престарал като го е отвлякъл, но самият Гавира няма нищо общо с това. Проблемът за Бонафе, заплашваше всички тях и особено дон Приамо, и тя щеше да си замълчи. Дори можеше да се сдобрят.
Макарена и свещеникът от Рим можеха да се погрижат за енорийския свещеник със или без полицията. Всъщност Гавира нямаше нищо против стареца, но ако имаше късмет, отец Феро беше обречен също като църквата си.
С включения климатик температурата в мерцедеса беше прекрасна. Вече по-спокоен Гавира се отпусна в седалката, тапицирана с черна кожа, и се огледа в огледалото за обратно виждане. Може би денят не беше чак толкова лош. Акулата се усмихна и избра номера на Каса дел Постиго.
Макарена погледна към Кварт, когато затвори телефона. Стоеше замислена, облегната с лакът на масата, покрита с книги и документи, в ъгъла на стаята на най-горния етаж, която използваше за кабинет. Тук имаше плочки, украсени с цветя, листа и малтийски кръстове; тъмни греди по тавана и огромна мраморна камина. Присъствието на Макарена личеше навсякъде — телевизор, видео, малка уредба, книги за изкуството и по история, старинни бронзови пепелници, удобни фотьойли, тапицирани с тъмно кадифе, бродирани възглавнички. Огромният шкаф съдържаше купчина древни ръкописи, многобройни пергаментови свитъци и видеокасети, а на стената висяха няколко добри платна — „Свети Петър“ от Алонсо Васкес и изображение на битката при Лепанто от неизвестен художник. До прозореца, под стъклен похлупак, имаше статуетка на намръщен архангел, вдигнал меч.
— Готово — каза Макарена.
Кварт стана, но тя не помръдна.
— танала е грешка и той се извинява. Кълне се, че няма нищо общо с това. Хората, които работят за него, са го направили по собствена инициатива.
На Кварт му беше все едно. По-късно щеше да има време да установи чия е вината. Важното беше да стигнат до отец Феро преди полицията. Виновен или не, той беше свещеник и Църквата не можеше да стои със скръстени ръце.
— Къде го държат? — попита той.
— В безопасност е, на една лодка, закотвена на стария кей до Аренал. Панчо ще се обади, когато уреди нещата. — Тя прекоси стаята, взе цигара от бюрото си и извади запалката изпод презрамката на сутиена си. — Предлага да го предаде на мен, а не на полицията, срещу сдобряване. Макар че споменаването на полицията си е чист блъф.
Кварт пое дъх с облекчение. Поне тази част от проблема беше разрешена.
— Ще кажете ли на майка си? — попита той.
— Не. По-добре е да не знае, докато всичко не се уреди. Тази новина може да я убие. — Беше разтревожена. Дори забрави да запали цигарата си. — Трябваше да чуете Панчо — добави тя. — Внимателен, очарователен, изцяло на мое разположение. Знае, че ще спечели и ми пробутва несъществуваща алтернатива. Дон Приамо не може да избяга, когато го освободят.
Тя произнесе това студено и тази студенина нахлу в Кварт. Всеки път, когато някой от жестовете й пробуждаше пресен спомен, той усещаше огромна тъга. След като беше успяла да се сближи толкова много с него и да го отведе на онова място, където границите бяха размити, а самотата и нежността — споделени, тя отново се беше отдръпнала. Беше твърде рано да усети какво беше спечелил или изгубил от досега си с горещата женска плът, но образът на предадения рицар-тамплиер го измъчваше. Севиля беше взела твърде много от Кварт за твърде кратко време, без да му даде в замяна нищо друго, освен болезнен самоанализ. Той мечтаеше за бойния зов, това щеше да му върне спокойстието.
Тъмните очи на Макарена бяха приковани върху него, но той не беше в мислите й. Нямаше медени искрици, нито сенки на листа от портокаловите дървета в лунната светлина. За миг агентът на ИВД се зачуди какво прави тук.
— Не разбирам защо отец Феро трябва да бяга — каза той с усилие. — Ако е изчезнал, защото е бил отвлечен, това намалява подозренията.
Тя не беше убедена.
— Това не променя нищо. Ще кажат, че е заключил мъртвеца в църквата.
— Да. Но може би, както каза Грис, той може да докаже, че не е видял Бонафе. Най-добре за всички ще бъде, ако той обясни всичко. За вас, за мен и за него.
Тя поклати глава и каза:
— Трябва да говоря с дон Приамо преди полицията.
После отиде до прозореца и се облегна на перваза, загледана в двора.
— Аз също — каза Кварт и се приближи. — Ще бъде по-добре, ако отиде в полицията, заедно с мен и адвоката, когото повиках от Мадрид. — Той погледна часовника си. — И който вече трябва да е с Грис в полицейското управление.
— Тя никога няма да обвини дон Приамо.
— Разбира се.
Макарена се обърна към Кварт с тревога в очите.
— Ще го арестуват, нали?
Беше абсурдно да ревнуваш от дребния, рошав свещеник, но Кварт не можеше да отрече, че прави точно това.
— Не знам — отвърна той. Долу, в люлеещия се стол до фонтана, забравила за всичко на света, Крус Брунер си вееше с ветрилото и кротко четеше. — Но от това, което видях в църквата, се боя, че ще е така.
— Вие мислите, че той го е направил, нали? — Макарена изглеждаше много тъжна, докато гледаше майка си. — Въпреки че не е изчезнал по свое желание, все още вярвате, че е той.
— Още не вярвам в нищо — отсече Кварт. — Това не е моя работа. — Помисли за човека, който протегнал ръка към Свещения кивот и го докоснал. Господ му се разгневил и го поразил заради прегрешението. И той умрял до кивота.
Макарена мачкаше незапалената цигара между пръстите си и парченца тютюн падаха в краката й.
— Дон Приамо не е убиец.
Кварт премълча. Мислеше си за Онорато Бонафе, мъртъв в изповедалнята, поразен от неумолимия гняв на Всемогъщия. Той можеше да си представи отец Феро като убиец.
Единадесет без четвърт. Облегнат на уличния стълб до моста на Триана, Перехил чу ударите на часовника, докато наблюдаваше блестящите отражения в черните води на реката. Фаровете на колите, пресичащи моста, се плъзгаха по железните перила, над арките и каменните колони, надолу по парапетите на градините и терасите, които се издигаха от булевард „Кристобал Колон“ до Маестранса. Но под моста цареше тишина.
Той тръгна по еспланадата под моста към стария кей на Аренал. Бризът от Санлукар подухна, набръчка леко тъмната повърхност на Гуадалкивир и повдигна духа на телохранителя. След силните емоции през последните няколко часа, нещата се връщаха към обичайния си ход. Дори язвата му го отпускаше. Срещата беше в единадесет часа до лодката, където дон Ибраим и колегите му щяха да чакат. Гавира беше дал на Перехил пълни инструкции, така че да няма грешка. Дамата и високият свещеник щяха да дойдат, за да приберат отец Феро и работата на Перехил беше само да се увери, че всичко ще мине гладко. Енорийският свещеник трябваше да бъде свален от лодката и предаването му щеше да стане в един от старите складове на кея. Перехил носеше ключа от склада в джоба си. Колкото до парите за тримата съдружници, помощникът беше имал сериозен проблем да убеди шефа си да плати; но спешността на случая и желанието на банкера да се отърве от енорийския свещеник подпомогнаха нещата. Перехил нежно се потупа по корема — носеше четири и половина милиона в банкноти от по десет хиляди, скрити под ризата, затъкнати под колана на шортите му. Имаше още петстотин хиляди вкъщи, които получи от шефа си в последната минута под предлог на жизненоважни за успешното приключване на операцията разходи. С всички тези пари у себе си, той
