— Съжалявам — прошепна той, без да знае защо.
Спомни си студеното докосване до камъка на входа на криптата, пращенето на горящите свещи по време на литургията, аромата на безплодното минало, който се носеше от сандъка.
Макарена застана до него и също се загледа в кулата на „Богородица със сълзите“.
— Сега знаете всичко, което трябва да знаете — каза тя.
Беше права. Кварт знаеше повече от достатъчно и Висперас беше постигнал своята безсмислена цел. Но не можеше да бъде преведено на официалния език на доклада за ИВД. Монсиньор Спада, Негова светлост Йежи Ивашкевич и Негово светейшество папата се интересуваха само от личността на хакера и възможноста от скандал в малката севилска енория. Останалото — животът и историите, които съществуваха между стените на църквата — нямаше значение. Както беше казал отец Оскар, „Богородица със сълзите“ беше твърде далеч от Рим. Както обречената „Манигуа“ на капитан Халок, тя беше само малък кораб, който нестабилно се носеше към неумолимата стоманена маса на своя унищожител.
Макарена сложи ръка върху неговата. Той не се отдръпна, но тя усети, че се напрегна.
— Напускам Севиля — каза Кварт.
За миг тя не каза нищо, после се обърна и го погледна.
— Мислите ли, че в Рим ще разберат? — попита го.
— Не знам. Но дали ще разберат или не, няма значение. — Той посочи към сандъка, камбанарията, града, потънал в мрака долу. — Те не са били тук. Хакерът привлече за малко вниманието им, но за тях това е просто малка точица на картата. Докладът ми ще бъде архивиран веднага щом го прочетат.
— Не е честно — каза Макарена. — Това място е специално.
— Грешите. Светът е пълен с места като това. С Карлоти, които чакат на прозореца, с упорити стари свещеници и разнебитени църкви… Папата няма да изгуби съня си заради „Богородица със сълзите“. Хората не са достатъчно важни за него.
— Ами за вас?
— Няма значение. И без това не спя много.
— Разбирам. — Тя отдръпна ръката си. — Вие не обичате да се ангажирате, нали? Просто изпълнявате заповеди. — Рязко отхвърли косата си назад и застана така, че той нямаше друг избор, освен да я погледне в очите.
— Няма ли да ме попитате защо напуснах съпруга си?
— Не, няма. Това не ми е нужно за доклада.
Макарена се изсмя тихо и презрително.
— Вашият доклад. Дойдохте тук и започнахте да задавате въпроси. Не можете да си тръгнете, без да чуете всички отговори. Намесихте се в живота на всички, затова ето и останалото от моя. — Очите й бяха приковани в Кварт. — Исках да имам дете, но Панчо не искаше. — Гласът й стана саркастичен. — Представяте си възраженията му — много е скоро, времето не е подходящо, това е критичен период от живота ни, трябва да концентрираме усилията и енергията си, можем да| имаме дете по-късно… Не му обърнах внимание и забременях. Защо отместихте поглед, отец Кварт? Шокиран ли сте? Престорете се, че това е изповед. Част от работата ви.
Кварт поклати глава, изненадващо твърд. Работата му беше единственото нещо, с което все още беше наясно.
— Отново грешите — каза той меко. — Това не е моя работа. Казах ви и преди, че не искам да чуя изповедта ви.
— Не можете да се измъкнете, отче. — Гласът й беше дрезгав. — Мислете за мен като за измъчена душа, която не може да бъде отблъсната. Поне не ви моля за опрощение.
Той сви рамене, сякаш това го облекчаваше. Но съсредоточена върху луната, тя като че не забеляза.
— Забременях и Панчо се почувства така, сякаш е настъпил краят на света. Настоя, че е твърде скоро. Искаше да ме принуди да махна детето.
Значи това било. Нещата идваха на мястото си.
— И вие го направихте — не можа да се въздържи Кварт.
Тя се усмихна с горчивина, която не беше забелязвал преди у нея.
— Да. Аз съм католичка и отказвах колкото можах. Но обичах съпруга си. Въпреки съвета на дон Приамо, влязох в клиника и се отървах от детето. Имаше усложнения, перфорация на матката, кръвоизлив и трябваше да ми направят принудителна хистеректомия. Сега никога няма да бъда майка. — Лицето й беше обърнато към луната. — Никога.
— Какво каза отец Феро?
— Нищо. Той е стар и е видял твърде много. Все още ми дава причастие, когато поискам.
— Знае ли майка ви?
— Не.
— А съпругът ви?
Смехът й беше сух и кратък.
— И той не знае. — Тя плъзна ръка по прозореца към Кварт, но този път не го докосна. — Само отец Феро и Грис знаят. А сега и вие. — Тя се поколеба за миг, сякаш щеше да добави и друго име.
— Одобри ли сестра Марсала решението ви да направите аборт? — попита Кварт.
— Напротив. Това почти ми струваше приятелството й. Но когато получих усложненията в клиниката, тя дойде да ме види. Не позволих на Панчо да дойде с мен, така че той сметна, че всичко е минало гладко. Прибрах се вкъщи след възстановяването и изглеждах добре. — Тя се обърна към свещеника. — Има един журналист. Казва се Бонафе. Онзи, който публикува снимки миналата седмица…
Тя млъкна, сякаш очакваше той да каже нещо, но Кварт мълчеше. Снимките бяха най-малката му грижа, но се обезпокои, когато чу, че Макарена споменава Онорато Бонафе.
— Неприятен дребен човечец — продължи тя. — Човек не би искал да му стисне ръката, защото сигурно ще бъде лепкава.
— Знам за кого говорите — каза Кварт.
Макарена го изгледа с любопитство. Наведе глава и косата скри лицето й.
— Дойде да ме види тази сутрин — каза тя. — Всъщност ме спря на вратата. Никога не бих го поканила в къщата. Казах му да се маха, но преди да тръгне ми намекна нещо за клиниката. Бил е там да задава въпроси.
Господи. Искаше му се да беше набил хубаво Бонафе при последната им среща. Надяваше с, че отново ще намери журналиста в хотела, за да изтрие усмивката от мазното му лице.
— Тревожа се — призна Макарена.
— Вече не е незаконно да правиш аборт в Испания — каза Кварт.
— Да. Но този човек и списанието му печелят от скандали. — Тя скръсти ръце и гласът й внезапно стана студен. — Знаете ли как се прави аборт, отец Кварт? Не, не мога да си представя, че знаете. Поне подробностите, ярката светлина, белия таван, широко разтворените крака на жена. Чувстваш, че искаш да умреш. И безкрайната, студена, ужасяваща самота… — Тя се отдръпна от прозореца. — Проклети да са всички мъже, включително и вие. Проклет да е и последният от тях.
Тя въздъхна дълбоко. Играта на светлините и сенките по лицето й я състаряваше, а може би това се дължеше на горчивината.
— Не си позволих да мисля за това, което се беше случило — продължи тя. — Беше като кошмар, от който отчаяно исках да се събудя. Един ден, три месеца след като излязох от клиниката, влязох в банята, докато Панчо си взимаше душ. Току-що се бяхме любили за първи път. Седях на ръба на ваната и го наблюдавах. Той ми се усмихна и внезапно съзнах, че това не беше човекът, когото обичах, а някакъв непознат. Един мъж, който ме беше накарал да изгубя възможността да имам деца. Почувствах се още по- зле, отколкото в клиниката. Събрах си багажа и се върнах тук. Панчо не разбра. Все още не разбира.
Кварт бавно си пое дъх.
— Значи затова го наранявате — каза той.
— Никой не може да го нарани. Егоизмът и маниите му са като броня. Но мога да го накарам да си плати — посредством тази църква ще ударя върху реномето му на финансист и мъжката му гордост. — Севиля много лесно може да се обърне срещу някого. Имам предвид моята Севиля. Онази, чието признание
