5.
Елмазената кула
С честолюбива стръв срещу престола и властта на Бога война подеха, нечестива в небесата и в битка горда устремиха се без страх.
Езеро от разтопена сяра запълваше огромния каньон и изпускаше зловонните си пари с резки тласъци и бълбукане, препречвайки пътя на самотния крилат силует, застанал на брега. Ако излетеше в небето, вражеските съгледвачи, които вече го бяха забелязали веднъж, щяха пак да го видят, а ако останеше на земята, щеше да му трябва много време да заобиколи тази отровна яма и тогава вестта можеше да пристигне твърде късно.
Налагаше се да рискува. Почака, докато облак смрадлива пара се надигна от жълтеникавата повърхност, и излетя, прикривайки се в него.
Четири чифта очи в различни краища на небето видяха този стремителен полет и тутакси четири чифта крила се размахаха по посока на облака.
Започна гонитба, в която преследвачите не виждаха жертвата, а жертвата не виждаше абсолютно нищо. Който изскочеше пръв от облака на другия край на езерото, щеше да има предимство. Това означаваше спасение за преследвания или успешен лов за преследвачите, който щеше да завърши с убийство.
За лош късмет на самотния беглец, той излезе от облака няколко секунди след единия от преследвачите. Двамата се вкопчиха един в друг, задъхани от отровните изпарения. Отначало вестоносецът надделяваше, но после от облака се показа втори преследвач. Тримата се извиваха във въздуха като огнени езици, издигаха се и се спускаха, докато накрая паднаха върху скалите на брега. Другите двама преследвачи така и не се показаха от облака.
На западния край на веригата от назъбени хребети, върху един връх, от който се виждаше цялата околност, от планината изникваше огромна базалтова крепост, сякаш изхвърлена от вулкан преди милиони години.
Под стръмните стени в дълбоки пещери се складираха всевъзможни припаси. В арсеналите и погребите се калиброваха и изпитваха бойни машини. В подземията под планината вулканични огньове захранваха огромни пещи, в които се топяха фосфор и титан и се свързваха в сплави, непознати и неизползвани дотогава.
В най-откритата част на крепостта, в сянката на една опорна греда, където стената сякаш изникваше от застиналите потоци лава, имаше малка портичка. Отпред ден и нощ дежуреше страж и спираше всички, които напираха да влязат.
Горе на стените стражата се смени, а часовият в подножието им продължи да потропва с крака и да се потупва с облечените си в ръкавици ръце, защото беше най-студеното време на нощта, а малката газена лампа в нишата зад него не топлеше. Смяната му щеше да дойде след десетина минути и той с копнеж си представяше чашата топъл шоколад, лулата тютюн и най-много от всичко — топлото легло.
Последното, което очакваше, беше силното хлопане по портичката.
Мъжът обаче беше нащрек и сега отвори малкото прозорче, като в същото време увеличи пламъка на лампата. В светлината й различи три загърнати силуета с качулки, които носеха четвърти с неясни очертания, без съмнение ранен или болен.
Първият отметна качулката. Часовият го познаваше, но той въпреки това му каза паролата и добави:
— Намерихме го край сярното езеро. Казва, че името му било Барух и носел важно съобщение на лорд Азриел.
Часовият дръпна резето. Демонът му териер потрепери, докато тримата новодошли внасяха ранения през тясната портичка, и тихичко зави. Часовият с изненада видя, че онзи, когото носеха, е ранен ангел — с нисък ранг и ограничена сила, но все пак ангел.
— Сложете го в караулното — нареди той и завъртя ръчката на телефона.
Докато тримата мъже внесат ранения, войникът вече беше докладвал на началника на стражата.
Над най-високото укрепление се издигаше непристъпна кула от твърд неполиран елмаз — само един етаж с няколко стаи, чиито прозорци гледаха във всички посоки на света. В най-голямата стая имаше маса, столове и сандъче за карти, до нея беше долепена спалня с походно легло, имаше и малка баня.
Лорд Азриел седеше в голямата стая и гледаше над купищата разхвърляни книжа капитана на разузнавачите. Над масата висеше газена лампа, а един мангал пръскаше приятна топлина в студената нощ. На специална пречка до вратата беше кацнал малък син сокол. Началникът на шпионите се наричаше лорд Роке. Беше изумителна гледка — не по-висок от педята на лорд Азриел, тънък като водно конче, но всички командири в армията се отнасяха към него с дълбоко уважение, защото в шпорите си имаше отровно жило.
Той имаше навика да сяда върху масата, а острият му високомерен език принуждаваше всички да разговарят с него максимално сдържано и любезно. Роке и неговите събратя, жилоногите, освен дребния ръст притежаваха малко от качествата на добрия шпионин — бяха толкова горди и докачливи, че ако бяха високи като лорд Азриел, никога не биха останали незабелязани.
— Да — изрече капитанът с ясен и остър глас, а очичките му блестяха като капчици мастило. — Вашето дете, милорд. Знам за него. Очевидно знам доста повече от вас.
Лорд Азриел го погледна втренчено и дребното мъжле за част от секундата осъзна, че тук вежливостта няма място — погледът на началника му беше като насочен обвинително пръст. Това го накара да се олюлее и да потърси опора в чашата за вино, поставена на масата. Само миг по-късно изражението на лорд Азриел стана така невинно и хрисимо, както само дъщеря му го умееше, и лорд Роке реши да бъде по- внимателен.
— Не се и съмнявам, лорд Роке — каза лорд Азриел. — Но по причини, които не разбирам, дъщеря ми е в центъра на вниманието на Църквата и ми се иска да знам защо. Какво казват те за нея?
— Магистратурата се губи в догадки. Едни твърдят едно, други търсят нещо друго, и всички се опитват да пазят откритията си в тайна от останалите. Най-активни са Дисциплинарният съд на Консисторията и Обществото на Светия дух. A аз имам шпиони и в двете.
— Да не би да сте станал член на Обществото? — попита лорд Азриел. — Моите поздравления. Там обикновено никой не може да проникне.
— Моят шпионин в Обществото е лейди Салмакия, много способен агент — поясни лорд Роке. — Има един свещеник, с чийто демон мишка тя е влязла в досег, докато спял. Внушила му да проведе забранен ритуал с цел да повика Мъдростта. В необходимия момент му се явила тя самата. Сега свещеникът е убеден, че може да влезе във връзка с Мъдростта, когато си пожелае и че тя има облика на жилонога и живее в библиотеката му.
