Ама се почувства засрамена и се поклони много ниско, за да скрие смущението си. Надяваше се да не е издала твърде много.
На другата вечер тя хукна към долината веднага щом се освободи. Носеше малко подсладен ориз, увит в лист от сърдечник. Нямаше търпение да каже на жената какво е направила и да й даде лекарството. Радваше я мисълта как ще я похвалят и ще я обсипят с благодарности, но най-голямата радост щеше да настане, когато спящото момиче се събуди и й проговори. Двете можеха да станат приятелки!
Но когато сви по пътеката и погледна нагоре, не видя нито златистата маймунка, нито жената, седнала търпеливо на входа. Пещерата беше празна. Последните няколко метра Ама измина тичешком. Уплаши се, че са си тръгнали завинаги, но после видя празния стол, съдовете и всичко останало.
Вгледа се в полумрака на пещерата. Сърцето й биеше лудо. Беше сигурна, че момичето още не се е събудило, защото различаваше спалния чувал, светлото потно на косите и бледите очертания на заспалия демон.
Промъкна се малко по-близо. Нямаше съмнение жената беше излязла и беше оставила дъщеря си сама.
Една неочаквана мисъл прониза Ама като мелодия — ами ако тя събудеше момичето, преди още майка й да се с върнала…
Още не беше осъзнала напълно проблесналата и мисъл, когато откъм пътеката се чуха стъпки. Внезапно чувстпо на вина я накара да се мушне зад една издатина в скалата, последана от демона си. Нямаше работа тук. Да си пъхаш носа в работите на другите никак не беше хубаво.
Златистата маймунка приклекна на входа на пещерата, като се озърташе и душеше въздуха. Ама видя острите й оголени зъби и усети как собственият й демон, превърнат в мишка, разтреперан търси убежище под дрехите й.
— Какво има? — попита жената и се приближи до входа, закривайки светлината. — Малката ли е идвала? Да, ето, оставила е храна. Но не бива да влиза вътре. Трябва да й кажем да оставя храната на пътеката.
Без дори да погледне към дъщеря си, жената се зае да пали огъня, после постави котлето с вода, а в това време маймунката продължаваше да наблюдава пътеката. От време на време тя се надигаше и оглеждаше пещерата и тогава Ама, която вече се беше схванала в тясното си укритие, искаше никога да не е влизала. Колко ли дълго щеше да остане пленница?
Жената бъркаше някакви треви и прахове в кипящата вода. Ама усещаше наситената миризма на билки, изпълваща пещерата. Тогава откъм дъното се чу звук — момичето се въртеше и говореше нещо в съня си. Ама погледна нататък и видя как спящата се размърда и закри очите си с ръка. Момичето се събуждаше!
А жената не му обръщаше внимание!
Със сигурност беше чула, защото вдигна поглед за миг и после отново се обърна към котлето. Едва след като наля отварата в малка каничка, тя насочи вниманието си към момичето.
Ама не разбираше нищо, но слушаше думите й с нарастващо смайване и подозрение:
— Тихо, миличка! Не се тревожи за нищо. Тук си на сигурно място.
— Роджър… — промълви момичето. — Серафина! Къде отиде Роджър… Къде е?
— Тук сме само ние — ласкаво изрече майката с мелодичния си глас. — Повдигни се и дай мама да те измие… Хайде, миличка, опитай се да станеш…
Ама видя как момичето, все още сънено, се опитва да отблъсне майка си. Жената натопи малка гъба в чаша вода и избърса лицето и тялото на дъщеря си, после я изтри със суха кърпа.
Момичето почти се беше събудило и жената трябваше да действа по-бързо.
— Къде е Серафина? А Уил? Помощ, помощ! Не искам да заспивам… Не, не! Не искам да спя!
Жената държеше каничката с нетрепваща ръка, а с другата се опитваше да повдигне главата на Лира.
— Успокой се, миличка. Тихо, тихо… Изпий си чая.
Но момичето се мяташе така, че едва не разля отварата.
— Остави ме на мира! Искам да си вървя! Уил, Уил, помощ! Помогни ми…
Жената я беше сграбчила за косата и извиваше главата й назад, а с другата ръка поднасяше каничката към устните й.
— Не искам! Само ме пипни и Йорек ще ти откъсне главата! О, Йорек, къде си? Йорек Бирнисон! Помощ, Йорек! Не искам…
Жената изсъска нещо на маймунката, която се хвърли върху демона на момичето и го стисна с яките си черни пръсти. Демонът започна да се преобразява мигновено със скорост, каквато Ама не беше и сънувала: котка-змия-плъх-лисица-птица-вълк-гепард-гущер-пор…
Но маймунката нито за миг не отслаби хватката си. Тогава Панталеймон се превърна в таралеж.
Маймунката изпищя и го пусна. От лапата й стърчаха три бодила, които още трептяха. Госпожа Колтър изръмжа и зашлеви дъщеря си през лицето със свободната си ръка. Злобен непремерен удар, който я просна, и преди още Лира да се усети, каничката беше опряна в устните й и трябваше или да преглътне, или да се задави.
Ама искаше да затули ушите си и да не чува нищо — давенето, кашлянето, писъците, риданията, молбите и отчаянието в гласа на момичето бяха непоносими. Но лека-полека Лира се укроти, само от време на време изхлипваше, и сега отново се унасяше в сън. Магия? Не, отрова! Кошмарен сън, породен от опиатите. Ама видя как по шията на момичето плъзна бяла ивица — демонът и с усилие се преобрази в дълго извиващо се същество със снежнобяла козина, блестящи черни очички и черно връхче на опашката и се уви около врата й.
А жената в това време пееше с нежния си глас приспивни песнички, приглаждаше косата на дъщеря си, бършеше разгорещеното й лице и тананикаше нещо, на което не знаеше думите. Това беше ясно дори на, Ама която улавяше само повтарящи се безсмислени срички.
По някое време жената спря да пее и направи нещо странно — взе една ножица и започна да подстригва дъщеря си, като обръщаше главата й, за да прецени резултата. После прибра една тъмноруса къдрица и я постави в малкия златен медальон, който висеше на врата й. Ама разбираше защо — сигурно искаше да направи още някаква магия с нейна помощ. Но пък… най-напред я поднесе към устните си и я целуна. Странна работа!
Златистата маймунка измъкна последния бодил от ръката си и каза нещо на жената, която се пресегна и смъкна един от полепените по тавана прилепи. Черното животинче изпляска с крила и изписка с тъничък гласец, който прониза като с игла слуха на Ама. Жената подаде прилепа на маймунката, която хвана едно от крилата му и го разпъна. Чу се пращене, крилото се откъсна и увисна само на бялата нишка на сухожилието. Умиращият прилеп пищеше пронизително, а останалите от ятото се мятаха като обезумели из пещерата. Пук-пук-пук… Маймунката късаше един по един крайниците на агонизиращото животинче, а в това време жената лежеше в спалния си чувал до огъня и замислено ядеше шоколад.
Времето минаваше. Притъмня, после изгря луната и жената и демонът й най-сетне заспаха.
Ама, вцепенена и изтръпнала, се измъкна от скривалището си и пробяга на пръсти край спящите, без да издаде нито звук.
Тласкана от страха, тя се втурна надолу по пътеката, а демонът й летеше безшумно до нея, приел формата на бухал. Чистият хладен въздух, шумоленето на вятъра във върховете на дърветата, посребрените от луната облаци в тъмното небе — всичко това донякъде я успокои.
Вече се виждаха първите каменни къщурки на селото, когато Ама спря задъхана, а демонът кацна на ръката й.
— Тя лъжеше! — извика момичето. — Излъга ни! Какво да правим, Куланг? Дали да кажем на татко? И изобщо, какво може да се направи?
— Не му казвай — посъветва я демонът. — Ще си навлечем само неприятности. Имаме лекарство. Можем да я събудим. Ще се промъкнем, когато жената я няма, ще я събудим и ще я отведем.
Тази мисъл ги изпълни със страх. Но думите вече бяха изречени, а хартиеното пакетче беше в джоба на Ама, която знаеше как да го използва.
