иска да спечели Панчо.
— Приятелката ви Грис смята, че още го обичате.
— Понякога тя говори много. — Макарена се опита да се засмее, но не успя. — Може би именно в това е проблемът — че го обичам. Както и да е, няма значение.
— Ами аз? Защо ми казвате всичко това?
— Не знам. Казахте ми, че заминавате и това изведнъж ме притесни. — Тя беше толкова близо, че когато бризът повя, косата й докосна лицето на Кварт. — Може би, защото до вас не се чувствам толкова самотно. Сякаш, въпреки себе си, вие въплъщавате стария идеал за свещеник, който жените винаги толкова много са ценяли: силен и мъдър, на когото да се довериш и в когото да вярваш. Може би заради черния ви костюм и якичката, или поради факта, че сте привлекателен мъж. Може би пристигането ви от Рим и всичко, което символизира, ме е впечатлило. Може би аз съм Висперас. Може би се опитвам да ви спечеля на моя страна или по перверзен начин просто искам да унижа Панчо. Може да е едно от тези неща или всички заедно. В блатото, в което се превърна животът ми, вие и отец Феро стоите на двата края на твърдата земя.
— Затова защитавате тази църква — каза Кварт. — Имате също толкова нужда от нея, колкото и останалите.
Тя прибра косата си и я вдигна, разкривайки прекрасната извивка на шията си.
— Може би вие също имате нужда от нея и то повече, отколкото мислите. — Косата отново се разпиля по раменете й. — Колкото до мен, не знам от какво се нуждая. Може би, както казахте, от църквата. Може би от един красив мълчалив мъж, който да ме накара да забравя. Или поне да спре болката. И друг мъж, стар и мъдър, който ми опрощава вината, че търся забрава. Знаете ли, преди няколко века е било чудесно да си католик. Това разрешавало всичко: човек казвал истината на свещеника и чакал. Сега дори вие, свещениците, не вярвате. Има един филм, „Портретът на Джени“. Гледал ли сте го? По някое време Джоузеф Котън, който е художник, казва на Дженифър Джоунс: „Без теб съм изгубен.“ А тя му отговаря: „Не говори така, не можем и двамата да сме изгубени“. Толкова ли сте изгубен, колкото изглежда, отец Кварт?
Той се обърна към нея, но нямаше отговор. Чудеше се как женската уста може да бъде едновременно закачлива и нежна, безсрамна и свенлива, и толкова близо. Щеше да каже не що, макар да не знаеше точно какво, когато наблизо часовник удари единадесет. Сигурно е свършила смяната на Светия дух, помисли си Кварт. Той протегна наранената си ръка към лицето на жената, но успя да спре на половината разстояние. Несигурен дали чувства разочарование или облекчение, той видя, че дон Приамо стои на вратата и ги наблюдава.
— Луната е много ярка — каза отец Феро, дребна тъмна фигурка до телескопа, загледана нагоре. — Нощта не е подходща за наблюдение на звездите.
Макарена беше слязла долу, за да остави двамата свещеници насаме в гълъбарника. Кварт стоеше до сандъка на Карлота, който току-що беше затворил.
— Угасете светлините — каза отец Феро.
Кварт го послуша. Книгите, сандъкът, гравюрата на стената, всичко се стопи в мрака. Сега фигурата на прозореца изглеждаше по-компактна.
— Исках да поговоря с вас — каза Кварт. — Заминавам от Севиля.
— Вероника — каза след малко отец Феро. — Виждам Косите на Вероника.
Кварт отиде до прозореца и застана от другата страна на телескопа.
— Онези тринадесет звезди там — каза отец Феро. — На северозапад. Тя пожертвала косите си, за да осигури победата на своята армия.
Кварт не гледаше небето, а тъмния профил на свещеника. Лампите, които осветяваха Ла Хиралда, угаснаха и кулата внезапно изчезна, но щом очите на Кварт привикнаха, той отново успя да различи силуета й на лунната светлина.
— А там, по-надалеч — продължи старият свещеник — почти в зенита, можете да видите Ловджийските кучета. — Той произнесе името с презрение — сякаш натрапници нахлуваха в любимото му кътче.
Този път Кварт погледна натам и успя да различи на север две звезди — една голяма и една по-малка, които сякаш се движеха заедно през Вселената.
— Май не ги харесвате много — каза той.
— Не, презирам ловците. Още повече, когато ловят себеподобни. В този случай това са кучетата на ласкателството. По-голямата от двете звезди била наречена „Кор Кароли“ („Сърцето на Чарлз“) от Халей, защото светела по-ярко в деня, когато Чарлз II се върнал в Лондон.
— Значи кучетата не са виновни.
Старият свещеник се засмя дрезгаво. В лунната светлина несресаната му коса изглеждаше почти чиста.
— Вие сте много мнителен човек, отче Кварт. А казват, че аз съм бил мнителен. Говорех само за звездите. — Той бръкна в джоба на расото и извади цигарите си. Набръчканото му, белязано лице и небръсната брадичка се озариха, докато палеше една, пазейки пламъка с шепа. — Защо си тръгвате? — попита той. Огънчето на цигарата му беше светеща точка в мрака. — Открихте ли Висперас?
— Личността на Висперас е най-малкото, отче. Може да е всеки от вас, всички вие, или никой от вас. Това няма значение.
— Интересно ми е какво ще напишете в доклада си за Рим.
Кварт му каза: смъртта на двамата души е била злополука и разследването е подкрепило заключенията на полицията. Отделен въпрос е, че един възрастен свещеник води своя лична война, с подкрепата на неколцина от енориашите си. Историята беше стара като свети Павел, затова Кварт не мислеше, че някой в Курията ще бъде изненадан. Ако хакерът не беше изпратил съобщението до Негово светейшество, проблемът нямаше да отиде по-далеч от архиепископа на Севиля.
— Какво ще стане с мен? — попита отец Феро.
— Нищо особено. Монсиньор Корво вече е съставил документ, обобщаващ дисциплинарните мерки срещу вас, който ще бъде прикрепен към доклада ми, затова предполагам, че дискретно ще ви принудят да се пенсионирате по-рано. Може да ви направят капелан в манастир, но мисля че по-вероятно е да ви изпратят в дом за възрастни свещеници.
Пламъчето на цигарата помръдна в мрака.
— Ами църквата?
— Това не е в моята юрисдикция — каза Кварт. — Но както стоят нещата, не виждам бъдеще за нея. В Севиля има твърде много църкви и недостатъчно свещеници. Пък и Корво вече е прочел заупокойната молитва.
— За църквата или за мен?
— И двете.
Отново прозвуча дрезгавият смях на свещеника.
— Вие знаете всички отговори — каза той.
— Да ви кажа право, един ми липсва. Става дума за нещо в досието ви. Не искам да го включа в доклада си, без да чуя вашата версия. Като енорийски свещеник в Арагон сте имали проблем. С някакъв Монтегрифо, ако си спомняте.
— Прекрасно си спомням господин Монтегрифо.
— Той казва, че е купил от вас икона от вашата енория.
— Беше малка романска църква — каза отец Феро след дълго мълчание. — Гредите бяха изгнили, стените — напукани, беше пълна с гарванови гнезда и плъхове. Енорията беше много бедна — понякога нямах пари да купя вино за причастието. Енориашите ми бяха разпръснати на няколко километра. Обикновени хора — овчари, селяни. Бяха стари, болни, необразовани, без бъдеще. Всеки ден четях литургията под тази украса, която беше постоянно застрашена от дървесните червеи и влагата. В делнични дни църквата беше напълно празна. Из цялата страна има такива места, където произведенията на изкуството биват откраднати от търговци, изчезват при срутването на черковния покрив или остават под
