— Да вървим тогава — каза решително Макарена.
— Един момент — спря я Кварт. — Първо трябва да знаем какво ще намерим там.
Гавира му каза. Според докладите на Перехил, имало трима души. Шефът бил дебел мъж на около петдесет години. Имало и една жена, и бивш боксьор, който можел да бъде опасен.
— Познавате ли разположението на лодката?
Гавира не го познаваше, но това беше обичайният тип туристическа лодка — горна палуба с няколко реда столове, мостик на носа, а под палубата — половин дузина каюти и машинното отделение. Очевидно лодката от доста време не беше в употреба.
Призраците, които бяха тормозили Кварт през последните няклко часа, постепенно изчезнаха. Нощта, лодката в мрака, предстоящият сблъсък, всичко това го изпълваше с детински приятно чувство на очакване. Отново беше на познат терен. Дори откри неочаквано у Панчо Гавира другар по оръжие и неприязънта му към него намаля. Нямаше съмнение, че на другия ден тя ще се поднови, но поне тази вечер рицарят- тамплиер имаше съюзник. Кварт оценяваше факта, че Гавира беше дошъл пеша и сам, и се готвеше да се качи на борда на „Хубавицата“ без излишни думи.
— Да вървим — каза Макарена нетърпеливо. В този миг двамата мъже изобщо не я интересуваха. Единствената й грижа беше лодката.
Гавира погледна Кварт и белите му зъби пробляснаха в мрака.
— След вас, отче — каза той.
Те напредваха предпазливо, за да не вдигат шум. Лодката беше привързана за кея с две въжета — едно от носа и едно от кърмата. Като преминаха безшумно по подвижното мостче, те се озоваха на палубата, затрупана с купчини въжета, стари спасителни пояси, гуми, маси и столове. Кварт премести портфейла си в джоба на панталона, свали сакото си и го остави сгънато на един от столовете. Гавира мълчаливо последва примера му.
Прекосиха горната палуба. За момент им се стори, че долавят движение под краката си и кеят леко се освети, сякаш някой беше отворил илюминатор и гледаше навън. Кварт затаи дъх и тихо пристъпи напред. Кръвта бучеше в ушите му и той се опита да се успокои, за да чува всичко, което става край него. Сигна до мостика, където румпелът и инструментите бяха покрити с платнища. Облегнат на стената, той се ослуша. Мястото изглеждаше мръсно и изоставено. Макарена и Панчо напрегнати стояха до него. Банкерът въпросително погледна Кварт. Макарена се намръщи. Изглеждаше така, сякаш цял живот е нападала лодки посред нощ. Иззад вратата се чуваше приглушен звук от радио.
— Ако има проблеми — всеки от нас ще се заеме с един от мъжете — прошепна Кварт. — Макарена може да се погрижи за отец Феро.
— Ами жената? — попита Гавира.
— Не знам. Ще видим дали ще направи нещо и тогава ще действаме.
Те обсъдиха ситуацията шепнешком. Банкерът каза, чел ще говори от името на Перехил и ще се опита да реши нещата по мирен начин. Бързо претеглиха положителните и отрицателните черти на този подход. Проблемът, разбира се, беше, че похитителите очакваха пари, а Гавира носеше само кредитните си карти. Като съжаляваше още веднъж, че не са се обадили на полицията, Кварт обмисляше стратегията. Ако опитаха приятелския подход, щеше да има много приказки. Едно нападение изисква бързина, изненада, насилие. Идеята беше да не дават на противниците си възможност да мислят, да ги изненадат. А ако станеше най-лошото, той се надяваше, че Бог — или който беше дежурен тази нощ — ще се погрижи да няма жертви.
— Да влизаме.
Това е лудост, помисли си той. После взе тежка метална пръчка, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Чудеше се дали не трябваше и да се прекръсти.
Дон Ибраим разля кафе по панталоните си. Високият свещеник се беше появил на вратата по риза и с неприятна на вид метална пръчка в ръката. Дон Ибраим с мъка се изправи на крака и видя още един мъж зад свещеника, мургав и красив, и разпозна банкера Гавира. После се появи и младата херцогиня.
— Моля ви, успокойте се — каза високият свещеник. — Дойдохме да поговорим.
Все още по потник, с блестяща от потта татуировка на Испанския Легион на рамото му, Ел Потро Мантелет се изправи на койката си и стъпи с боси крака на пода. Той погледна към дон Ибраим сякаш питаше дали тази среща е уговорена или не.
— Изпраща ни Перехил — съобщи Гавира. — Всичко е наред.
Ако всичко беше наред, помисли си дон Ибраим, те нямаше да са тук, Перехил щеше да сложи четири и половина милиона на масата, а високият свещеник нямаше да държи металния прът. Нещо се беше объркало. Той погледна над рамената на тримата новодошли, очаквайки полицията да се появи всеки момент.
— Трябва да поговорим.
Това, което трябваше да направят дон Ибраим, Ла Ниня и Ел Потро, беше да изчезнат моментално оттук. Но Ла Ниня беше оттатък със стария свещеник, а бягството нямаше да бъде толкова лесно, защото трима души блокираха изхода. По дяволите късмета ми, помисли си той. По дяволите всички Перехиловци и свещеници на света. Знаеше, че да се замесиш с хора в расо носи нещастие — това беше ясно от самото начало.
— Има някакво недоразумение — каза дон Ибраим, за да спечели време.
Лицето на свещеника беше каменно. Металният прът отиваше на якичката му колкото чифт пистолети — на Христос. Дон Ибраим се подпря на масата, а Ел Потро го наблюдаваше като куче, което очаква заповед. Ако само можеше да защити Ла Ниня, помисли си дон Ибраим. И да се убеди, че тя няма да пострада, ако се случи най-лошото.
Събитията го подтикнаха да вземе решение. Младата херцогиня се огледа и очите й пламнаха.
— Къде го държите? — попита тя и без да чака отговор тръгна към затворената врата на каютата.
„Тази млада дама е полудяла“, помисли си дон Ибраим. Инстинктивно, Ел Потро стана и препречи пътя й. Той колебливо погледна към съучастника си, но дон Ибраим не знаеше как да реагира. В този миг банкерът мръдна, сякаш да защити жената и Ел Потро, по-решителен спрямо мъжете, му удари един ляв, който го отхвърли до стената. След това нещата се усложниха. Сякаш някъде в изгубената му памет беше прозвучал звънец, Ел Потро сви юмруци и започна да подскача из каютата, като нанасяше удари във всички посоки, готов да защити титлата си в категория „петел“. Гавира беше отпратен към един шкаф, пълен с метални чаши, които с трясък изпадаха. Младата херцогиня се наведе, за да избегне едно от десните крошета на Ел Потро и се насочи към каютата, където беше старият свещеник, а дон Ибраим се развика на всички да се успокоят. Никой не го послуша.
Ла Ниня, дочула шума, излезе да види какво става и се сблъска с младата херцогиня, докато Гавира, който несъмнено искаше да си отмъсти за удара на Ел Потро, тръгна към дон Ибраим с определено недобри намерения. Високият свещеник погледна колебливо към металния прът в ръката си, хвърли го на земята и отстъпи, за да се предпази от Ел Потро, който още се целеше във всичко, което се движеше, включително собствената си сянка.
— Спрете! — молеше дон Ибраим. — Спрете!
Обхваната от истерия, Ла Ниня блъсна младата херцогиня и хукна към банкера, сякаш да му извади очите. Гавира я спря с един некавалерски удар, който я отхвърли обратно в каютата сред разветите волани на роклята й, точно в краката на стария свещеник, който беше завързан за стола и с превързани очи. В този момент дон Ибраим забрави за мисията си на дипломат. Лъжливият адвокат обърна масата, наведе глава, както го бяха научили Кид Тунеро и дон Ернесто Хемингуей в бар „Флорида“ в Хавана и с вика „Вива Запата!“ — това беше първото, което му дойде на ум — хвърли своите сто и десет килограма срещу банкера и двамата се блъснаха в другата стена на каютата. Точно тогава Ел Потро удари свещеника в лицето с дяво кроше, Кварт се хвана за лампата, за да не падне; жицата присветна, когато се измъкна от контакта и лодката потъна в мрак.
— Ниня! Потро! — извика дон Ибраим и задъхан от битката, пусна банкера.
Нещо се строши. Мракът беше изпълнен с викове и удари. Някой, вероятно високият свещеник, падна
