— И какво ще получа за това, че разговарям с вас?
Усмивката на Бонафе беше безочлива.
— Ще контролирате информацията. Ще представите вашата версия на историята. — Журналистът многозначително замълча. — Можете да ни спечелите на своя страна, ако разбирате за какво говоря.
— А ако не коментирам?
— Е, тогава е друго. Ние така или иначе ще пуснем статията. Ще пропуснете добра възможност.
Сега беше ред на Гавира да се усмихне заплашително, усмивката, която му беше спечелила прозвището „Акулата“.
— Това ми звучи като заплаха.
Бонафе поклати глава, без да разбира значението на усмивката му.
— Господи, не. Просто ви казвам как стоят нещата. — Подпухналите му малки очички светеха от алчност. — Играя честно с вас, господин Гавира.
— И защо постъпвате така?
— Ами… не знам. — Бонафе приглади измачканото си сако. — Може би защото имате добър обществен имидж. Нали знаете „Млад банкер налага нов стил“ и тъй нататък. Изглеждате добре на снимки, дамите ви харесват. С други думи, личността ви осигурява добри тиражи. Вие сте на мода и моето списание може да ви помогне да останете на мода. Представете си го като начин да подобрите рейтинга си. Колкото до съпругата ви…
— Какво за съпругата ми?
Гавира буквално изплю думите, но Бонафе изглежда не забелязваше опасните признаци.
— Тя също изглежда добре на снимки — каза той и спокойно срещна погледа на Гавира. — Макар да мисля, че онзи бикоборец… Е, с това е свършено. Сега наред е свещеникът от Рим… Знаете за кого говоря, нали?
Гавира мислеше бързо. Трябваше му само седмица, след това нищо нямаше да има значение.
— Да, разбирам — каза той. — И колко ще ми струва това подобряване на имиджа?
Бонафе вдигна двете си ръце и събра пръсти като за молитва.
— Мислех — каза той успокоен и доволен — за едно подробно интервю по въпроса за църквата. Обмяна на мнения. После… не знам. — Той намигна на банкера. — Може би ще искате да инвестирате в пресата.
Перехил отново мина наблизо. Гавира забеляза, че помощникът му става все по-неспокоен. Банкерът се усмихна.
— От известно време аз инвестирам в пресата — каза той. — Но досега не ми се беше налагало да се занимавам с хора като вас.
Журналистът доби самодоволен вид на съзаклятник. И Гавира си помисли, че Онорато Бонафе беше точно от типа мазни нищожни хорица, които по филмите успяват да си изпросят смъртта.
— Това, което ме очарова в Европа — каза Грис Марсала, — е дългата й история. Идваш на място като това, поглеждаш пейзажа или се облягаш на някоя стара стена и всичко е пред теб. Твоето минало, твоите спомени, самият ти.
— Затова ли сте обсебена от тази църква? — попита Кварт.
— Не само от тази църква.
Бяха в портика пред фигурата на Исус с истинската коса и прашните оброчни дарове, висящи по стената.
— Може би трябва да сте американец, за да разберете — каза след малко монахинята. — Там понякога имаш чувството, че всичко това е било построено от странни, извънземни хора. После един ден идваш тук и разбираш, че то е част от собствената ти история. Че посредством своите предшественици ти си сложил тези камъни един върху друг. Може би затова много от моите сънародници са омагьосани от Европа. — Тя се усмихна на Кварт. — Завиваш зад някой ъгъл и внезапно си спомняш. Мислел си, че си бил сирак, но се оказва, че не си. Затова не искам да се върна обратно.
Тя се облегна на стената до съда със светената вода. Както обикновено, сивеещата й коса беше сплетена и тя носеше старо синьо поло, което миришеше на пот. Грис пъхна палци в задните джобове на изцапаните си джинси.
— Няколко пъти осиротявах — каза тя. — А да си сирак, означава да си роб. Спомените ти дават някаква сигурност, знаеш кой си и къде отиваш, или къде не отиваш. Без тях ти си предоставен на милостта на първия човек, който се появи и те нарече „дете мое“. Не сте ли съгласен? — Тя чакаше Кварт да кимне и той го направи. — Когато защитаваш спомените си, защитаваш свободата си. Само ангелите се радват на лукса да бъдат зрители.
Кварт си мислеше за доклада за Грис Марсала, който беше получил от Рим, и който сега лежеше на бюрото в хотела. ( Някои части бяха подчертани с червено. Беше влязла в религиозен орден на осемнадесет години. Учила архитектура и изящни изкуства в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, после преминала специализирани курсове в Севиля, Мадрид и Рим. Блестяща академична биография. Седем години преподавателка по изкуство. Четири години директорка на религиозен университетски колеж в Санта Барбара. Прекарала криза на личността със здравословни усложнения. Освободена за неопределено време от ордена. В доклада не се споменаваше дали е изкарала курсове по компютър.
Кварт погледна монахинята. Навън, на площада, светлината се засилваше и ставаше горещо. Беше благодарен на хладината в църквата.
— Значи вашите възстановени спомени ви задържат тук.
— Повече или по-малко. — Грис Марсала се усмихна тъжно, загледана във военния медал, привързан към сватбен букет, между даровете, сякаш се чудеше кой ли е държал тези цветя. — Футуристите — каза тя — смятаха, че Венеция трябва да бъде взривена, за да се унищожи модела. Това, което приличаше на претенциозен парадокс тогава, сега се превърна в реалност в архитектурата, литературата… И в теологията. Събарянето на градове е пример за крайност, брутален начин за ускоряване на нещата. Има и по-изтънчени пътища.
— Вие и останалите не можете да спечелите тази битка — каза меко Кварт.
— Аз и останалите? — Монахинята беше изненадана. — Ние не сме клан или секта. Ние сме просто хора, които са се събрали около тази църква, всеки по своите лични причини. — Тя поклати глава — това беше очевидно. — Вземете отец Оскар.
Той е млад и намери кауза, в която да се влюби. По същия начин това можеше да бъде жена или либералната теология. Колкото до дон Приамо, той ми напомня за онази прекрасна книга, „Пролетното приключение на Лопе де Агире“ от Рамон Сендер, който ни изнасяше лекции в университета. Това е историята на един дребен, суров конкистадор, който куца от старите си рани и винаги ходи в броня, независимо от жегата, защото не вярва на никого. И отец Феро като него се бунтува срещу неблагодарния далечен крал и води своята лична битка. Не е ли забавно? Кралете пращат хора като вас да затварят или екзекутират хора като Агире. — Тя въздъхна и замълча за момент. — Предполагам, че това е неизбежно.
— Разкажете ми за Макарена.
Като чу името, Грис Марсала погледна внимателно Кварт. Той издържа на погледа й.
— Макарена — каза тя — защитава своите спомени, няколко сувенира, сандъка на пралеля си и книгите, които е чела като дете и са я белязали дълбоко. Тя се бори с онова, което в ефекти на веселие нарича „ефекта Буденброкови“, усещането за един умиращ свят, изкушението да се наредиш при парвенютата, за да оцелееш. Отчаянието на разума.
— Продължавайте, моля ви.
— Няма много за разказване. Вие сам можете да го видите. — Грис Марсала посочи през вратата към огрения от слънце площад. — Тя наследи един свят, който вече не съществува, това е всичко. Още едно сираче, вкопчено в руините.
— И каква роля играя аз във всичко това? — Той съжали веднага, щом го каза, но тя изглежда не го намери за странно.
