— Не е от хората, които бягат.
Кварт погледна към изповедалнята. Полицаите бяха махнали синьото платнище и изнасяха тялото на Бонафе. Навахо още говореше с магистрата.
— Знам, че не е — каза най-накрая Кварт. — И точно в това е проблемът.
Отне му по-малко от пет минути да стигне от „Богородица със сълзите“ до Каса дел Постиго. Обикновено не се потеше, но тази сутрин черната риза лепнеше по гърба и раменете му под сакото, когато натисна звънеца. Отвори му прислужницата и когато Кварт попита за Макарена, я видя да разговаря на двора с двама полицаи, мъж и жена. Когато го забеляза, тя дойде при него. Носеше джинси, синя риза на карета и същите сандали от предишната вечер. Не беше гримирана. Косата й беше пусната и все още леко влажна. Ухаеше на шампоан.
— Той не го е направил.
Дъх на лимон, върбинка и босилек се носеше във въздуха и утринното слънце вече хвърляше правоъгълници светлина върху папратите и мушкатото в двора и пръскаше медени искрици в тъмните очи на жената.
— Къде е той? — попита Кварт.
Макарена го погледна мрачно и наклони глава на една страна.
— Не знам — каза тя.
Бяха много далеч от нощта, от градината под осветения прозорец на гълъбарника, от сенките на листата върху лицето и осветените й от луната рамене. Огърлицата от слонова кост не изглеждаше същата върху кожата, й свежа от утринната баня. Вече нямаше мистерия, нито съучастничество, дори усмивка. Умореният рицар-тамплиер се огледа объркан — чувстваше се гол под слънчевите лъчи, със счупен меч и разкъсана ризница. Смъртен като останалата част от човечеството, и също толкова уязвим и обикновен. Изгубен, както точно беше казала Макарена, преди да омае с тъмната си магия тялото му. Защото беше писано: тя ще унищожи сърцето и волята ти. Нежната, невинна, разрушителна сила на жената винаги оставя любовника ясно да съзре поражението си. Кварт беше оставен сам срещу себе си, лишен завинаги от оправдания.
Той погледна часовника си, без да вижда часа, докосна яката си, потупа джоба на сакото, където държеше картичките за бележките си, като се опитваше да си върне спокойствието с обичайни жестове. Макарена търпеливо чакаше. „Кажи нещо“, каза си той. „Нещо, което няма нищо общо с градината, кожата й и луната.“
— Как е майка ви?
Макарена махна неопределено към галерията отгоре.
— Почива си — каза тя. — Още не знае.
— Какво става тук?
Тя поклати глава. Краищата на косата й оставяха влажни следи по ризата й.
— Не знам. — Мислите й бяха отправени към отец Феро, не към Кварт. — Но дон Приамо никога не би направил подобно нещо.
— Дори за църквата си?
— Не. Полицията каза, че Бонафе е умрял вечерта. Вие видяхте дон Приамо снощи. Смятате ли, че би дошъл тук спокойно да гледа звездите, ако току-що беше убил човек?
— Но той е избягал.
Макарена не изглеждаше убедена.
— Не съм сигурна. Точно това ме тревожи. — Тя погледна към мозайката, потънала в мислите си. Кварт се взираше в лицето й, в плавните очертания под разкопчаната риза. Пръстите му изтръпнаха, когато си спомни с дълбоко чувство на загуба топлата, тъмна пътека. На светлината на деня Макарена беше съвършено красива. — Полицията беше тук цял час и нямах време да помисля — каза тя. — Има нещо, което не се връзва. Представете си за миг, че дон Приамо няма нищо общо с това. И че затова се е държал толкова естествено снощи.
— Снощи той не си е спал у дома — възрази Кварт. — И ние смятаме, че е заключил църквата с трупа вътре.
— Не мога да повярвам — Макарена сложи ръка върху неговата. — Ами ако и на него му се е случило нещо? Може би си е тръгнал оттук и после… не знам. Всичко се случва.
Кварт издърпа ръката си, но тя не забеляза. Между тях водата се плискаше във фонтана.
— Вие знаете нещо, което аз не знам — каза той — Къде бяхте вчера преди вечеря?
— Бях с мама. — Тя изглеждаше изненадана от въпроса. — Видяхте ни и двете тук.
— Преди това.
— Отидох да се разходя и да позяпам по магазините… — Тя млъкна рязко, поразена. — Не ми казвайте, че ме подозирате.
— Какво мисля аз, няма значение. Притеснявам се за полицията.
Тя шумно издиша. Изглеждаше по-скоро объркана, отколкото ядосана.
— Полицаите са тъпи — промърмори тя, — но не чак толкова. Поне аз се надявам.
Започваше да става много горещо. Кварт разкопча сакото си. Присъствието тук беше единственото му предимство пред Навахо. Може би вече бяха намерили Оскар Лобато и чули неговата версия за събитията.
— Утре е четвъртък — каза Макарена унило, облегната на парапета на фонтана.
Сега Кварт разбра какво я тревожеше, откакто полицията й беше съобщила новините: ако утре нямаше литургия, с „Богородица със сълзите“ беше свършено. Архиепископът иа Севиля, градският съвет и банка „Картухано“ щяха да връхлетят като вълци.
— Църквата е най-малкият проблем в момента — каза той. — Ако отец Феро се появи утре, вероятно ще го арестуват.
— Освен ако няма нищо общо с това.
— Трябва да го открием първи и да го попитаме. По-добре ние, отколкото полицията.
Макарена поклати глава — това не беше важно. Захапа палеца си, потънала в мисли.
— Утре е четвъртък — повтори тя, но този път в гласа й имаше гняв и заплаха.
Ваксаджията свърши с лъскането на обувките на Октавио Мачука, продаде му билет за лотарията и си тръгна със сандъче под мишница, като си тананикаше някаква песничка. Слънцето беше високо в небето и един келнер от „Ла Кампаня“ разгъна тентата, за да засенчи масите на терасата. Седнал до Мачука, Панчо Гавира пиеше студената си бира с удоволствие. Светлината се отразяваше в тъмните му очила.
Старият банкер разказваше нещо, епизод от последното събрание на акционерите, и Гавира кимаше разсеяно. Секретарят на Мачука си беше тръгнал и председателят на банка „Картухано“ беше на път за обяд в „Каса Роблес“. От време на време Гавира дискретно поглеждаше часовника си. Имаше среща, делови обяд с трима от членовете на борда, които щяха да решават бъдещето му другата седмица. Гавира не вярваше в шанса, затова през последните няколко часа се занимаваше с деликатни маневри. Беше сигурен, че от деветимата членове на борда, може да убеди тези трима. Беше сигурен, че може да накара още един да му сътрудничи — притежаваше негови компрометиращи снимки на борда на една яхтв в Сотогранде с танцьор, който имаше слабост към банкери на средна възраст и кокаин. Затова, за разлика от друг път, той не обръщаше много внимание на това, което казваше шефът му, а само кимаше от време на време, докато отпиваше от бирата си. Концентрираше се като самурай преди битка, обмисляше как да разположи гостите си и как да им представи нещата. От опит Гавира знаеше, че да подкупиш член на борда не е като да подкупиш който и да е стар писарушка. Трябваше да бъде предпазлив и цената можеше да е висока.
Мачука беше прекъснат от келнера — имало телефонно обаждане за г-н Фулгенсио Гавира. Гавира се извини и влезе вътре, като махна слънчевите си очила. Сигурно беше Перехил, който не се беше появил цяла сутрин. Той отиде до края на бара и взе телефона от касиера. Секретарката му се обаждаше от офиса. Гавира слуша мълчаливо няколко минути, после затвори.
