периодично издание от онова време с почерка на Карлота.
ВЪОРЪЖЕН КАТЕР „МАНИГУА“
Година на построяване, Англия 1886
Водоизместимост 341
Дължина 47
Тяга 2.2
Мощност в к.с. 1,800
Възли 22
Далекобойност 1,800 мили при 10 възела
Оръдия 2 по 47 (на кърмата)
1 от 75 в центъра
Екипаж 27 души (3x4 стрелци)
Макарена му подаде папка, завързана с панделка.
— Това е от по-късно. Дядо ми го сложил в сандъка, след като Карлота умряла. Това е епилогът на историята.
Кварт отвори папката. В нея имаше няколко изрезки от вестници и илюстровани списания, в които се говореше за края на Испанско-Американската война и поражението на флота на 3 юли 1898. На първата страница на „Ла Илустрасион“ имаше гравюра, представяща разбиването на ескадрата на адмирал Сервера. Имаше и страница с описание на битката, карта на бреговата линия на Сантияго де Куба и снимки на командирите и офицерите, убити в битката. Между тях Кварт намери и онази, която търсеше. Отпечатъкът беше с лошо качество и бележка от илюстратора обясняваш, че е е била „нарисувана въз основа на достоверни описания“. На нея се виждаше хубав мъж с тъжни очи и закопчан догоре жакет. Имаше къса коса, големи мустаци и бакенбарди. Беше единственият офицер, облечен в цивилни дрехи и изглежда илюстраторът се беше опитал да подчертае, че този човек не е бил обикновен член на ескадрата на Сервера. Капитанът от търговския флот г-н Мануел Халок Ортега, командир на „Манигуа“. Халок гледаше в пространството, сякаш безразличен към факта, че е в списъка на героите от Куба. Отдолу, на същата страница, имаше следния текст:
„Инфантата «Мария Тереса», след като устоя на концентрирания огън на американската ескадра почти цял час, рухна в пламъци. Междувременно останалите испански кораби отплаваха от пристанището на Сантяго между крепостите Ел Моро и Сокапа и бяха незабавно посрещнати с артилерийски огън от бойните кораби и кръстосвачите на Сампсън, чието превъзходство беше многократно. «Окендо», чийто бакборд беше целият в пламъци, без да може да стреля с оръдията си, с почти напълно унищожени мостик и мачти, с голям брой мъртви и ранени на борда, мина преди своя флагман, който беше обърнал към брега. Неспособен да продължи, поради смъртта на командира си (капитан Ласага), «Окендо» се насочи към сушата една миля по на запад, за да не попадне в ръцете на врага.
Напрегнали моторите си до последно, «Биская» и «Кристобал Колон» плаваха успоредно към брега, притиснати към него от плътен североамерикански огън. Те отминаха унищожените си спътници, оцелелите от които се опитваха да доплуват до брега. Като по-бърз «Колон» мина отпред, докато нещастната «Биская» понесе пълната сила на вражеския огън. Нейният командир, капитан Еулат направи неуспешен опит да атакува бойния кораб «Бруклин». Но «Биская» беше в пламъци и се отправи към сушата под яростния огън на «Айова» и «Орегон». Тогава дойде ред на «Колон» (капитан Диас Мореу). В един часа следобед, преследван от четири американски кораба, беззащитен, тъй като нямаше тежка артилерия, той заседна и беше потопен от екипажа си. Междувременно, без надежда за оцеляване, леките съдове от ескадрата, фрегатите «Плутон» и «Фурор» напуснаха пристанището един след друг. През последните няколко часа към тях се присъедини въоръженият катер «Манигуа», чийто командир, капитан от Търговския флот Халок, отказа да остане в пристанището. Неговият кораб щеше да бъде пленен заедно с града. Осъзнали, че бягството е невъзможно, «Плутон» и «Фурор» се насочиха право към американските бойни кораби и кръстосвачи. «Плутон» (лейтенант Васкес) заседна, след като беше разцепен на две от тежък снаряд, изстрелян от «Индиана», а «Фурор» беше потопен от огъня на «Индиана» и «Глостър». Колкото до лекия, бърз «Манигуа», той напусна пристанището на Сантяго последен, когато брегът беше покрит със заседнали и горящи испански кораби. Издигна черен флаг до испанското знаме и под вражеския огън се насочи направо към най-близкия американски кораб, кръстосвача «Индиана». «Манигуа» плава три мили на зигзаг към кръстосвача под ожесточен огън и потъна в един и двадесет следобед с пробита палуба и изцяло обхванат от пламъци, все още опитвайки да се вклини във врага…“
Кварт върна изрезката обратно в папката и я остави обратно в сандъка при останалите документи. Сега той знаеше към какво гледа капитан Халок на снимката: към оръдията на бойния кораб „Индиана“. Представи си Халок на мостика, заобиколен от артилерийски огън и дим, решен да завърши дългото си пътуване към нищото.
— Разбрала ли е някога Карлота за това? — попита Кварт.
Макарена разлистваше стар албум със снимки.
— Не знам — каза тя. — През юли 1898 тя напълно била изгубила ума си, затова нямаме представа как би реагирала на новините. Все пак, мисля, че са крили от нея. Карлота идвала тук да чака до деня, когато умряла. — Тя му показа страница от албума. На стара снимка с печата на фотографското студио в ъгъла, се виждаше млада жена в светли летни дрехи, която държеше чадър и носеше широкопола шапка с цветя, като тези в санъдка. Фотографията беше много избеляла, но той успя да различи тънки ръце, които държаха ръкавици и ветрило, светлокестенява коса, събрана в кок и бледо лице с тъжна усмивка и блуждаещи очи. Не беше красива, но лицето й беше приятно — мило и нежно. Изглеждаше на около двадесет години. — Може би се е снимала за него — каза Макарена.
По-силен полъх раздвижи завесите и Кварт отново видя камбанарията на „Богородица със сълзите“. За да преодолее неловкостта си, той отиде до един от сводестите прозорци. Съблече сакото си и застана, загледан в силуета на църквата в мрака. Чувстваше се безутешен, както сигурно се е чувствал Мануел Халок, когато излязъл за последен път от Каса дел Постиго и отишъл в църквата, за да остави перлите на Карлота.
