мислех, че съм се влюбила, което е същото… В деня, когато на четиридесет години застанах пред огледалото, за да се гримирам, защото той щеше да дойде, осъзнах какво се е случило. — Тя показа на Кварт белега върху китката си. — Не беше опит за самоубийство, както подозираха колегите ми, а пристъп на ярост. На отчаяние. Когато излязох от болницата и поисках съвет от висшестоящите, те ми препоръчаха само молитви, дисциплина и примера на света Тереза от Лизиьо.
Тя млъкна за момент, потърквайки китката си, сякаш се опитваше да изтрие белега.
— Помните ли историята на света Тереза, отче? — попита тя. Свещеникът кимна.
— Тя имала туберколоза и спяла в леденостудена килия, но никога не се оплакала и не поискала одеяло. Добрият Господ я наградил за страданията й, като я прибрал на двадесет и четири години.
Тя тихичко се засмя и присви очи. Сигурно някога е била привлекателна, помисли си Кварт. В известен смисъл още беше такава. Той се зачуди колко членове на религиозен орден, мъже или жени, биха направили това, което беше сторила тя.
Грис Марсала седна в креслото, а Кварт остана прав. Тя горчиво му се усмихна.
— Посещавал ли сте гробище на монахини, отец Кварт? Редици малки, идентични надгробни камъни. Върху тях са издълбани монашеските им имена, а не онези, с които са кръстени. Те са били членове на орден, нищо друго не се зачита пред Бога. Това са най-тъжните гробища, които някога можеш да видиш. Като военно гробище с хиляди кръстове, надписани „Неизвестен“. Те са непоносимо самотни и сякаш питат „За какво беше всичко?“
Кварт заговори предпазливо, като ловец, който дебнеше плячката си.
— Такива са правилата. Знаела сте ги, когато сте се подстригала за монахиня.
— Когато го направих, не знаех значение на думи като „репресия“, „нетолерантност“ и „невежество“. Това са истинските правила. Също като в „1984“ на Оруел (фантастичен роман от Джордж Оруел, където символ на властта е „Големият брат“, който контролира Всички (Б. р.)). Голямата Сестра те наблюдава. И колкото си по-млада и хубава, толкова по-зле. Клюките, групировките, най-добрите приятелки, завистта, ревността… Знаете старата поговорка: те се събират, без да се познават, живеят, без да се обичат и умират, без да скърбят една за друга… Ако някога престана да вярвам в Бога, се надявам, че поне ще продължа да вярвам в Страшния съд. Бих искала да срещна някои от монахините и всичките си игуменки там!
— Защо станахте монахиня?
— Това заприлича на изповед. Не ви доведох тук, за да си облекча съвестта. Защо вие станахте свещеник? Беше ли обичайната история — баща-потисник и свръхлюбяща майка?
Кварт поклати глава. Тази насока на разговора не му харесваше.
— Баща ми почина, когато бях много малък — каза той.
— Ясно. Друг случай на едипов комплекс, както би казал циничният стар Фройд.
— Не мисля. Чудех се дали да не постъпя в армията.
— Като в роман! Червено й черно. — Тя си играеше с покривчицата. — Баща ми беше ревнив, властен човек. Боях се да не го разочаровам. Ако се вгледате отблизо в този избор при повечето жени, особено на хубавите момичета, често ще откриете продължителна тревога, предизвикана от постоянните предупреждения на бащите им: всички мъже искат само едно и тъй нататък. Още от детството си много монахини са възпитавани като мен да внимават с мъжете и да не изпадат в слабост пред тях. Ще се учудите колко много от сексуалните фантазии на монахините включват красавицата и звяра.
Известно време те се гледаха мълчаливо. Кварт почувства, че сега между тях имаше приятелски чувства. И двамата бяха избрали една и съща работа. Странната и болезнена солидарност, която възниква между духовниците в един труден свят.
— Какво може да направи една монахиня, когато на четиридесет години осъзнае, че все още си е същото малко момиче, командвано от баща й? — Грис Марсала продължи. — Дете, което от силно желание да не го разочарова, да не извърши грях, се е отдало на още по-големия грях да не живее собсвения си живот. Дали е мъдро или е глупаво и безотговорно на осемнадесет години да се отречеш от светската любов и заедно с нея от доверието, от отдаването, от секса? Какво трябва да направи една жена, когато изпита тези чувства твърде късно?
— Не знам — каза Кварт. Беше дружелюбен и искрен. — Аз съм само обикновен свещеник. Не зная много от отговорите. — Той огледа стаята, скромните мебели и компютъра. — Може би да счупи огледалото и после да си купи друго. Това изисква кураж.
— Може би — отговори Грис Марсала. — Но жената в огледалото не е същата. — Когато погледна Кварт, в очите й имаше болка. — Малко неща в живота са толкова трагични като това да откриеш истината твърде късно.
Те го чакаха в бар „Каса Куеста“, точни както обикновено, седнали на една маса под рекламата за влака Севиля-Сан-лукар-Крайбрежието, около бутилка херес „Ла Ина“.
— Вие сте некадърници — каза Селестино Перехил. — Ужасно ме изложихте.
Дон Ибраим се намръщи на огънчето на пурата си, което щеше да падне върху белите му одежди. Подръпна нервно крайчетата на опърлените си мустаци, докато Перехил беснееше. До него, Ел Потро дел Мантелете гледаше упорито в лявата си ръка, все още превързана, която почиваше на масата. Ла Ниня Пунялес изглежда беше единствената, която остана безразлична към общия им срам. Блуждаещиягт й поглед се беше приковал върху пожълтял плакат на стената — „Арена Лунарес, 1947 — Хитанильо де Триана, Домингин и Минолете“. Ноктите на дългите й, мършави ръце бяха червени като устните и кораловите й обици. Сребърните й гривни подрънкваха всеки път, когато пълнеше чашата си. Беше изпила сама половината бутилка.
— Беше много глупаво да ви давам тази работа — каза Перехил. Беше ядосан, чувстваше се зле и вратовръзката му беше изкривена. Лицето му изглеждаше сиво и сложната му прическа беше в безпорядък. Само преди час Гавира го беше пекъл на бавен огън — какво става, имбецил такъв. Плащам ти, за да има резултати и за цяла седмица ти нищо не си направил, освен да объркаш всичко. Дадох ти шест милиона за тази работа, а доникъде не сме стигнали. На всичко отгоре онзи журналист, Бонафе, си пъха носа в тази работа. И между другото, Перехил, когато имаме време, можеш да ми кажеш каква работа имаш с това влечуго. Ще ми обясниш много подробно, защото мисля, че има нещо, което не зная. Имаш време до сряда. Разбра ли? Защото в четвъртък не искам никой в тази църква, дори самия Бог. Иначе ще изцедя от теб шестте милиона. Ти си кретен, Перехил, пълен кретен.
— Да си имаш вземане-даване със свещеници носи лош късмет — каза дон Ибраим.
Перехил го погледна и каза:
— Вие сте онези, които носите лош късмет.
— Историята с бензина — отбеляза Ла Ниня — беше предупреждение от Бога. Адските огньове. — Тя четеше плаката за последната корида на Манолете.
Дон Ибраим нежно се вгледа в циганския й профил и размазания грим и отново почувства тежестта на отговорността си. Ел Потро чакаше като вярно куче. Забележката на Перехил, че носят лош късмет, вероятно едва сега беше стигнала до съзнанието му. Дон Ибраим погледна Ел Потро окуражаващо.
— Предупреждение от Бога — повтори той думите на Ла Ниня от уважение и липса на нещо по-добро за казване.
— Оzu.
— Значи ли това, че се отказвате? — попита Перехил.
— Никой не се отказва — заяви дон Ибраим с достойнство и сложи ръка на гърдите си. Когато го направи, пепел падна върху шкембето му.
— Никой — повтори Ел Потро.
— И какво ще направите? — попита Перехил. — Времето изтича. Този четвъртък в църквата не трябва да има литургия.
Лъжливият адвокат вдигна ръка.
— Нека преценим и обмислим — каза той. — Макар че заради съвеста си решихме да не посягаме на свещеното здание, нищо не ни пречи да действаме с човешкия елемент. — Той дръпна от пурата си и
