любопитство. И нежна толерантност към онези, които ще дойдат тук рано или късно, но все още не го знаят.
— Като дъщеря ви ли?
Старата дама се замисли за миг.
— Например — съгласи се тя. После се взря в Кварт, заинтересувана. — Или като вас. Няма винаги да бъдете красив свещеник, който привлича енориашките си.
Кварт се направи, че не чува последната й забележка. Истината сякаш все още му убягваше.
— А какво е мнението на отец Феро за другата страна? — попита той.
Старата дама сви рамене. Разговорът започваше да я отегчава.
— Трябва да попитате него. Не мисля, че той е нежен, нито пък толерантен. Но е честен свещеник, а аз вярвам на свещениците. Вярвам в Светата Римска католическа и апостолическа църква и се надявам да спася душата си във вечността. — Тя потупа по брадичката си със затвореното ветрило. — Дори вярвам в свещеници като вас, които не четат литургия или пък носят джинси и маратонки като отец Оскар. В забравения свят, откъдето идвам, свещеникът означаваше нещо. — Тя се усмихна на дъщеря си. — Макарена много обича дон Приамо, а аз вярвам в Макарена. Обичам да я гледам как води личната си война, макар че дори аз не винаги я разбирам. Тези войни бяха невъзможни, когато бях на нейната възраст.
За втори път от два дни някой възхваляваше честността на отец Феро. Но това противоречеше на доклада за Силас де Ансо. Кварт погледна часовника си.
— В обсерваторията ли е отец Феро? — попита той.
— Много е рано — отвърна Крус Брунер. — Обикновено той идва малко по-късно, около единадесет. Искате ли да го почакате?
— Да. Има няколко неща, за които искам да поговорим.
— Добре. Ще се наслаждаваме по-дълго на компанията ви. — Щурците отново свиреха и старата дама се заслуша, обърнала лице към градината.
— Открихте ли кой е поставил картичката ни в стаята ви?
Кварт извади картичката от джоба си и я сложи на масата.
— Не — каза той, усещайки очите на Макарена върху себе си. — Но сега поне знам какво означава.
— Наистина ли? — Крус Брунер отвори и затвори ветрилото си, после потупа по картичката с него. — В такъв случай, докато чакате дон Приамо, може би е подходящо време да върнем картичката в сандъка на Карлота.
Кварт погледна нерешително към двете жени. Макарена се изправи и зачака с картичка в ръка на фона на луната. Той стана и я последва през двора и градината.
От гълъбарника се виждаха облаците, които докосваха нежно луната. Градът долу изглеждаше нереален. Като стар сценичен декор покривите на Санта Крус се простираха на тераси, равнини от сянка, прекъснати тук-там от светлината на някой прозорец, далечна улична лампа или тераса с окачено пране — като погребални савани в тъмнината. Осветена, Ла Хиралда се издигаше в далечината, сякаш изрисувана на тъмен фон. Погледната през белите тънки пердета, които се вееха на бриза, камбанарията на „Богородица със сълзите“ изглеждаше съвсем близо, почти досегаема.
— Бризът не идва от реката, а от морето — каза Макарена. — Нощно време се носи от Санлукар. — Тя извади запалката изпод презрамката на сутиена си и запали цигара. Димът се понесе навън през прозореца. Насекоми пърхаха около лампата. — Това е всичко, останало от Карлота Брунер — каза тя, посочвайки отворения сандък в светлината на лампата.
Беше пълен с всевъзможни предмети: лакирани кутийки, нефритени огърлици, порцеланови фигурки, счупени ветрила, много стара и излиняла дантелена наметка за глава, фуркети, корсети с банели от китова кост, чантичка от сребърни халки, театрални бинокли, избелели изкуствени цветя от шапка, албуми със снимки и пощенски картички, стари илюстровани вестници, кутии от кожа и картон, чифт странни дълги ръкавици от червена козя кожа, пожълтели книги с поезия и училищни тетрадки, дървени макари от плетене на дантела, много дълга плитка светлокестенява коса, каталог от Световното изложение в Париж, парче корал, макет на гондола, стар туристически пътеводител за развалините на Картаген, гребен от черупка на костенурка, стъклено преспапие с малко морско конче в него, римски монети още някакви сребърни монети с образите на Исабел II и Алфонсо XII. Тук бяха и писмата — дебела пачка, вързана с панделка. Макарена развърза фльонгата и ги подаде на Кварт. Сигурно бяха. около петдесет: почти две трети бяха писма, а останалите — картички. Мастилото беше избледняло върху чупливата, пожълтяла хартия и на места почти не се четеше. Никъде нямаше пощенски печати. Всички бяха изписани с хубавия, наклонен почерк на Карлота и адресирани до капитан Мануел Халок, пристанище Хавана, Куба.
— Няма ли писма от него?
— Не. — Коленичила до сандъка, Макарена взе няколко писма и ги зачете с цигара между пръстите. — Моят прадядо ги изгарял, когато пристигали. Жалко. Имаме нейните писма, но не и неговите.
Седнал в един от старите фотьойли пред рафтовете книги, Кварт заразглежда картичките. Всички бяха популярни изгледи от Севиля като оставената в неговата стая: мостът на Триана, пристанището със Златната кула и шхуна, закотвена пред нея, плакат за карнавала, репродукция на картина от катедралата. Чакам те, винаги ще те чакам, с цялата ми любов, винаги твоя, чакам да ми се обадиш, с цялата ми любов, Карлота. Той извади едно писмо от плика. Носеше дата единадесети август 1896.
„Скъпи Мануел,
Не мога да се примиря, че не получавам вести от теб. Сигурна съм, че семейството ми крие писмата ти, защото знам, че не си ме забравил. Нещо в сърцето ми, като тихо цъкане на часовник, ми казва, че писмата и надеждите ми достигат своето предназначение. Ще дам това писмо на една прислужница, на която смятам, че мога да разчитам и се надявам, че думите ми ще стигнат до теб. С тях потвърждавам, че те обичам и че ще те чакам винаги, докато най-накрая се завърнеш.
Струва ми се, че е минало толкова много време, откакто замина, любов моя! Времето минава, а аз все още очаквам един от онези кораби, които плават нагоре по реката, да те доведе при мен. Сигурна съм, че животът трябва да бъде щедър към онези, които страдат толкова много, защото вярват в него. Понякога смелостта ме напуска и отчаяно плача, убедена, че никога няма да се върнеш. Че си ме забравил, въпреки обещанието си. Виждаш ли колко несправедлива и глупава мога да бъда?
Винаги те чакам, всеки ден, в кулата, от която гледах как заминаваш. По време на сиестата, когато всички почиват и къщата е тиха, аз се качвам тук, сядам в люлеещия се стол и наблюдавам реката. Много е горещо и вчера ми се стори, че галеоните от картините по стълбището се движат. Сънувах и деца, които играят на плажа. Мисля, че това са добри поличби. Може би точно в този миг ти си ни път към мен.
Върни се скоро, моя любов. Имам нужда да чуя смеха ти, да зърна белите ти зъби и силните ти, загорели ръце. Да видя как ме гледаш по твоя особен начин. Да ме целунеш, както стори веднъж. Върни се, умолявам те. Върни се или ще умра. Усещам, че душата ми вече умира.
С цялата ми любов,
Карлота“
— Мануел Халок никога не прочел това писмо — каза Макарена. — Нито някое от останалите. Тя запазила разума си още шест месеца, после всичко потънало в мрак. Не е преувеличавала, душата й наистина е умирала. Когато най-сетне той дошъл да я види и седнал в двора в синята си униформа със златни копчета, Карлота вече била мъртва. Тя не го познала. Била само една сянка.
Кварт прибра писмото в плика му. Чувстваше се притеснен, че е нарушил интимността на любовните думи, които никога не бяха получили отговор.
— Искате ли да прочетете още? — попита Макарена.
Той поклати глава. Завесите се полюшваха от бриза, който идваше по Гуадалкивир от Санлукар и през тях той зърна църковната кула. Макарена седна на пода, облегна се на сандъка и започна да препрочита някои от писмата. Черната й коса блестеше на светлината на лампата. Кварт се наслаждаваше на извивката на шията й, на загорялата й кожа, на босите крака в кожени сандали. Тя излъчваше такава невероятна топлина, че той трябваше с усилие да се въздържа да не я докосне.
— Вижте това — каза тя и му подаде лист хартия. На него имаше скица на кораб под думите: въоръжен катер „Манигуа“. Под скицата имаше списък на характеристиките на кораба, очевидно преписани от някое
