Слънчевата пътечка върху пода беше изминала цяла плочка вдясно и отъняваше, когато агентът на ИВД се отправи към средата на кораба. Погледна нагоре към цепнатината, откъдето беше паднало парчето корниз, удряйки фатално секретаря на архиепископа. Отиде до скелето и го разтърси, но то изглеждаше здраво закрепено. Застана приблизително на мястото, където беше стоял отец Урбизу, когато е бил убит. Имаше достатъчно място някой да застане на скелето под корниза и да откърти парче, но полицейският доклад отхвърляше тази възможност. Това и падането на архитекта, този път в присъствието на свидетел, изглежда изключваха човешка намеса и в двата случая, приписвайки ги, както твърдяха Висперас и отец Феро, на Божия гняв. Или на съдбата, която според Кварт, беше космически часовникар, който всяка сутрин се събуждаше в настроение за номера. Или на непохватността на сънливите раблезиански богове. Когато те хвърлят препечената филия от закуската си, тя винаги пада с маслото надолу.
Мотивът на Висперас беше ясен. Компютърните му съобщения бяха призив към здравия разум, молба за справедливост, за подкрепа на стария свещеник, който водеше последната си битка в един забравен ъгъл на шахматната дъска. Но отец Оскар беше прав, когато каза, че Висперас е сгрешил, като е изпратил съобщенията си. Рим не можеше да ги разбере, а Спада изпрати неподходящ човек. Светът и идеалите, към които хакерът призоваваше, отдавна бяха престанали да съществуват.
Кварт отстъпи няколко крачки и разгледа скелето и повредените прозорци в лявата част на църквата. Когато отново се обърна към кораба, Грис Марсала стоеше зад него и го наблюдаваше.
Изложбата „Религиозното изкуство в барокова Севиля“ беше обявена за открита и аплодисменти изпълниха залите на Художествената фондация на банка „Картухано“. По-късно келнери започнаха да разнасят на подноси напитки и хапки, докато гостите се възхищаваха на творбите, които щяха да бъдат изложени в сградата на Аренал през следващите три седмици. Застанал между „Христос на добрата смърт“ от Хуан де Меса, зает от университета и „Свети Леандро“ на Мурильо от вестиария на катедралата, Панчо Гавира поздравяваше господата и целуваше ръцете на дамите, усмихвайки се наляво и надясно. Носеше безупречен антрацитеносив костюм и пътят в намазаната му с гел коса беше също толкова съвършен, колкото бялата яка и маншетите на ризата му.
— Много добра реч, кмете.
Банкерът и Маноло Алмансор, кмет на Севиля, се потупваха взаимно по гърбовете. Кметът беше трътлест и мустакат. Имаше честно лице и това му беше спечелило многобройните гласове и втория мандат, но един скандал, свързан с нелегитимни договори, забогатяването на зет му при съмнителни обстоятелства и обвиненията от три негови секретарки в сексуален тормоз означаваха, че този път, по-малко от месец преди общинските избори, загубата му е сигурна.
— Благодаря, Панчо. Това ще е последната ми публична изява.
Банкерът се усмихна утешително и каза.
— Нещата ще се оправят.
Кметът поклати глава със съмнение. Поне Гавира щеше да го утеши за края на мандата. В замяна на връщането на земята на „Богородица със сълзите“, което включваше и предварителен договор за продажба, както и премахване на всички пречки пред урбанистичното развитие на Санта Крус, един заем на Алмансор щеше да бъде изличен — сериозна сума, с която си беше купил луксозна къща в най-богатия и модерен квартал на Севиля. Хладнокръвен като играч на покер главният управител на „Картухано“ беше го обобщил точно няколко дни по-рано, на обяда в ресторант „Бесера“, когато предложи сделката — парите са утеха, кмете.
Премина келнер и Гавира взе от подноса чаша изстуден херес. Отпи и се огледа. Между дамите във вечерни рокли и господата в костюми и вратовръзки — Гавира винаги изискваше официално облекло при такива поводи — се движеше и вторият фронт — духовниците. Негова светлост архиепископът на Севиля и Октавио Мачука се движеха бавно из залата, като очевидно споделяха впечатлението си от платното на Валдес Леал, заето за изложбата от църквата при болница „Каридад“. In Ictu Oculu — Смъртта, която гаси свещ пред короната и тиарите на император, епископ и папа. Но Гавира беше сигурен, че не картината е тема на разговора им.
— Негодници — каза кметът зад него.
Алмансор не говореше за архиепископа или банкера, имаше предвид останалите гости, които се отнасяха с него студено. Цяла Севиля знаеше, че след месец няма да е кмет. Вероятният му заместник, политик от „Андалусия за андалусците“, собствената партия на Алмансор, обикаляше наоколо и получаваше предварителни поздравления с предпазлива усмивка.
— Вземете си едно питие, кмете — каза Гавира с окуражаващо намигване.
Той му поднесе уиски от подноса и кметът погълна половината наведнъж. Погледна банкера благодарно като бито куче. Интересно е, помисли си Гавира, как живите трупове създават вакуум около себе си. Преди хората се трупаха около Маноло Алмансор, а сега никой не го доближаваше, сякаш всички се бояха да не се заразят. Такива бяха правилата на играта. В света на Алмансор нямаше милост за победените, само едно питие в навечерието на екзекуцията. Гавира стоеше и му предлагаше уиски от името на „Картухано“, след като го беше накарал да открие изложбата, отчасти защото все още се нуждаеше от него, отчасти защото след като го беше купил, чувстваше известна отговорност. Чудеше се дали един ден някой ще предлага питие и на него.
— Разбий тази църква, Панчо — каза кметът и пресуши чашата си с горчивина. — Построй каквото искаш там и прекарай колкото можеш повече от тях.
Гавира разсеяно кимна, приковал вниманието си върху двамата мъже, които разговаряха до платното на Валдес Леал. Той се извини и ги доближи, като се стараеше това да изглежда случайно. По пътя се усмихваше в необходимите посоки, ръкуваше се и целуна няколко напудрени бузи. Възпитан, самоуверен, той чувстваше завистта на мъжете и възхищението на жените, които се упътваха към него в момента, когато се отдалечи от кмета. Чу да прошепват името на Макарена зад него няколко пъти, но не позволи на това да въздейства на поведението му. Остави чашата си на един поднос, провери връзката си и застана до монсиньор Корво и дон Октавио Мачука.
— Хубава картина.
Архиепископът и старият банкер погледнаха картина сякаш едва сега я забелязваха. Смъртта държеше коса и носеше ковчег в костеливата си ръка. В краката й картата на света, един меч, книги и пергаменти символизираха победата над живота, славата, науката и светските удоволствия. С другата си мършава ръка тя гасеше свещ. Празните орбити на черепа се взираха в зрителя. In Ictu Oculu. Гавира не знаеше латински, но картината беше добре известна в Севиля и смисълът й беше явен.
— Хубава? — Архиепископът размени поглед със стария Мачука. — Само един младеж би казал това за такава ужасна сцена. Смъртта ви изглежда далечна, драги Гавира. Но за нас тази картина е доста по- разбираема. Не е ли така, дон Октавио?
Банкерът кимна, хищническите му очи бяха нащрек. Всъщност Корво беше почти двадесет години по- млад от Мачука, но архиепископът обичаше да създава впечатление на мъдър старец, тъй като това вървеше заедно с титлата му.
— Панчо е победител — каза Мачука. — Той не се бои, че свещта му ще бъде угасена.
Очите на стареца закачливо проблеснаха под полуспуснатите клепачи. Едната му ръка беше в джоба на старомодното двуредно сако, а другата висеше до тялото му, почти толкова костелива, колкото тази на Смъртта от картината. Архиепископът се усмихна съучастнически.
— Всички се подчиняваме на Божията воля — каза той с професионален патос.
Гавира се съгласи неопределено, но погледна остро към банкера. Мачука разбра намерението му.
— Говорехме за твоята църква, Панчо — каза той.
Гавира прие за добър знак факта, че Акилино Корво с нетрепваща усмивка прие притежателното местоимение, изполвано от Мачука. В края на краищата архиепископството щеше да получи значителна компенсация, както и обещанието на „Картухано“ да построи друга църква на различно място. Без да се споменава фондацията за благотворителна дейност сред циганите, която архиепископът хитро беше включил в пакета.
— Тя все още е църква на Ваше преосвещенство — отбеляза смирено Гавира.
