— Не знам — сви рамене. — Вие сте свидетел. — Тя се замисли за миг. — Те всички са толкова самотни. Мисля, че искат да разберете или по-скоро онези, които са ви изпратили, да разберат. Точно като Агире, който дълбоко в себе си иска кралят му да го разбере.
— Ами Макарена?
Грис Марсала разглеждаше раните по кокалчетата на Кварт.
— Макарена ви харесва — отвърна тя простичко. — Искам да кажа като човек. Не съм изненадана. Не знам дали го усещате, но вашето присъствие в Севиля носи по нещо на всекиго. Предполагтам, че тя се опитва да ви прелъсти по свой собствен начин. — Тя се усмихна като палаво момченце. — Нямам предвид физически.
— Това притеснява ли ви?
Монахинята с любопитство го изгледа.
— Защо да ме притеснява? Аз не съм лесбийка, отец Кварт. Казвам го, в случай, че сте загрижен за отношенията ми с Макарена. — Тя се разсмя. — Колкото до мъжете по принцип и в частност хубавите свещеници, аз съм девственица по обет и избор.
Притеснен, Кварт погледна към площада над рамото на жената.
— Какво става между Макарена и съпруга й? — попита той.
— Тя го обича. — Американката изглеждаше изненадана, сякаш това беше толкова ясно, че не се нуждаеше от обяснение. После иронично се усмихна на Кварт. — Не гледайте така, отче. Явно е, че не прекарвате достатъчно време в изповедалнята. Не знаете нищо за жените.
Кварт излезе навън и почувства слънцето върху раменете си като дебела наметка. Грис Марсала го последва, заобиколи купчина пясък и чакъл и спря до циментовоза. Свещеникът погледна нагоре към камбанарията, закрита от скелето, и погледът му се спря на обезглавената Дева над вратата.
— Бих искал да видя жилището ви, сестро Марсала.
— Вие ме изненадвате.
— Едва ли.
Настъпи тишина.
— Мразя да ме наричат „сестра Марсала“. Или това беше начинът молбата ви да прозвучи официално? В края на краищата, искате да посетите апартамента на монахиня, която живее сама. Не се ли тревожите какво ще кажат хората? Монсиньор Корво например? Или шефовете ви в Рим. Макар че, разбира се, вие информирате шефовете си в Рим.
Кварт не знаеше дали да се намръщи или да се засмее. В края на краищата се разсмя.
— Беше само предложение — каза той. — Една идея. Опитвам се да сглобя цялостната картина. Ако видя как живеете, това ще да ми помогне.
Той я погледна в очите и тя разбра, че говори истината.
— Разбирам. Търсите улики.
— Така е.
— Компютри, свързани с Рим. Нещо такова.
— Да.
— И ако откажа, ще влезете ли все пак, както направихте с квартирата на дон Приамо?
— Откъде знаете за това?
— Отец Оскар ми каза.
Твърде много информация циркулира наоколо, помисли си раздразнено Кварт. В този малък странен клуб всеки споделяше всичко. Единственият, който трябваше да се бори за информация, беше той. Под лъчите на безмилостното слънце, внезапно се почувства много уморен, изкушаваше се разхлаби якичката и да свали сакото, но не го направи.
Грис Марсала бавно заобиколи циментовоза.
— Защо не? — каза тя накрая със замислена усмивка. — През трите години, когато живях тук, в апартамента ми не е влизал мъж. Ще бъде интересно да видя какво е. Ще се опитам да не ви се хвърля на врата в минутата, когато затворя вратата. Ще се отбранявате ли като света Мария Горети или имам шанс? Въпреки че на моята възраст, не мисля, че ще представлявам голямо изпитание за нечий обет. За всяка жена е трудно осъзнае, че завинаги е изгубила красотата си. — Сега изражението й беше сериозно. — Особено за една монахиня.
— Разположете се удобно — каза тя.
Иронията беше явна. В малката всекидневна на апартамента й на третия етаж имаше много малко удобства. Тестният балкон гледаше към улица „Сан Хосе“, близо до Пуерта де ла Карне. Отне им само десет минути, за да стигнат тук от „Богородица със сълзите“. Под безжалостните лъчи на слънцето улиците бяха като фурна и варосаните стени заслепяваха. Севиля беше цялата в светлина. Бели стени и светлина във всички варианти, помисли Кварт, докато вървеше със сестра Марсала на зиг-заг в търсене на сянката. Това му напомни за времето, когато той и монсиньор Павелич тичаха от заслон до заслон по улиците на Сараево, за да се скрият от снайперистите.
Той махна очилата си и огледа стаята. Всичко беше безупречно чисто и подредено. Имаше канапе с плетена покривка, телевизор, малка библиотека с книги и касети, бюро с документи, папки и химикалки. И персонален компютър. Чувствайки очите на Грис Марсала върху себе си, той отиде до него — 486 с принтер. Достатъчно мощен, за да бъде този на Висперас, но нямаше модем, а телефонът беше на другият край на стаята, прикрепен неподвижно към стената.
Кварт плъзна поглед по книгите и касетите. Имаше предимно барокова музика, но и много фламенко, класическо и модерно, и всички албуми на Камарон. Книгите бяха монографии върху изкуството и реставрацията и есета върху Севиля. Две от тях, „Бароковата архитектура на Севиля“ от Санчо Корбачо и „Художествен пътеводител из Севиля и околиите провинции“ бяха пълни с листчета хартия, изпъстрени с бележки. Единствената религиозна творба беше износена, подвързана в кожа библия. На стената висеше в рамка репродукция на „Шахматен двубой“ от Питер Ван Хойс.
— Виновна или невинна? — попита Грис Марсала.
— Засега невинна — отговори той. — По липса на доказателства.
Тя се разсмя. Когато се обърна с усмивка към нея, той видя отражението си в огледалото на отсрещната стена. В старинна, красива рамка от много тъмно дърво то изпъкваше сред скромния апартамент.
Монахинята проследи погледа му.
— Харесва ли ви? — попита тя.
— Много.
— Няколко месеца живях на сандвичи, за да спестя пари за него. — Тя се погледна в огледалото, после отиде в кухнята за две чаши вода.
— Какво му е специалното? — попита Кварт, когато изпи водата си.
— На огледалото? — Грис Марсала се поколеба. — Може да се каже, че това е един вид лично отмъщение. Символ. Единственият лукс, който си позволих тук. — Тя хвърли подигравателен поглед на Кварт. — Това и да пусна мъж в апартамента си, въппреки че е свещеник. Не съм се глезила много често през тези три години, нали? Ние, монахините, сме много стриктни. — Тя въздъхна театрално и двамата се усмихнаха. Грис посочи с жест стаята. — Още в началото, като послушничка те учат, че в килията на монахиня огледалата са опасни — каза тя. — Според правилата броеницата и молитвениникът са единственото ти огледало. Не притежаваш нищо, получаваш дрехите, бельото и дори дамските превръзки от ръцете на общността. Ако трябва да спасиш душата си, не бива да имаш индивидуалност или личен избор.
Тя отиде до прозореца и малко вдигна щорите. Слънчевата светлина нахлу вътре и накара Кварт да примигне.
— Цял живот съм следвала правилата — каза тя. — Продължих да го правя и тук, в Севиля, въпреки това малко отклонение от обета ми за бедност. Имах проблем. Разбрах от Макарена, че ви е разказала. По- скоро болест на духа, отколкото на плътта. Бях директор на девически колеж. Никога не съм разменила и дума с архиепископа на моята епархия, освен по професионални въпроси. И все пак се влюбих в него или
