устата му беше текла кръв, намокрила врата и ризата му. Сега беше засъхнала.
— Съдебният патолог току-що го прегледа — каза Навахо и посочи един млад мъж, който седеше на една пейка и си водеше бележки. — Каза, че е умрял от масирани вътрешни кръвоизливи. От удар или падане. Това, което не знаем, е как е попаднал в изповедалнята.
Като преодоля отвращението, което изпитваше към мъжа приживе, Кварт съвестно промърмори кратка молитва и се прекръсти.
Навахо го наблюдаваше с интерес.
— На ваше място не бих си давал този труд, отче. От доста време е мъртъв. Накъдето и да е тръгнал — той имитира с ръце две пляскащи крила — вече е стигнал там.
— Кога е настъпила смъртта?
— Още не знаем. Но нашият експерт предполага, че е било преди дванадесет до четиринадесет часа.
Двама полицаи на скелето до Девата оживено разговаряха и гласовете им ехтяха под купола. Навахо им каза да говорят по-тихо. Те се подчиниха, сконфузени. Кварт видя, че Грис Марсала още седи на стълбите на олтара и го наблюдава. За първи път му се стори крехка. Когато Навахо отново покри Бонафе, каза на Кварт, че монахинята открила тялото рано сутринта.
— Искам да говоря с нея — каза Кварт.
— Разбира се, отче — каза Навахо с разбираща усмивка. — Но нямате нищо против, преди да тръгнете, да ми кажете накратко откъде познавахте жертвата. За да не смесим показанията. — Той погледна Кварт над очилата си.
— Както искате. Но първо трябва да говорите с енорийския свещеник.
Полицаят го погледна за миг, без да отговаря. После кимна и каза:
— Да, така мисля и аз. Проблемът е, че тази сутрин никой не може да открие дон Приамо. Странно, не мислите ли?
— Бяхте ли в жилището му?
Навахо изглеждаше разочарован, сякаш беше очаквал нещо повече от Кварт.
— От това, което чух — каза той, — той е изчезнал от лицето на земята. Може би с колесницата на пророк Илия.
Кварт разказа на заместник-началника за срещите си с Онорато Бонафе във фоайето на хотела. Разказът му беше прекъсван на два пъти от клетъчния телефон на Навахо. И двата пъти той се извини, докато го вадеше от кожената си чанта. Първото обаждане беше съобщение, че все още няма и следа от отец Феро. Свещеникът прекарал както обикновено вечерта — в гълъбарника на Каса дел Постиго, което Кварт можа да потвърди, като съобщи часа, в който го е напуснал — и после изчезнал безследно. Чистачката му казала, че в леглото му не бил спал никой. Отец Лобато заминал за новата си енория късно предишния ден, с автобус. Пътуването било дълго, с няколко възможни смени. Полицията и цивилните агенти опитваха да го открият.
— Заподозрени ли са свещениците? — попита Кварт. Навахо прибра телефона след второто обаждане и каза, че докато не се установи причината за смъртта, никой не е заподозрян. Или иначе казано, всички са заподозрени — той погледна извинително над очилата си, — макар че имал основание да подозира някои повече от другите.
— За каква случайност говорим този път? — попита Кварт.
Навахо почеса носа си.
— Между нас да си остане, отче — каза той, — бих казал, че този път някой е помогнал на църквата.
Кварт не беше изненадан. Не беше експерт по труповете, макар че беше виждал няколко, но един поглед върху Бонафе му беше достатъчен.
— Убит ли е? — попита той, като се надяваше да узнае нещо повече.
— Колегата ви, енорийският свещеник, е подходящ кандидат — каза Навахо.
— Заради изчезването му?
— Разбира се. Освен ако съдебният лекар не каже нещо друго.
Навахо се извини, повикан от един полицай. Кварт се отправи към стъпалата на олтара, където все още седеше Грис Марсала.
— Как сте? — попита той.
Тя беше обгърнала с ръце краката си, подпряла брадичка на коленете.
— Малко уплашена — отговори му с по-силен от обикновено американски акцент. — Но съм добре.
— Притесни ли ви много полицията?
Монахинята се замисли за миг.
— Не — каза тя. — Бяха много учтиви.
В църквата, пълна с полиция, тя изглеждаше още по-сама и уязвима от обикновено.
— Издирват отец Феро — каза Кварт, като седна до нея. После добави, за да не прозвучи много заплашително: — И отец Лобато.
Тя дълбоко се замисли, като от време на време примигваше, сякаш не можеше да повярва. После въздъхна и кимна.
— Възможно е — каза най-накрая — Оскар да се е отбил при родителите си, които живеят в малко селце край Малага, преди да продължи за Алмерия. Може би затова не са го намерили още.
И двамата бяха заслепени от светкавица на фотоапарат. Един от полицаите снимаше нещо на пода под тях. Кварт разкопча сакото си и се наведе напред.
— Ами дон Приамо? — попита той.
Тя очакваше въпроса. Без съмнение я бяха питали и преди това.
— Не знам. Дойдох тази сутрин, както обикновено в девет. Намерих църквата заключена. Един от тях винаги я отваряше в седем и половина заради литургията в осем. Днес никой не е отслужил литургия.
— Казаха ми, че вие сте открила тялото.
— Да. Отначало отидох в жилището им, но там нямаше никой. Затова минах през вратата на ризницата, като използвах собствения си ключ. — Тя сви рамене объркано. — Отначало не забелязах нищо. Отидох до скелето при прозореца. Запалих светлините, приготвих си нещата. Но това ми се стори много странно и се обадих на Макарена, за да я питам дали дон Приамо е бил в Гълъбарника снощи. По пътя към ризницата видях онзи мъж в изповедалнята.
— Познавахте ли го?
Изразът на сините й очи стана студен.
— Да — каза тя. — Един ден стоях отвън с Оскар и той — журналистът — дойде да ни задава въпроси за дон Приамо и работата по църквата. Оскар го прати по дяволите.
Кварт погледна маратонките й, бледите й глезени, белега иа китката. Тя все още прегръщаше краката си. Той имаше да прави много неща — още не беше успял да се свърже с Рим, — но не можеше да я остави така. Направи знак на Навахо, който проверяваше хората си.
— Страхувам се, че полицията отново ще ви обезпокои — каза Кварт. — Трима мъртъвци са много. А този път изглежда невероятно да е било злополука. Искате ли да се обадя в консулството ви?
Тя се усмихна.
— Не мисля, че ще бъде необходимо. Полицаите бяха много мили.
— Говорихте ли с Макарена?
Кварт почувства вълнение, когато произнесе името й. До този момент беше успял да избегне мисълта за нея. Тези четири срички можеха да го накарат да изключи напълно без никакво усилие. Само преди няколко часа, той беше повтарял това име върху устните й, в устата й. И изведнъж всичко отново потъна в мрак, блясъкът на слоновата кост, горещата плът, чието ухание още лъхаше от кожата му, ръцете му, устните, които тя беше хапала до кръв. Загорялото й тяло, като излязло от мечтите му, ивици светлина и сянка върху бялата шир на чаршафа, върху който лежаха — пустиня от пясък или сол. Тя, напрегната, стройна, бореща се да преодолее желанието си към него; да тръгне, макар да иска да остане; главата й — отметната назад;