замаскираната плешивина на Перехил.
— Можехте да изберете място, което не се люлее — каза той.
Косата му беше несресана и той триеше потното си чело с носна кърпичка. Очите му бяха мътни и имаше вид на човек, страдащ от морска болест. Туристическите корабчета минаваха начесто и всяка вълна му носеше нови изпитания.
Дон Ибраим не отговори. Животът го беше научил да не съди другите в нещастие или срам. Той разви лентата на една „Монтекристо“ и нежно я погали. Обряза я с ножчето на Орсън и я сложи в устата си, като я въртеше сладострастно, докато мокреше единия й край и вкусваше аромата му.
— Как е свещеникът? — попита Перехил, малко по-спокоен сега, когато лодката беше спряла да се люлее, но все още пребледнял.
С незапалена пура в устата дон Ибраим кимна сериозно, както подхождаше на ситуация, включваща Божи служител. Нямаше причина отвличането да бъде лишено от почтителност. Това беше нещо, което беше научил в Латинска Америка, където хората се стреляха, но запазваха добрите си обноски.
— Добре е. Много тих и спокоен.
Перехил се наведе над масата като внимаваше да не погледне храната и леко се усмихна:
— Старецът е упорит — каза той.
— Ozu — каза Ла Ниня. — Много упорит. — Тя плетеше на една кука, пръстите й се движеха бързо, а гривните подрънкваха. Отвреме на време оставяше плетивото си и отпиваше от мансанилята си в бутилката, оставена наблизо. От горещината тушът й се беше разтекъл, а червилото — размазало. Дългите й коралови обици се полюшваха, когато лодката се поклащаше.
Дон Ибраим одобрително вдигна вежди при отговора й. Тя не преувеличаваше. Бяха отишли да отвлекат стария свещеник след полунощ в алеята, която водеше към градинската порта на Каса дел Постиго, и им отне доста време, да хвърлят одеяло върху главата му, да завържат ръцете му и да го натикат в микробуса, нает за двадесет и четири часа, който ги чакаше зад ъгъла. В битката бастунът на дон Ибраим се счупи на две, окото на Ел Потро беше насинено, а Ла Ниня изгуби две пломби. Да не повярваш как се биеше дребният стар човечец.
На Перехил му беше лошо и беше нервен. Отвличането на свещеник и задържането му за няколко дни едва ли би било погледнато с одобрение от някой съдия. Дон Ибраим също имаше съмнения, но знаеше, че вече е твърде късно да се връща назад. Пък и всичко това беше негова идея. Мъжете като него вървяха смело напред. Освен това четирите и половина милиона, които щяха да вземат за работата, си заслужаваха.
Перехил беше махнал сакото си като дон Ибраим. Но за разлика от обикновената бяла риза на адвоката, тази на телохранителя беше ярка комбинация от синьо-бели райета с пропита от пот розова яка, а връзката му — нашарена със зелени, червени и морави хризантеми, приличаше на увехнал букет.
— Надявам се, че ще се придържате към плана — каза той. Дон Ибраим изглеждаше обиден. Той и колегите му осъществяваха операцията с безупречна точност, ако не се смятат дребните епизоди като непредвиденото взаимодействие на Ел Потро с бензина или нещастната случайност с осветяването на филма. Все пак планът не беше нищо особено. Беше въпрос само да задържат свещеника още ден и половина и после да го пуснат да си върви. Беше лесно, евтино и притежаваше известна елегантност. Стюърт Грейнджър, Джеймс Мейсън, Роналд Колман и Дъглас Феърбанкс Младши биха го одобрили (Дон Ибраим, Ел Потро и Ла Ниня си бяха взели под наем видеокасети с изследователска цел).
— Колкото до възнаграждението… — Лъжливият адвокат тактично остави изречението недовършено и се зае да пали пурата си. Мъжете на честта не говорят за пари. Перехил не би разбрал какво е чест, дори да го удариш с нея през лицето, но той беше длъжен да му даде възможност. Затова дон Ибраим поднесе запалката към своята „Монтекристо“, наслади се на първото, невероятно дръпване и зачака Перехил да заговори.
— Когато пуснете свещеника да си върви — каза Перехил — ще платя на трима ви. Милион и половина на всеки, включително ДДС. — Той тихо се засмя на собствената си шега и отново изтри челото си. Ла Ниня вдигна за миг поглед от плетивото си и дон Ибраим хвърли поглед към Перехил през дима на пурата си. Той не харесваше нито мъжа, нито смеха му и внезапно заподозря, че Перехил може да няма пари да им плати. С въздишка извади часовника от сакото си. Трудно е да бъдеш водач, помисли си. Да се преструваш на самоуверен, да даваш нареждания с твърд глас, да прикриваш съмненията си със жест, поглед или усмивка. Може би Ксенофон — начело на десет хиляди души — или пък Колумб, или Писаро, когато е начертал линия в пясъка с меча си, може би те също са изпитвали същото усещане — като че ли някой е издърпал стълбата под краката ти и ти висиш от покрива като герой от анимационен филм.
Дон Ибраим погледна с нежност към Ла Ниня. Единственото, което го безпокоеше, ако се наложеше да отидат в затвора, беше, че ще са разделени. Кой тогава щеше да се грижи за нея? Без Ел Потро, без дон Ибраим да подвиква оlе, когато тя пее, да хвали готвенето й, да я води на корида в „Маестранса“, да я подкрепя, когато е попрекалила с пиенето, нещастното същество щеше да умре като птичка вън от клетката си. И какво щеше да стане със заведението, което щяха да направят за нея?
— Замести Ел Потро, Ниня.
Тя довърши мансанилята си, стана, приглади роклята си; погледна през илюминатора. Над мушкатото, посадено в стари консервени кутии — леко повяхнало, макар Ел Потро да го поливаше всеки следобяд, тя виждаше стария кей, някои вързани лодки и отзад Златната кула и моста Сан Телмо.
— Не се виждат маври — каза тя.
После взе плетивото си и прекоси каютата. Колосаните й волани подскачаха и след нея остана тежък аромат на „Мадерас де Ориенте“, който явно причини на Перехил доста неприятно чувство при преминаването й. Когато отвори вратата на каютата, дон Ибраим мерна свещеника — седнал на стол, с извърнато лице, с очи, превързани с един от копринените шалове на Ла Ниня и китки, привързани към облегалката на стола с широк лейкопласт, купен предишния следобед от аптека на улица „Пуреса“. Той стоеше неподвижен, напълно откъснат, и безмълвен, освен когато го питаха дали иска сандвич, чаша с питие или да отиде до тоалетната. Тогава им казваше да вървят по дяволите.
Ел Ниня влезе вътре, а Ел Потро излезе и затвори вратата зад себе си.
— Как е той? — попита Перехил.
— Кой?
Ел Потро спря до масата объркан. Окото му изглеждаше зле след битката миналата нощ. Стройните му, мускулести плещи, блестящи от пот, се очертаваха под потника. Лявата му ръка все още беше превързана. На дясното рамо, близо до белега от ваксинацията, имаше синя татуировка на женска глава с неразбираемо име отдолу. Дон Ибраим никога не го беше питал дали това е името на неверницата, предизвикала падението му, а Ел Потро никога не говореше за него. Може би не си спомняше. Все едно, личният живот си беше лична рабта.
— Свещеникът — каза отпаднало Перехил. — Как е той?
Намръщен, бившият тореадор и боксьор размишляваше по въпроса. Най-накрая погледна Дон Ибраим като копой, който, получил команда от непознат, чака потвърждение от господаря си.
— Добре — отговори той, след като не видя възражение в очите на шефа си. — Но все още не е казал нито дума.
— Нищо ли не попита?
Ел Потро потри смачкания си нос, опитвайки се да си спомни. Вероятно от жегата му беше още по- трудно да мисли.
— Не — каза той. — Разкопчах малко расото му, за да може да диша, но той не каза нищо.
— Това трябваше да се очаква — намеси се дон Ибраим. — Той е църковен служител. Това е посегателство върху достойнството му. — Той изтърси пепелта от предницата на ризата си, докато Ел Потро кимна бавно, загледан в затворената врата, сякаш току-що беше разрешил някакъв проблем, който го тормозеше.
— Тръгвам си — каза Перехил, бледен и потен. Не можеше да понесе повече дима на пурата и люлеенето. — Придържайте се към инструкциите ми. — Докато се изправяше, той автоматично приглади косата върху плешивината си.
В този миг „Хубавицата“ се разлюля от преминаването на поредното туристическо корабче и Перехил замаяно загледа как слънчевият лъч, който влизаше през илюминатора, се придвижи от левия борд към
