нахранят десетки живи същества.
Йорек се спусна по склона и се отправи към морето. На юг.
Скалните призраци се радваха на лисиците, когато успееха да уловят някоя. Тези малки създания бяха лукави и почти неуловими, затова пък месото им беше крехко и тлъсто.
Преди да убие уловената лисица, скалният призрак я остави да говори. Глупавото й бъбрене го накара да се превие от смях.
— Мечка трябва отива юг! Кълна се! Вещица е тревожна! Вярно! Кълна се! Обещавам!
— Мечките не ходят на юг, лъжлива мършо!
— Вярно! Крал мечка трябва отива юг! Покажа морж — хубав мас…
— Мечият крал отива на юг?
— Летящи има съкровище! Летящи — ангели. Кристален съкровище!
— Летящи? Като скалните призраци ли? Какво съкровище?
— Като светлина, не като скален призрак! Богат! Кристал! Вещица в тревога. Съжалява. Скорзби мъртъв…
— Мъртъв? Мъжът с балона — мъртъв?
Смехът на скалния призрак отекна в околните канари.
— Вещица го убива… Скорзби мъртъв, крал мечка отива юг…
— Скорзби — мъртъв! Ха-ха-ха! Скорзби бил мъртъв! Скалният призрак откъсна главата на лисицата и се сби със събратята си за вътрешностите й.
4.
Ама и прилепите
Лежеше тя. — смъртта ли бе това или игра? Животът и бе отлетял, за да се върне пак — ала кога?
Ама, дъщерята на пастира, не можеше да забрави спящото момиче. Мислите й постоянно се връщаха към него. Нито за миг не се усъмни в думите на госпожа Колтър. Имаше магьосници, това всички го знаеха, имаше и магия за сън, и най-естественото нещо на света беше една майка да се грижи за дъщеря си така нежно и всеотдайно. Ама усети как я обзема възхищение, почти благоговение към тази красива жена в пещерата и нейната омагьосана дъщеря.
Всеки път, когато имаше възможност, тя отиваше в малката долина, за да изпълни някоя поръчка на жената или просто да си побъбри и да я послуша, защото чужденката разказваше странни и невероятни истории. Надяваше се пак да зърне поне за миг спящото момиче, но това вече не се повтори и може би никога повече нямаше да се случи.
Докато доеше овцете, предеше или мелеше ечемик за хляба, тя непрестанно мислеше за тази магия. Госпожа Колтър нито веднъж не й намекна какво точно се е случило и това даваше воля на въображението й.
Един ден тя взе няколко питки, подсладени с мед, и пое по пътеката към Чо-Лунг-Се. Трябваха й три часа, докато стигне до тамошния манастир. Къде с ласкателство и увещания, къде с помощта на медените питки, тя успя да склони пазача да я пусне при големия лечител Пагдзин-тулку, който предната година беше спрял епидемия от бяла треска и се славеше като много мъдър човек.
Ама влезе в килията на мъдреца, поклони му се доземи и му поднесе остатъка от медените питки с най- голямото смирение, на което беше способна. Демонът му прилеп изпърха и започна да кръжи около нея, с което изплаши нейния Куланг. Той пропълзя да се скрие в косата й, а момичето се опита да остане спокойно, докато Пагдзин-тулку говореше.
— Кажи, дете. Но по-бързо, по-бързо! — подкани я мъдрецът и бялата му брада се разтресе.
В полумрака тази бяла брада и блестящите очи бяха кажи-речи всичко, което Ама виждаше от него. Демонът му кацна на една греда над главата му и най-сетне се укроти. Моми се реши да заговори.
— Моля те, Пагдзин-тулку, искам да стана мъдра. Искам да знам как да правя магии. Можеш ли да ме научиш?
— Не — поклати глава лечителят.
Това се очакваше.
— Поне едно лекарство ще ми дадеш ли — попита тя.
— Може би. Но няма да ти кажа как правя лекарството, няма да ти издам тайната му.
— Така да бъде. Благодаря, и това е голяма милост — съгласи се момичето с поклон.
— Каква е болестта и кой е болен? — попий старецът.
— Сънна болест. А болният е син на братовчед на баща ми. Беше много хитро от нейна страна да скрие, че става дума за момиче. Предпазна мярка, в случай че лечителят е чул за жената в пещерата.
— Колко е голямо момчето?
— Три години по-голямо от мен, Пагдзин-тулку. Значи, на дванайсет. През цялото време спи и не може да се събуди.
— Защо родителите му не дойдоха, а пратиха теб?
— Защото живеят в другия край на селото ни и са много бедни, Пагдзин-тулку. Чух за болестта на братовчед ми вчера и веднага дойдох да ти поискам съвет.
— Трябва да видя болния и да го прегледам, после да разбера какво е било разположението на планетите, когато е заспал. Тези работи не стават бързо.
— Няма ли да ми дадеш лекарство, което да му занеса?
Демонът прилеп се спусна от гредата и мълчаливо се замята из стаята, твърде бързо, за да може, Ама да проследи полета му. Но очите на стареца уловиха всичко, което му беше нужно и когато демонът отново увисна на гредата с главата надолу и прибра тъмните си криле, той се изправи и започна да обикаля полиците с наредените по тях бурканчета и кутии, като вземаше по щипка-две от праховете и билките в посочения от прилепа ред.
След като смеси всички съставки, лечителят ги изсипа в един хаван и ги счука, като не преставаше да си мърмори някакво заклинание, после взе четка и мастило и написа нещо на лист хартия. Когато мастилото изсъхна, той изсипа сместа върху листа и бързо го загъна в четвъртито пакетче.
— Да поръсват по малко от прашеца в ноздрите на детето, докато вдишва, и то ще се събуди — обясни старецът. — Но трябва да се прави много внимателно. Ако посипят повече, отколкото трябва, ще го задавят. Да използват мека четка.
— Благодаря, Пагдзин-тулку — поклони се Ама и пъхна пакетчето в един джоб на долната си риза. — Съжалявам, че нямам повече медени питки.
— И една стига — увери я лечителят. — Сега бягай и когато дойдеш следващия път, кажи ми цялата истина, а не само част от нея.
