Лорд Азриел се усмихна.
— И какво е открила?
— Обществото смята, че дъщеря ви е най-важното дете, което някога е съществувало на света. Според тях не след дълго ще настъпи голяма криза и съдбата на всеки и на всичко ще зависи от нейното поведение в този момент. Колкото до Дисциплинарния съд на Консисторията, в момента те провеждат разследване със свидетели от Болвангар и откъде ли още не. Моят шпионин в Съда, кавалерът Тиалис, всеки ден се свързва с мен с помощта на магнитния резонатор и ми съобщава какво са открили. С две думи, Обществото много скоро ще разбере къде е детето, но няма да си мръдне пръста. На Съда на Консисторията ще му трябва повече време, но когато научат истината, те ще действат мигновено и решително.
— Ако разберете нещо ново, съобщете ми незабавно.
Лорд Роке се поклони, щракна с пръсти и малкият син сокол, кацнал на пречката до вратата, разпери криле и полетя към масата. Тогава се видя, че има юзда, седло и стремена. Лорд Роке се метна на гърба му и излетя през прозореца, който домакинът му услужливо задържа.
Лорд Азриел остави прозореца отворен въпреки нахлуващия отвън студ, и се облакъти на перваза, като си играеше с ушите на своя снежен леопард.
— Лира дойде при мен в Свалбард, а аз не й обърнах внимание — промълви той. — Спомняш си колко бях потресен… Трябваше ми жертва, а първото дете, което дойде, беше собствената ми дъщеря… Но когато разбрах, че с нея има още едно дете и тя е в безопасност, олекна ми. Дали не направих фатална грешка? След това нито за миг не съм се съобразявал с нейното съществуване, но тя е важна, Стелмария!
— Да помислим трезво — каза демонът. — Какво би могла да направи тя?
— Да направи… едва ли може да направи кой знае какво. Но дали не знае нещо?
— Може да тълкува алетиометъра, значи има достъп до знанието.
— Нищо особено. И други го имат. Но къде може да е тя, мътните го взели!
В този миг на вратата се почука и той се обърна.
— Милорд — доложи влезлият офицер, — на западната порта току-що се появи ангел. Ранен. Настоява да говори с вас.
Минута по-късно Барух лежеше на походното легло, което бяха преместили в голямата стая. Бяха повикали и фелдшер, но се виждаше, че състоянието на ангела е безнадеждно. Беше тежко ранен, крилата му бяха разкъсани, а очите му започваха да се замъгляват.
Лорд Азриел седна до леглото и хвърли шепа треви върху въглените в мангала. Както беше установил Уил малко по-рано, това очерта по-ясно силуета на ангела и го направи почти видим.
— Е, господине — заговори лорд Азриел, — какво имате да ми кажете?
— Три неща. Моля ви, нека да ги кажа, преди да ме попитате нещо. Казвам се Барух. С другаря ми Балтамос сме от партията на бунтовниците и застанахме под вашите знамена още в самото начало. Ала искахме да ви поднесем нещо ценно, защото силите ни са ограничени, и неотдавна успяхме да проникнем в сърцето на Облачната планина, крепостта на Всемогъщия. И там научихме…
Той спря за миг, за да вдъхне дима от тревите. Това явно му даде сили и ангелът продължи:
— Научихме истината за Всемогъщия. Разбрахме, че се е оттеглил в кристални покои в самото сърце на Облачната планина и вече не управлява царството, а размишлява върху по-дълбоки тайни. На негово място управлява ангел на име Метатрон. Познавам го добре, макар че на времето…
Гласът на Барух секна. Очите на лорд Азриел искряха, но устните му оставаха стиснати.
— Метатрон е горд — продължи ангелът, когато се посъвзе, — а честолюбието му е безмерно. Преди четири хиляди години Всемогъщият го избра за свой наместник и двамата заедно започнаха да кроят планове. Сега имат нов план, който с другаря ми успяхме да открием. Всемогъщият смята, че мислещите твари от всички видове са станали опасно независими, затова Метатрон е решил да се намеси доста по- активно в човешките дела. Възнамерява тайно да премести седалището на Всемогъщия в някаква друга крепост и да превърне Облачната планина в оръдие на войната. Според него църквите навсякъде са слаби и тънат в поквара, готови са на лесни компромиси… Метатрон иска да организира постоянна инквизиция във всеки от световете, която да се управлява пряко от него. А първата му военна цел ще е вашето унищожение…
И двамата трепереха, и ангелът, и човекът — първият от слабост, вторият от вълнение.
Барух събра всичките си оставащи сили и продължи:
— Има и още нещо. Съществува нож, който може да отваря врати между световете и нищо не е в състояние да му се опре. Силата му е безгранична, но само в ръцете на Пазителя, който знае как да го използва. И това е едно момче…
Тук ангелът отново трябваше да спре, за да събере сили. Беше уплашен — усещаше как животът изтича от него и тялото му се стапя. Лорд Азриел виждаше усилието му да задържи отлитащата искрица живот и седеше напрегнат, стиснал облегалките на креслото.
— Другарят ми сега е при момчето — с усилие продължи ангелът. — Искахме да ви го доведем направо тук, но той отказа, защото… Това е третото, което искам да ви кажа. Те са приятели с дъщеря ви. И той не е съгласен да тръгне насам, докато не я открие. Тя е…
— Кое е това момче?
— Синът на шамана. На Станислаус Груман.
Лорд Азриел беше толкова изумен, че неволно се изправи, разпръсквайки идващите откъм мангала облаци пушек.
— Груман е имал син?
— Груман не е роден в този свят. Нито пък истинското му име е Груман. Аз и другарят ми бяхме отведени при него от собственото му желание да открие ножа. Последвахме го, защото знаехме, че той ще ни отведе при Пазителя на кинжала, когото после ще можем да доведем при вас. Но момчето отказа…
За пореден път Барух трябваше да спре. Лорд Азриел седна, като проклинаше собствената си припряност, и хвърли нова шепа треви върху жаравата. Демонът му лежеше наблизо и потупваше с опашка по дъбовия под, а златистите му очи не се откъсваха от разкривеното от болка лице на ангела. Барух пое дълбоко въздух, а лорд Азриел мълчаливо зачака. Единственият звук, който долиташе до слуха им, беше плющенето на знамето над кулата.
— Не бързайте, господине — ласкаво изрече лорд Азриел. — Знаете ли къде е дъщеря ми?
— В Хималаите… в нейния свят — прошепна Барух. — Огромни планини. Пещера до една долина с дъги…
— Дълъг път и в единия, и в другия свят. Трябва да сте летял бързо.
— Това е единственият ми дар — промълви Барух. — Ако не се смята любовта ми към Балтамос, когото никога вече няма да видя.
— Но щом вие сте я открили толкова лесно…
— Значи и други ангели ще могат.
Лорд Азриел измъкна от сандъка голям атлас и го разгърна, търсейки Хималаите.
— Можете ли да ми покажете къде точно се намира пещерата?
— С ножа… — със сетни сили промълви ангелът и лорд Азриел разбра, че разсъдъкът му започва да се замъглява. — С ножа той може да влезе и да излезе от всеки свят… Казва се Уил. Но те са в опасност, той и Балтамос… Метатрон знае, че сме научили тайната му. Те ни преследваха… Хванаха ме сам на ръба на вашия свят… Аз му бях брат… Само това ни помогна да го намерим в Облачната планина. Метатрон някога беше Енох, син на Иаред, син на Малелеил… Енох имаше много жени. Обичаше плътта… Моят брат Енох ме прогони, защото… О, скъпи мой Балтамос…
— Къде е момичето?
— Да, да. Пещера… майка й… долина с ветрове и дъги… парцаливи знамена над светилището…
Той се надигна и се вгледа в картата.
В този миг снежният леопард се изправи и се хвърли към вратата, но твърде късно — един ординарец влезе, без да чака, в мига, в който почука. Така беше прието тук и никой нямаше вина. Изражението на войника накара лорд Азриел да се обърне и да погледне ангела. Разтреперан от слабост, Барух се мъчеше да удържи цяло своето разпадащо се тяло. Усилието се оказа твърде голямо. Течението от отворената врата лъхна над леглото и безплътните частици, освободени от връзките, излетяха нагоре като понесени от вятъра листа.
