Изминаха векове, преди да стигне до вратата, като докосваше връзката си, сякаш искаше да я разхлаби. Имаше нужда да подреди мислите си, но умът му беше ленив от жегата, бръмченето на разговорите, шума от уличното движение и заслепяващата светлина. Не можеше да прецени дали случилото се беше добро или лошо; то объркваше плановете му и означаваше, че трябва отново да обмисли всичко. Но Гавира не изгуби самообладание. Докато стигне до масата, той осъзна, че няма време да отложи срещата на обяд, наруга Перехил, че го няма, когато му трябва и се сети поне за три причини новината, която беше научил току-що, да бъде добра. Чудеше се как да я предаде на дон Октавио. Но старецът не беше сам. Изправен на крака, той поздравяваше Макарена с целувки по бузите. Тя беше с високия свещеник от Рим и тримата се втренчиха в Гавира, когато се появи от бара. Той изруга тихо и две възрастни дами го изгледаха възмутено.
Макарена беше тази, която водеше разговора. Намръщена, тя седеше на ръба на стола си срещу Мачука и се привеждаше към него, докато говореше.
Кварт виждаше профила й, косата, която падаше върху раменете, навитите ръкави, които разкриваха загорелите й ръце и дългите изразителни пръсти. От време на време старият банкер взимаше една от ръцете й в костеливите си длани и лекичко я стискаше, за да я успокои. Но Макарена не можеше да се успокои. Това беше нейна територия, нейният съпруг, нейният кръстник. Нейните спомени, нейните рани. Затова Кварт седеше отстрани, слушаше и наблюдаваше двамата мъже, които по един или друг начин държаха в ръцете си съдбата на „Богородица със сълзите“. Най-накрая Макарена свърши и се облегна назад, като хвърли враждебен поглед на Гавира, който мълчаливо пушеше с кръстосани крака. Невъзмутим, той сгъваше и разгъваше слънчевите си очила, като от време на време поглеждаше към Кварт.
Старият Мачука пръв проговори.
— Какво знаеш за това, Панчо?
Гавира остави очилата си.
— Не ставайте абсурден, дон Октавио — каза той. — Защо трябва да знам нещо?
Един просяк се приближи към масата им, но Мачука го отпъди с жест.
— Не говорим за мъртвеца — каза Макарена, — а за изчезването на дон Приамо.
Гавира дръпна от цигарата си и бавно издиша дима. Отново погледна към Кварт.
— Мисля, че двете неща са свързани — каза той.
Макарена стисна юмруци, сякаш щеше да удари масата. Или съпруга си.
— Знаеш, че не са — каза тя.
— Грешиш. Нищо не знам. — Гавира се усмихна самодоволно и жестоко. — Ти си специалистката по черквите и свещениците. — Той посочи към Кварт. — Виждам, че никъде не ходиш без изповедника си.
— Върви по дяволите!
Мачука вдигна успокояващо ръка. Кварт забеляза, че старият банкер не сваляше очи от Гавира.
— Истината, Панчо — каза Мачука. — Искам да знам истината Гавира допуши цигарата си и я хвърли на земята, после погледна шефа си в очите.
— Дон Октавио, кълна се, че не знам нищо за мъртвеца в църквата, освен че беше журналист и подлец. Не знам къде, по дяволите, е свещеникът. Знам само онова, което секретарката ми току-що ми съобщи по телефона: в църквата има труп, отец Феро е заподозрян и полицията го търси.
Макарена настоя.
— Ти се бъркаше в делата на църквата, през цялото време правеше машинации. Не вярвам, че не знаеш нищо.
— Да, но не знам — каза студено Гавира. — Не отричам, че накарах някого да огледа нещата. — Той се обърна към Мачука умолително. — Казвам истината, дон Октавио. Наистина обмислях дали да не използвам тактиката на силата, за да променя мнението на енорийския свещеник. Мислех го, но толкова. Сега излиза, че отец Феро е в беда, а привилегиите на църквата са застрашени. — Усмивката на Акулата се разшири.
— Какво мога да кажа? Съжалявам за свещеника, но за себе си съм изключително доволен. За себе си и за „Картухано“. Никой няма да плаче за тази църква.
Макарена избухна.
— Аз ще плача — каза тя.
Приближи се цветарка и предложи жасмин за дамата. Гавира й каза да изчезва. После погледна жена си право в очите.
— Това е единственото, за което съжалявам в тази история — каза той. — Твоите сълзи. — За момент гласът му прозвуча почти нежно. — Все още не разбирам какво стана между теб и мен. — Той студено погледна към Кварт. — Нито какво стана след това.
Макарена поклати глава.
— Твърде късно е да говорим за нас. Отец Кварт и аз дойдохме да питаме за дон Приамо.
Черните очи на Гавира проблеснаха.
— Започва да ми писва да попадам все на отец Кварт.
— Чувствата ни са взаимни — каза Кварт, като едва успя да запази професионалното си самообладание. — Така става когато човек се забърква с църкви.
За момент изглеждаше, че банкерът ще го удари, но после се усмихна хитро и опасно. Моментът отмина. Гавира каза на Макарена.
— Уверявам те, че нямам нищо общо с това.
— Не. — Тя се приведе напред, подпряна с лакти на масата, мрачна. — Познавам те, Панчо. Знам, че лъжеш. Дори когато си искрен, пак лъжеш. Има неща, които не се връзват, не могат да бъдат обяснени без твоята намеса. Изчезването на дон Приамо точно днес носи твоята марка. В твой стил е.
Гавира се поколеба за секунда.
— Не — каза той.
Октавио Мачука присви очи, наблюдавайки го с любопитство. В този миг Кварт беше сигурен, че Макарена е права.
— Панчо — каза тихо Мачука. Беше едновременно порицание и молба. Но Гавира остана невъзмутим. От улицата се носеше свирене на клаксони.
— Ако имаш нещо общо с това, Панчо… — каза Мачука.
Тогава на Гавира хрумна неприятна мисъл.
— Такива съвпадения не стават — промърмори той. Погледна към Макарена и Кварт. Светофарът светна зелено и с отражението на слънцето върху процесията автомобилни стъкла беше заслепяващо. Гавира примигна и се изчерви, внезапно победен от жегата. — Моля да ме извините — каза той. — Имам делова среща.
После сви юмрук и го вдигна към брадичката си, сякаш щеше да се удари. Когато се изправи, събори чашата си с бира.
XIII
„Хубавицата“
Е, Уотсън — каза Холмс, — може би няма да се държиш
толкова възпитано, ако те лишат едновременно от
съпругата и богатството ти.
На фона на пасо добле по говорителите се носеше гласът на екскурзовода — ставаше дума за Златната кула и осемвековната й история. Моторът на туристическото корабче пореше реката и след малко изместената от него вода достигна до „Хубавицата“ й я заклати. Каютата миришеше на застояла пот. Когато звукът на мотора и музиката заглъхнаха, дон Ибраим видя как един слънчев лъч, който влизаше през отворения илюминатор, бавно се придвижва към десния борд, през масата, отрупана с останки от храна. Лъчът просветна в сребърните гривни на Ла Ниня Пунялес и после бавно се измести наляво и спря върху зле
