вървеше вдървено, сякаш носеше корсет.
Започна да си подсвирква оптимистично. Мястото беше пусто, с изключение на неколцина рибари и влюбените двойки. Перехил слушаше с наслада квакането на жабите в тръстиките. Луната изгряваше над Триана и светът беше прекрасен. Единадесет без пет. Той ускори крачка. Умираше да приключи с тази работа, за да отиде направо в казиното и да види какво може да направи с половин милион. Като задели двадесет и пет хиляди за срещата с Долорес ла Негра.
— О, Перехил, каква изненада.
Той замръзна. Две фигури се изправиха от каменната пейка, край която минаваше. Едната беше висока, слаба и заплашителна — Майрена Циганинът. Другата беше стройна, елегантна и се движеше грациозно като танцьор — Пилето Муелас. Луната се скри зад облак или може би очите на Перехил се замъглиха. Язвата го прониза и краката му се подкосиха.
— Виж коя дата сме днес — каза Перехил със слаб хленчещ глас. — Имам още един ден.
Двете сенки се приближиха. Цигарите им просветваха, едната по-високо от другата.
— Не си го сметнал правилно — каза Майрена Циганинът. — Имаш още един час. Четвъртък започва точно в полунощ. — Той запали клечка и пламъкът освети чуканчето на малкия му пръст. — Час и пет минути.
— Ще платя — каза Перехил, — кълна се.
Смехът на ПилетоМуелас беше дружелюбен.
— Разбира се, че ще платиш. Затова ще поседим заедно на тази пейка и тримата. Да ти правим компания, докато стане четвъртък.
Перехил се огледа обезумял от паника. Реката не предлагаше никаква защита, а нямаше шансове, ако побегне по пустия кей. Можеше временно да отложи нещата, като им даде парте, които бяха у него, но този вариант имаше два недостатъка: парите не покриваха целия му дълг към лихваря и нямаше как да обясни загубата на Гавира, на когото вече дължеше сумата от 11 милиона. Без да се смята отвлеченият свещеник, който висеше като тежък товар на шията на Перехил. Дамата и високият свещеник щяха да дойдат и той си представяше израза на лицата на дон Ибраим, Ел Потро дел Мантелет и Ла Ниня Пунялес, ако ги остави да се справят сами. На всичкото отгоре в църквата имаше мъртвец, полиция и какви ли не проблеми. Той отново погледна към тъмната река. Може би щеше да му излезе по-евтино, ако просто скочи в нея и се удави.
Въздъхна дълбоко и извади пакет цигари. Погледна последователно към двете сенки. Защо да се тревожа, помисли си той уморено, има толкова много болници.
— Някой има ли огънче?
Майрена Циганинът щеше да запали клечка, когато Перехил хукна по кея към моста на Триана, сякаш животът му зависеше от това. Което си беше истина.
За известно време помисли, че се е отървал. Дишането му беше равномерно — едно, две, едно, две — кръвта пулсираше в слепоочията му, сърцето му биеше силно, а дробовете му горяха, сякаш ги бяха извадили от гърдите и обърнали с вътрешността навън. Тичаше почти сляпо в тъмнината. Чуваше двамата мъже зад себе си, ругатните на Циганина Майрена и хриптенето на Пилето Муелас. На няколко пъти му се стори, че усеща как докосват гърба или краката му. Полудял от ужас, той затича по-бързо и помисли, че се е измъкнал. Виждаше светлините на колите, които бързо преминаваха отпред по моста. Стъпала, помисли си объркано, замаян от усилието. Някъде вляво имаше стъпала и нагоре по тях — улици, светлини, хора. Той рязко се обърна и удари в нещо гърба си, но продължи да тича, като викаше от болка. Ето ги стъпалата — по-скоро ги усети, отколкото ги видя в сянката. Направи последно усилие, но все по-трудно успяваше да накара краката си да му се подчиняват. Втурна се напред, но дробовете му бяха като разтворена рана и не можеше да диша. Стигна подножието на стъпалата и си помисли, че може би все пак ще успее. После силите му изневериха и той падна на колене като прострелян.
Свършено беше с него. Под ризата му банкнотите бяха залепнали от пот. Претърколи се по гръб и легна на най-долното стъпало, а звездите над него се завъртяха като светлини на виенско колело. Къде отиде всичкият кислород, помисли си той и притисна с ръка сърцето си, за да не изскочи от устата му. До него задъхани, облегнати на стената, Циганинът Майрена и Пилето Муелас се опитваха да си поемат дъх.
— Кучи син — чу той да казва Циганинът на пресекулки, — тича като вятъра!
Сега Пилето се приведе над него, свистейки като пробит мях, и оголените му зъби просветнаха в светлината на уличната лампа.
— Това бе е страхотно, Перехил, наистина — каза той и го потупа по лицето. — Впечатлени сме.
Той се изправи на крака и с усмивка още няколко пъти приятелски потупа Перехил, после скочи върху дясната му ръка и я счупи. Това беше само първата кост, която му счупиха тази нощ.
Макарена погледна за стотен път часовника си. Беше единадесет и четиридесет.
— Нещо не е наред — прошепна тя.
Кварт беше сигурен, че е права, но замълча. Чакаха в тъмнината до заключената врата на пристана за гребни лодки. Над тях, между палмите, декоративните храсти и терасите на Аренал, се виждаше куполът на театър „Маестранса“ и ъгълче от банка „Картухано“. На около триста метра надолу по реката Златната кула, цялата осветена, стоеше като страж пред моста сан Телмо. Точно по средата, закотвена на кея, беше „Хубавицата“.
С пуловер, завързан около раменете, тя гледаше към мястото, откъдето трябваше да се появи човекът на Гавира. Лодката, в която се предполагаше, че е задържан отец Феро, изглеждаше пуста, тиха и тъмна. Бяха дошли по-рано и след известно време Кварт помисли, че банкерът може да ги е измамил. Но после отхвърли идеята — на този етап Гавира не можеше да си позволи да играе номера.
Пристанът изскърца под бриза. Водата леко се разплиска около стълбовете на кея. Нещо сигурно беше променило плана. Ако приемеха, че старият свещеник е на лодката, а те нямаха други гаранции за това, освен думата на Гавира, освобождаването му щеше много да се усложни, ако посредникът не се появеше. Кварт си помисли за Навахо.
— Може би трябва да се обадим на полицията — предложи той.
— В никакъв случай — каза тя, без да сваля очи от лодката. — Първо трябва да поговорим с дон Пирамо.
Кварт се огледа.
— Никой не идва — каза той.
— Ще дойдат. Панчо знае, че може да изгуби много покрай тази история.
Но никой не се появяваше. Макарена се разхождаше покрай портата на пристана. Беше забравила цигарите си. Кварт стоеше и наблюдаваше „Хубавицата“, докато тя отиде да се обади на съпруга си. Когато се върна, изглеждаше мрачна. Банкерът я беше уверил, че Перехил обещал да бъде в единадесет на срещата, с парите за предаването на свещеника. Нямал представа какво е станало, но щеше да се срещне с тях там след петнадесет минути.
След известно време Гавира се появи и тръгна под акациите към пристана. Носеше поло под сакото, леки панталони и спортни обувки. В тъмното изглеждаше по-мургав от обикновено.
— Бог знае какво е станало с Перехил — каза той вместо поздрав. И това беше — нито извинения, нито излишни забележки.
Той явно беше притеснен и готов да направи всичко, за да освободи отец Феро от отвличането, с което можеше да бъде свързан. Беше готов на всичко, само и само полицията да не се намесва. Кварт се възхити на самоконтрола му. Гавира беше донесъл цигари и двамата с Макарена запалиха, като си правеха завет с шепи. Банкерът повече слушаше, отколкото говореше, с наклонена глава, хладнокръвен. Искал само всичко да се разреши по най-добрия начин. Накрая той погледна право към Кварт и попита:
— Вие какво мислите?
Не беше предизвикателство или заплаха, а обективен въпрос.
Кварт се поколеба само за миг. Не му харесваше идеята старият свещеник да попадне от ръцете на престъпниците направо в ръцете на помощник-началник Навахо. Искаше да поговори с него преди това.
— Трябва да се качим на борда — каза той и кимна към „Хубавицата“.
