с последните късчета от достойнството си и обещаните четири и половина милиона, които щяха да използват, за да построят заведение за Ла Ниня. В живота му имаше много неуспешни предприятия, но нито едно толкова катастрофално.
Той въздъхна дъбоко и се изправи, като се подпираше на рамото на Ел Потро. Ла Ниня се качи по стълбите откъм реката, хванала грациозно мокрите си поли. Лъжливият адвокат погледна с обич разрешения масур, отпуснатия кок, размазания туш и устните й, останали без червило. Ел Потро също се изправи и той вдъхна мириса на честната му мъжка пот. И тогава, невидима в тъмнината, една огромна кръгла сълза се стече по бузата на дон Ибраим.
Поне и тримата бяха живи и здрави. А това беше Севиля. В неделя Коро Ромеро щеше да се бори на Ла Маестранса. Триана, цялата озарена, се простираше през реката като убежище, охранявано от невъзмутимата бронзова фигура на Хуан Белмонте. Имаше и единадесет бара, разположени на площ от триста метра на площад „Алтосано“. Някъде нетърпеливо звънна китара, очакваща глас, който да запее с нея. В крайна сметка нищо нямаше чак толкова голямо значение. Някой ден дон Ибраим, Ел Потро, Ла Ниня, испанският крал и римският папа щяха да умрат. Но Севиля щеше да остане, ухаеща както винаги на горчиви портокали и жасмин през пролетта. Загледана в отражението на града в реката, донесла и отнесла толкова много неща, добри и лоши; толкова много мечти и живот, Ла Ниня запя:
Сякаш песента й беше сигнал, тримата приятели тръгнаха един до друг, без да се обръщат назад. Мълчаливата луна ги следваше по водите на реката, докато изчезнаха в сенките и остана само слабо ехо от последната песен на Ла Ниня Пунялес.
XIV
Литургията в осем
Има хора, между които съм и аз, които не
обичат щастливия край.
Дежурният полицай любопитно се взираше през стъклената преграда в черния костюм и бялата якичка на Лоренцо Кварт. След миг той напусна поста си пред четирите монитора, които показваха вътрешността на полицейското управление и донесе на свещеника чаша чай. Кварт му благодари и го загледа как се връща обратно, с белезници на колана и два пълнителя за патрони до пистолета в кобура. Стъпките на полицая се сляха със звука от затваряне на врата в пустия коридор. Беше студен, бял, стерилен в неоновата светлина, с мраморен под. Часът беше три сутринта, според дигиталния часовник на стената.
Чакаше почти два часа. След като напуснаха „Хубавица“, Гавира размени няколко думи с Макарена и протегна ръка на Кварт, който я стисна мълчаливо. „Не сме врагове, отче“. Каза го, без да се усмихва, като го гледаше право в очите, после се обърна и тръгна към стъпалата, които се изкачваха към Аренал. Кварт не можеше да каже дали Гавира има предвид отец Феро или Макарена. Но жестът не струваше на банкера нищо. След като беше намалил отговорността си за отвличането с намесата си в последния момент; уверен, че нито Макарена, нито Кварт ще му създадат проблеми, той се тревожеше само за помощника си и парите за заложника. Бе достатъчно почтен, за да не тържествува заради силните позиции, които имаше вече по отношение на „Богородица със сълзите“. След признанието на отец Феро, вицепрезидентът на „Картухано“ несъмнено беше победителят тази нощ. Беше трудно да си представиш как някой би могъл да му попречи.
Макарена сякаш вървеше на границата на някакъв кошмар. На палубата на „Хубавица“ Кварт видя раменете й да треперят, докато гледаше как мечтата й умира. Тя не каза нищо повече. Заведоха отец Феро до полицейския участък, а после Кварт я изпрати до вкъщи с такси. Остави я да седи в двора до фонтана, потънала в мрак. Когато тихичко й каза „довиждане“, той видя, че тя гледа нагоре към Гълъбарника. Четириъгълникът черно небе над Каса дел Постиго приличаше на фон, изпъстрен с много пламтящи точици.
Кварт чу да се отваря врата, а после гласове и стъпки в другия край на белия коридор. Но никой не се появи и след миг отново настъпи тишина. Той се изправи и закрачи напред-назад. Застана до стъклената врата и се опита да се усмихне приятелски. Усмихна се на полицая отвън, който патрулираше облечен в бронирана жилетка, с автомат през рамо. Управлението беше в новата част на града. На кръстовищата, празни по това време на нощта, светофарите бавно се сменяха от червено на зелено.
Опита се да не мисли. Или по-скоро да мисли само за техническите аспекти на случая. Новото юридическо положение на отец Феро, докладите, които трябваше да изпрати до Рим още на сутринта… Опита се да не позволява емоциите му да вземат връх. Но старите му призраци се присъединиха към редиците на по-новите и този път почувства как се блъскат под самата му кожа.
Дълго време той наблюдава отражението си в тъмното стъкло на вратата. Добрият войник, посивял и нуждаещ се от бръснене. Бялата якичка, която вече не можеше да го защити. Беше изминал дълъг път, само за да се намери отново на вълнолома, заливан от вълните и пяната да се стича по студената ръка, за която се държи момчето.
В коридора се отвори врата и когато Кварт се обърна, видя Симеон Навахо да идва към него. Червената му риза ярко се открояваше в белия стерилен коридор. Кварт отиде да го пресрещне. Заместник-началникът сушеше ръцете си с хартиена кърпичка. Току-що беше излязъл от банята и влажната му коса беше опъната назад в конска опашка. Под очите му имаше торбички, а очилата се бяха смъкнали на носа му.
— Готово — каза той и хвърли кърпичката в кошчето. — Току-що подписа показанията си.
— Твърди, че е убил Бонафе?
