открито небе. Един ден при мен дойде един човек. Познавах го отпреди. Водеше със себе си много добре облечен мъж и ми каза, че той бил президент на аукционна къща в Мадрид. Направиха ми предложение за Христос и малката икона.
— Била е много ценна — каа Кварт. — Петнадесети век.
— Какво значение има? — отсече старият свщеник. — Бяха готови да платят. Не много голяма сума, но достатъчна за нов покрив и най-вече достатъчна, за да помогна на енориашите си.
— И вие ги продадохте?
— Разбира се. Без да се поколебая нито миг. Поправих покрива, купих лекарства за болните, отстраних някои от повредите от снега и спасих малко добитък. Помогнах на хората да живеят и да умрат.
Кварт посочи към църквата.
— Но сега защитавате тази църква. Не е ли противоречие?
— Защо? Художествената стойност на „Богородица със сълзите“ има също толкова значение за мен, колкото за архиепископа и вас. Оставям това на сестра Марсала. Моите енориаши, макар и малобройни, са по-важни от всякакви картини.
— Значи не вярвате… — започна Кварт.
— В какво? В изкуството от XV век? В бароковите църкви? Във Висшия Съдник, който играе с фалшиви зарове? — Огънчето на цигарата припламна, когато отец Феро дръпна за последен път и я изхвърли през прозореца. — Няма значение — каза той. — Те вярват.
— Тази продажба е донесла черна точка в досието ви — каза Кварт.
— Знам. — Свещеникът завъртя телескопа. — Имах много неприятна среща с епископа ми. Ако някой беше направил същото в Рим, казах му, щеше да бъде друго. Но тук, ние всички играем по гайдата на свети Петър. Само сълзи, Quo Vadis Domine („Къде отиваш. Господи?“ — според библейското предание Исус се явява на св. Пeтър, когато той напуска по съвета на учениците си Рим, за да се спаси от гоненията. Петър го пита: „Къде отиваш, Господи?“, а Исус отговаря: „В Рим, за да ме разпнат втори път“. Петър се връща и приема мъченическата си смърт. (Б. р.)) и „Разпнете ме“. А междувременно ние сме навън и потискаме съвестта си, докато в съдебната зала насилието продължава.
— Виждам, че не обичате и свети Петър.
Старият свещеник се засмя.
— Не. Трябвало е да умре в Гетсиманската градина, когато извадил меч, за да защити Учителя си.
Беше ред на Кварт да се засмее.
— Ако беше станало така, нямаше да имаме първия си папа.
— Така си мислите вие. — Отец Феро поклати глава. — В този бизнес има много папи. Няма хора с кураж. — Той погледна през окуляра. Завъртя колелата и тръбата на телескопа бавно се придвижи нагоре и вляво. — Когато гледаш небето — каза той — нещата заемат различно място във Вселената. Знаете ли, че нашата малка земя е само на 150 милиона километра от слънцето, а Плутон е отдалечен на почти шест милиарда километра? Че слънцето е малка точица в сравнение със средноголяма звезда като Арктур? Да не споменаваме Алдебаран, която има 36 милиона километра диаметър, или Бетелгейзе, която е десет пъти по-голяма. — Той придвижи телескопа надясно и посочи една звезда на Кварт. — Вижте, това е Алтаир. Със скорост триста хиляди километра в секунда, на светлината му й трябват шестнадесет години, за да достигне до нас. Междувременно той може би е избухнал и ние да виждаме светлина от звезда, която вече не съществува. Понякога, когато гледам към Рим, имам чувството, че гледам към Алтаир. Сигурен ли сте, че всичко ще си бъде още на мястото, когато се върнете?
Подканен от отец Феро, Кварт погледна през окуляра. Когато се отдалечи от сиянието на луната, между звездите се появиха безбройни точици светлина, гроздове и галактики, червени, сини, бели, трептящи или спокойни. Една от тях се движеше и изчезна в сиянието на друга — падаща звезда или може би изкуствен спътник. Кварт потърси Голямата мечка, като следваше линията през Мерак и Дубхе, нагоре, четири пъти по толкова, ако добре си спомняше. Там беше Полярната звезда, голяма, светла, самоуверена.
— Това е Поларис — каза отец Феро, който беше следил движението на телескопа. — Опашката на Малката Мечка, която винаги показва нулева земна ширина. Винаги, но не неизменно. — Той накара Кварт да насочи телескопа наляво. — Преди пет хиляди години египтяните почитали друга звезда, Дракона, като пазител на Севера. Тя има цикъл от 25 800 години, от които са изминали едва 3000. Значи след още 228 столетия Драконът отново ще бъде полярна звезда. — Той почука с пръсти върху месинговата тръба. — Чудя се дали тогава ще има някой на Земята, за да го забележи.
— Свят ми се завива — каза Кварт и се отдръпна от окуляра.
Възрастният свещеник изцъка с език и кимна в знак на съгласие. Изглежда се забавляваше от световъртежа на Кварт, както опитният хирург, когато студентите по медицина пребледнеят по време на аутопсия.
— Смешно е, нали? Вселената е удивителна. Поларис, звездата, която гледахте преди миг, е на 470 светлинни години оттук. Това означава, че се ориентираме по светлина, която идва от началото на XVI век. — Той посочи друга точка. — А ето там, в мъглявината Котешко око, само обвивка от сгъстени газове е останала от една звезда, угаснала преди хиляда години. — Той отиде до другия прозорец и чертите му се откроиха по-ясно в светлината на луната. — Какво сме ние? — попита той. — Каква роля играем на тази голяма сцена, която се простира над главите ни? Какво означава нашият нещастен живот и дребните ни желания? Вашият доклад до Рим, църквата, Светият отец, вие и аз, какво значение имат за тези светлини? — Той отново се изсмя дрезгаво. — Свръхнови ще избухват, звезди ще угасват, планети ще се раждат и умират дълго време, след като нас няма да ни има.
Кварт отново почувства инстинктивната солидарност между свещеници. Като между изтощените воини, застанали всеки в своето квадратче на дъската, изолирани, далеч от крале и принцове. Искаше му се да сложи ръка на рамото на стареца, но не го направи.
— Мисля, че астрономията не ми харесва — каза той бавно. — Тя граничи с отчаянието.
Старецът го погледна изненадан.
— Отчаяние? Обратното, отче Кварт, тя носи покой на човека. Защото само сериозните, ценните и значими неща ни причиняват болка, когато ги изгубим. Малко неща имат стойност след осъзнаването, че сме капчици в океана в червения здрач на вселената. — Той млъкна, втренчил поглед в черковната кула, която се виждаше през леко потрепващите пердета. — Може би само предложената приятелска ръка, преди звездите ни да угаснат една по една и да настъпи свиреп студ.
Отец Феро замълча. Кварт запали лампата и звездите изчезнаха.
Той слезе в градината, преметнал сако през рамото си и вдъхна нощния въздух. Тя го чакаше. Лунната светлина хвърляше сенки от листа върху лицето и раменете й.
— Не искам да си тръгвате — каза тя. — Още не.
Очите й светеха, белите й зъби блестяха между разтворените устни, а огърлицата от слонова кост беше като бяла ивица около загорялата й шия. Денят беше много горещ. Лъчите на следобедното слънце се промъкваха през щорите върху голото тяло на жена. Кармен, тютюноработничката, навиваше тютюневи листа върху бедрото си, капчици пот овлажняваха тъмния триъгълник. Повя лек бриз. Листата на портокаловите дървета и декоративните храсти се раздвижиха над лицето на Макарена Брунер, а лунната светлина се плъзна по раменете на свещеника, сякаш ризницата се свлече в краката му. Умореният рицар- тамплиер стоеше изправен и се оглеждаше, заслушан в тропота на сарацинската конница, която настъпваше към хълма на Хатин. Чуваше как бурното море се блъска в кея, докато крехките лодчици се бореха да се върнат в пристанището. Жена в траурни дрехи държеше детска ръка. Супата вреше, докато един стар свещеник седеше до огнището и повтаряше rosa, rosае. Изгубена сред един свят, който се ориентираше по звездна светлина отпреди пет века, сянката на момчето се очертаваше върху стената, която го защитаваше от свирепия студ навън. Тя се приближи до другата сянка, която чакаше под храстите и портокаловите дървета, докато не почувства аромата и топлината й, дъха й. Но секунда преди да прокара пръсти през косата й, за да избяга от самотата за една нощ, сянката, момчето, мъжът, който гледаше голото тяло в слънчевата светлина, проникваща през щорите, изтощеният рицар-тамплиер, всички те се обърнаха и погледнаха нагоре към мъждиво осветения прозорец на гълъбарника, където старият свещеник,
