жасмин. След като прислужницата остави подноса, Макарена я освободи и сама сервира кафето върху инкрустираната маса. Черно за Кварт и с мляко за нея, а за майка й — една не много студена кока-кола.
— Това е моят наркотик, както знаете — каза старата дама. — Лекарите не ми позволяват да пия кафе.
— Мама спи много малко — каза Макарена на Кварт. — Ако си легне рано, се събужда в три или четири сутринта. Кока-колата я държи будна. Всички й го казваме, но тя не си взема бележка.
— Че защо? — попита Крус Брунер. — Тази напитка е единственото нещо от Съединените щати, което ми харесва.
— Харесваш и Грис, мамо.
— Вярно е — призна херцогинята между глътките. — Но тя е от Калифорния, значи е почти испанка.
Макарена се обърна към Кварт.
— Херцогинята мисли, че в Калифорния земевладелците още носят старинни костюми, покрити със сребърни копчета, а Зоро защитава бедните.
— Не е ли така? — попита Кварт развеселен.
Крус Брунер енергично кимна.
— Така би трябвало да бъде — каза тя. — Все пак, Макарена, твоят пра-пра-прадядо Фернандо е бил губернатор на Калифорния, преди да ни я отнемат.
Тя говореше с цялото самочувствие на своя произход, сякаш Калифорния е била отнета директно от нея или семейството й. Имаше нещо необикновено в смесицата от фамилиарност, учтивост и малко високомерна толерантност, с които херцогинята се отнасяше към хората. Кварт погледна сбръчканите й ръце и лице, покрити с петна, повехналата й кожа, бледите следи от червило по устните, бялата коса, перлената огърлица и ветрилото, украсено от Ромеро де Торес. Малко бяха жените като нея. Той беше срещал някои от тях — самотни стари дами, които разнасяха изгубената си младост и носталгията по Лазурния Бряг; матрони от древни италиански родове, съсухрени реликви от Централна Европа с австро-унгарски презимена, благочестиви испански дами. Крус Брунер беше от последната категория. Техните дъщери и синове бяха или безпарични лентяи, храна за жълтата преса, или работеха от девет до пет в кантори и банки, държаха винарни, магазини и модерни нощни клубове — забавляваха финансистите и политиците, от които зависеше препитанието им. Учеха в Америка, посещаваха повече Ню Йорк, отколкото Париж или Венеция, не можеха да говорят френски и се женеха за разведени, манекени или парвенюта. По време на вечерята Крус Брунер беше говорила за това със закачлива усмивка. Също като китовете или тюлените, каза тя, принадлежа към един застрашен вид — аристокрацията.
— Някои светове не рухват със земетресение или голяма катастрофа — каза сега старата дама и погледна със съмнение Кварт, като се чудеше дали той я разбира, — а издъхват спокойно, с тиха въздишка. — Херцогинята нагласи възглавницата зад гърба си и за няколко мига се заслуша в песента на щурците в градината. Нежно сияние в небето предшестваше изгрева на луната. — Спокойно — повтори тя.
Кварт погледна към Макарена, която седеше с гръб към светлината от галерията и половината й лице беше в сянка. Косата й се беше разпиляла по рамото. Краката й бяха кръстосани и под черната рокля се виждаха голите й ходила, обути в сандали. Огърлицата от слонова кост блестеше на шията й.
— Това не се отнася до „Богородица със сълзите“ — каза той. — Нейното сбогуване с този свят не е никак спокойно.
Макарена не каза нищо.
— Не всички светове изчезват по свое желание — прошепна старата херцогиня.
— Вие нямате внуци — каза Кварт. Искаше да го каже неутрално и небрежно, но прозвуча заядливо, дори грубо.
— Така е, нямам — отвърна Крус Брунер и се обърна към дъщеря си.
Макарена се приведе напред и в лунната светлина Кварт видя, че е ядосана.
— Това не е ваша работа — каза му тя накрая с равен глас.
— Може би не е и моя работа. — Херцогинята се притече на помощ на госта си. — Но е жалко.
— Защо да е жалко? — попита остро Макарена. Обърна се към майка си, но гледаше Кварт. — Понякога е по-добре да не оставяш нищо след себе си. — Тя раздразнено дръпна стола си назад. — Войниците, които отиват на война, без да оставят нищо зад себе си, са щастливи. Няма за кого да се тревожат или да страдат.
— Както някои свещеници — каза Кварт с очи, приковани в нея.
— Може би — засмя се Макарена. Смехът й беше горчив, липсваше му естественото искрено звучене. — Сигурно е чудесно да нямаш отговорности, да бъдеш егоист. Да избереш кауза, която обичаш или която те удовлетворява, както е направила Грис. Или като вас. Вместо да наследиш една кауза или тя да ти бъде наложена.
Крус Брунер обви пръсти около ветрилото си.
— Никой не те е принудил да се замесваш в тази работа около църквата, скъпа — каза тя. — Нито да превръщаш това в своя лична война.
— Моля те. Ти знаеш по-добре от всички, че понякога човек няма избор. Че ако отвориш сандъка, може би ще трябва да платиш за това… Животът на някои хора е управляван от призраци.
Херцогинята рязко отвори ветрилото си.
— Чухте ли я, отче? Кой казва, че романтичните героини са изчезнали? — Тя си повя с ветрилото, като гледаше разсеяно ожулените кокалчета на Кварт. — Но само младите са обезпокоявани от духове. Наистина, с времето призраците се умножават, но все по-малко те притесняват — болката се превръща в меланхолия. Моята сега е съвсем слаба. — Тя посочи към мавританските арки на двора, фонтана и изгряващата луна. — Те вече не ми причиняват мъка. — После се обърна към дъщеря си. — Само ти го правиш. Мъничко.
Старата дама наклони глава на една страна, също като Макарена, и Кварт внезапно откри чертите на дъщерята в лицето й. За миг той видя как ще изглежда красивата жена до него след тридесет или четиридесет години. Всичко отминава, помисли Кварт. И всичко свършва.
— За известно време бракът на дъщеря ми ме обнадежди — продължи Крус Брунер. — Утеши ме, защото знаех, че рано или късно ще я напусна. Октавио Мачука и аз бяхме съгласни, че Панчо е идеален: умен, красив, с голямо бъдеще… изглеждаше много влюбен в Макарена и съм сигурна, че все още е, независимо от всичко, което се случи. — Тя присви почти несъществуващите си устни. — Изведнъж всичко се промени. Дъщеря ми напусна брачното огнище и се върна да живее с мен.
Кварт довърши кафето си и остави чашата на масата. Усещаше, че непрестанно се докосва до истината, но не може да я разбере.
— Не смея да попитам защо — каза той.
— Не смеете. — Херцогинята си повя и го погледна закачливо. — Нито пък аз. По всяко друго време бих го сметнала за голямо нещастие, но вече не знам кое е най-доброто. Аз съм предпоследната от моя род, годините ми са почти три четвърти век и имам галерия, пълна с портрети на прадеди, от които никой не се бои, не уважава, нито дори помни.
Сега луната беше точно в центъра на правоъгълника небе над главите им. Крус Брунер помоли да угасят лампите. Светлината беше сребристосиня с бели оттенъци — шарките на плочките, столовете и мозайката на пода се виждаха така ясно, сякаш беше ден.
— Като че ли преминаваме някаква граница — каза тя. — Светът изглежда различен от другата страна.
— Какво има от другата страна? — попита той.
Старата дама го погледна с шеговита изненада.
— Притесняващо е, когато такъв въпрос идва от свещеник. Жените от моето поколение винаги са мислели, че свещениците имат отговор за всичко. Когато попитах стария си изповедник как да реагирам на изневерите на съпруга си, той винаги ми казваше да ги приема, да се моля и да посветя страданието си на Исус. Според него, личният живот на Рафаел и моето спасение бяха абсолютно различни неща и едото нямаше нищо общо с другото.
Кварт се чудеше какъв ли съвет беше дал отец Феро на Макарена за брака й.
— Когато наближим границата — продължи Крус Брунер — изпитваме особено, безстрастно
