необщителен, скептичен и дързък, разгадаваше страховитите тайни на безмилостното небе в компанията на един призрак, който търсеше на хоризонта бели платна.
XII
Божият гняв
Той изчезна пред очите ни и нямахме
представа как стана това.
През дима от лулата архиепископът от Севиля изглеждаше тържествуващ.
— Значи Рим се отказва — каза той.
Кварт остави чашата си и изтри уста със салфетката, бродирана от монахините от местния орден. Усмихна се и въздъхна.
— Това е едно от възможните тълкувания, Ваша светлост.
Монсиньор Корво издуха още един облак дим. Двамата мъже седяха един срещу друг на масичката за кафе. Архиепископът имаше обичай да закусва с първия си сутрешен посетител. Кафето и препечените филийки пред тях бяха предназначени за дякона на катедралата, но архиепископът ги предложи на Кварт, когато той се появи неочаквано, за да се сбогува и наруши разписанието му. Архиепископът мразеше кафето му да изстива.
— Нали ви казах, че този проблем няма да се разреши лесно? — каза негова светлост.
Кварт се облегна във фотьойла. Би предпочел да лиши архиепископа от възможността да прави саркастични забележки и да се усмихва, обвит в дим, но учтивостта изискваше да му поднесе почитанията си, преди да замине.
— Напомням на ваша светлост — каза той, — че не дойдох да разрешавам нищо. Дойдох просто, за да информирам Рим за ситуацията. И точно това ще направя сега.
Корво беше на седмото небе.
— Не разбрахте кой е Висперас.
Кварт погледна часовника си.
— Не. Но проблемът не е във Висперас. Хакерът, който прониква до папата, е нещо тривиално, ще го открият рано или късно. Важните неща са отец Феро и Богородица със сълзите. След моя доклад, каквото и решение да се вземе, то ще бъде взето с пълно познаване на ситуацията.
Жълтият камък в пръстена на архиепископа проблесна, когато той вдигна ръката си.
— Не ми пробутвайте йезуитски номера, отец Кварт. Вие се провалихте. — Димът на лулата не можеше да скрие злорадството му. — Висперас се подигра с вас и с Рим.
— Нито аз, нито Рим бихме се намесили — каза Кварт студено, — ако Ваша светлост беше пресякъл нещата в зародиш. Отец Феро и „Богородица със сълзите“ са във вашата епархия, а вие знаете поговорката „Щом има заблудени овце, значи пастирът спи“.
Корво захапа лулата си възмутен.
— Слушайте, Кварт — каза той с твърд глас. — Единствената заблудена овца тук сте вие. За глупак ли ме вземате? Знам за посещенията ви в Каса дел Постиго. И всичко останало, разходките, вечерите.
Негова светлост, чийто талант на амвона беше високо оценяван от енориашите му, продължи да излива презрението и мрачното си настроение си в сурова проповед, която продължи няколко минути. Основният му аргумент беше, че агентът от ИВД бил позволил да бъде заблуден от свещеника на „Богородица със сълзите“ и личната му бойна група, съставена от монахини, аристократи и предани стари дами. Кварт бил изгубил чувството си за перспектива и провалил мисията си в Севиля. А дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо, която между впрочем все още била съпруга на Гавира, изиграла немалка роля в прелъстяването му.
Кварт изслуша невъзмутимо тирадата, но замръзна при последната забележка.
— Ще бъда много благодарен, ако Ваша светлост потвърди в писмен вид всички обвинения по тази точка.
— Естествено, ще го направя. — Корво се радваше, че най-после беше докоснал оголен нерв. — Ще ги изпратя на началниците ви във Ватикана. На нунция. На всички заедно и всеки поотделно. Ще го направя с писма, по телефона, по факса и под акомпанимента на китара. — Той извади лулата от устата си и се ухили злобно. — Ще изгубите репутацията си, както аз изгубих секретаря си.
Това беше всичко. Кварт сгъна салфетката, хвърли я на подноса и се изправи.
— Ако няма нищо повече, Ваша светлост…
— Нищо повече — каза архиеписскопът с подигравателно изражение, — „сине мой“. — Той остана седнал, като гледаше ръката си и се чудеше дали да не нанесе последен удар и да поиска от Кварт да целуне пръстена му. Но в този миг телефонът иззвъня, затова той просто освободи свещеника с махване на ръката и отиде да го вдигне.
Кварт закопча сакото си и излезе в коридора. Стъпките му отекваха под рисувания таван на Галерията на Прелатите, а после по мраморните стъпала на централното стълбище. През прозорците виждаше двора, където някога се е намирал затворът Ла Пара, в който епископите на Севиля затваряли непокорните свещеници. Няколко столетия по-рано, помисли си Кварт, отец Феро и може би самият той, щяха да свършат там, докато монсиньор Корво изпрати своята версия на събитията в Рим по възможно най-бавния начин. Кварт беше на последните стъпала и размишляваше за предимствата на модерните технологии, когато чу, че някой го вика. Спря и се обърна. Беше самият архиепископ и той вече не изглеждаше толкова доволен.
— Бихте ли се върнали обратно, отец Кварт. Има нещо, което трябва да обсъдим.
Когато Кварт, заинтригуван, изкачи стълбите, видя, че Негова светлост беше невероятно блед.
— Не можете да заминете — каза монсиньор Корво, когато Кварт се изравни с него. — В църквата има нов нещастен случай.
Той мина покрай циментовоза и двете полицейски коли. „Богородица със сълзите“ беше пълна с полицаи. Преброи поне дванадесет — един стоеше на вратата, а останалите вътре правеха снимки, вземаха отпечатъци и претърсваха пода, пейките и скелето за следи. Църквата ехтеше от шепота им.
Грис Марсала седеше сама на стъпалата на олтара. Кварт пристъпи към нея по централната пътека. Симеон Навахо го посрещна по средата на пътя. Както обикновено, заместник-началникът беше вързал косата си на опашка и носеше кръгли очила и ярка риза. Кожената чанта — с магнума 357 вътре, предположи Кварт — беше преметната през рамото му. Кварт беше поразен колко не намясто изглежда Навахо в църквата. Стиснаха си ръце. Полицаят се радваше да го види.
— Станаха трима, отче — каза той весело. Наведе се небрежно над една пейка и Кварт, който погледна през рамото му, видя чифт крака да стърчат от изповедалнята.
Той приближи безмълвно, следван плътно от Навахо. Вратата беше отворена. Кварт си помисли, че положението на краката е странно. Виждаше измачканите сиви панталони. Останалата част от тялото беше покрита с парче синьо платно, въпреки че една жълтеникава, восъчна ръка с дланта нагоре беше останала открита. От китката до средния пръст имаше рана.
— Странно място да умреш, нали? — отбеляза полицаят.
— Кой е? — попита дрезгаво Кварт.
Въпросът беше ненужен. Беше разпознал обувките, бежовите панталони, малката пълна ръка. Навахо поглади мустаци.
— Казва се Онорато Бонафе. Журналист е. Беше. Известен е в Севиля.
Кварт кимна.
— Познавахте го, нали? Така си и мислех. Няколко души ми казаха, че се въртял наоколо през последните дни. Искате ли да го погледнете, отче?
Навахо влезе в изповедалнята и разтърси опашка като работлива катеричка. Повдигна платното, което покриваше тялото. Бонафе беше много неподвижен и жълт, подпрян на ъгълче от дървения стол в изповедалнята, с брадичка, потънала в гънки тлъстина. Изгледаше спокоен или може би уморен. От носа и
